Стендъп от световна класа и по-сериозни размисли от Дими Деянски

Дими Деянски © Михаил Новаков

Доскоро познавах Дими Деянски само като Дими – човекът зад готиния Instagram профил Балкантрон и един от по-интересните събеседници за небрежен разговор по предпочитаните от рекламисти места в София. За пръв път го виждам като стендъп комик преди няколко месеца в Cosmos Co-Working Camp в малка, слабо осветена зала, където публиката трябва да притаи дъх, за да го чуе. Няколко седмици по-късно затвърждавам впечатлението си, че Деянски е най-силният български стендъп комик, на когото съм попадал. На сцената на Studio 5 той се движи с професионална непринуденост, а гласът му се носи ясно над чести изблици смях. Роден в София, Дими прекарва по-голямата част от младежките си години в канадския град Бърлингтън, родното място на Ryan Gosling и Jim Carrey по пътя между Торонто и Ниагара. Като малък иска да стане архитект, но не успява заради математиката и, като много неуспели архитекти, станах графичен дизайнер. Признава, че въпреки че е движил основно с готините деца и балканската банда, нърдовете винаги са го влечали много повече. Оригиналната му гледна точка върху привидно прозаичното най-вероятно се дължи на факта, че е израснал не само между две различни култури, но и между готините и смотаните. Според собствените му думи, рецептата на тайния му сос представлява именно смесване на пословичния български песимизъм и жестокия американски сарказъм. Ползва го върху подминати житейски истини и истории от ежедневието, които, разбира се, завъртява за допълнителен ефект. Печели симпатията и смеха на публиката без видими усилия, въоръжен само с тих чар, идеален усет за комедиен тайминг и интелигентно чувство за хумор. 

Как се запали по стендъп? Нощно време в Канада по една кабеларка даваха на живо Saturday Night Live, след коетo пускаха стари епизоди. Оставях ги да вървят, докато в един момент не си създадох ритуал около гледането – сипвах си мента и си обличах халата. SNL отвори вратичката. След това се запалих по Зайнфелд и разни други неща. Почнах да разбирам стендъпа като форма и, като се върнах в България преди десетина години, попаднах на спешъли и започнах да се ровя повече и да развивам собствен вкус и усет. Зарибих се по Zach Galifianakis, не можех да се отскубна. След това с Louis CK, Dave Chappelle и Jon Stewart стана страшна зараза. Иначе никога не съм вярвал, че ще се занимавам с това, защото мислих, че няма публика, че не мога да го правя. Не можех да преценя дали наистина съм забавен за някого извън приятелския кръг. Притеснявах се. Оказа се, че истината е да се забавляваш – когато се забавляваш на сцената, допускаш и останалите да се забавляват с теб.

Не беше ли излизал на сцена преди? Като малък съм бил в Като лъвовете. Трябваше да изпея една песен с още седем деца. Всеки имаше по няколко думи и точно в моите ръце микрофонът се счупи и разпадна и Влади Априлов ме шибна с един камшик и ме изпъди. В гимназията имах предмет Драма и това доста ми помага. Сега най-вече го усещам по отношение на композиране на сцената. Това е едно от малкото неща, които съм запомнил, но пък го прилагам в момента – елементарни правила как да стоиш на сцена, как да се движиш и да запълваш пространството. Колкото и да е смешна една шега, е различно, ако не само я чуеш, но и я видиш.

Пред легендарния Comedy Cellar в Ню Йорк

Кога ти беше първият път? Декември миналата година. Попадна ми събитие за вечер с отворен микрофон в Bar Dak и реших да отида. Беше след три дена и си казах, че ако измисля три шеги, които да са си мои и да стават за пред непознати, ще се кача на сцената. Измислих ги и сутринта се записах като участник. Супер много приятели дойдоха да ме подкрепят неочаквано и спечелих гласуването на публиката. Оттогава не съм спрял да ходя по такива вечери. Наскоро почнахме един нов формат – казва се фрийстайл и според мен в него е бъдещето, особено за България. Нямаш предварително подготвен сет, публиката пише на листчета думи и теми, които теглиш от шапката, като излезеш на сцената, за да направиш смешка. Абсолютна импровизация и всичко става на момента. Публиката го поема това и вижда, че измисляш всичко на секундата и това ги прави съпричастни и ти правят евала. Ако си със сет, нагласата е по-скоро я дай да те видим сега. В началото ме беше страх от формата, но това се промени, като го спечелих няколко пъти. (Смее се).

Какви са ти впечатленията от българската сцена? Много е свежа. Не мога да си обясня защо чак сега започва да има толкова голям интерес и да се търси стендъп, а не още преди десетина години. В момента виждам повече търсене, отколкото предлагане. Най-доброто тепърва предстои да се развие и да го гледаме. Искам да се пуснат още хора и да продължават да излизат нови имена, да преодолеят страх, несигурността и предразсъдъците. Да, трудно е, изисква усилия и, ако искаш да ставаш добър, трябва да работиш, като във всяко друго нещо. Ако някой иска да се пробва да не се страхува: да напише три шеги, които стават за пред публика и да ги каже, дори в рамките на пет минути. Освен нашата група, има още един клуб Comedy.bg. Те обаче се развиват по-скоро като бизнес, а не творчески, защото залагат изцяло на това, че имат клуб и редовни посетители. Ако започнеш с тях, не можеш да излизаш на други сцени или да ходиш на вечери с отворени микрофони, което не помага на сцената. Хубаво е да си в отворена група, в която можеш да се развиваш и растеш, важно е стендъпът да съществува на повече места, за да стигне до различни хора и компании и по този начин да се популяризира.

Най-добрите бг стендъп комици според теб? Може би Флаш и Георги. От другата група харесвам Македонеца, който има актьорски тренинг и е доста добър. Има добри попадения и сред по-младите момчета, но още не им знам добре имената – те определено имат потенциал и разбират архитектурата на стендъпа, но се затварят в един кръг и не се развиват.

В търсене на истории в София © Момчил Захариев

Притеснява ли те възможността да не ти разберат чувството за хумор? Това винаги е най-голямото притеснение. Имам доста извратенo чувство за хумор и понякога, когато хвана нещо оригинално и смешно, започвам да се притеснявам дали няма да е смешно само за мен. Затова трябва да се ходи на отворени микрофони – там получаваш много ясна обратна връзка.

Какво е българското чувство за хумор? Има ли надежда след предавания като Комиците и Аламинут? Няма еднозначен отговор, но определено имаме чувство за хумор. Според мен стендъпът и хуморът са ни бъдещ експорт, стока за износ. Това ще стане. Нашият песимизъм се миксира много добре със западния сарказъм. Български песимизъм и нюйоркски сарказъм са най-добрата формула според мен и можем да я изнасяме. Затова мисля, че има бъдеще. Ние сме предразположени към това. Обичаме да говорим, да общуваме. В кръвта ни е, социални хора сме, освен че сме южняци. Оптимист съм, въпреки бруталната криза в образованието, която е проблем за всички. Виждам хора, за които ми е жал, че не са имали малко повече възможности, защото щяха да са ги хванали с нокти и зъби, а не да са като скопени овни. Кризата не е само при нас, но тук е много задълбочена и има много неграмотни хора. Такива, които буквално могат да почнат да ядат сапун от улицата, което си е за аларма.

Има ли връзка между чувството за хумор и интелекта? Абсолютно. Хората, които имат чувство за хумор, знаят как да си гъделичкат мозъка. Защото това се случва, когато се смееш и се радваш. Даваш му някакви кислородни дози, които те напушват от смях. Определено има много пряка връзка, да не говорим, че занаятчийски погледнато, най-смешните стендъп сетове са правени от интересни и различни гледни точки. В тях винаги има теза. Причината да помниш някоя шега е това, което те докосва или провокира. Именно онова завъртане в нея, моментът, в който си казваш хммм… Това замисляне е по-силно от смешното и това може да я направи вечна. Когато истински осмислиш нещо, което винаги си смятал, че ти е било ясно, тогава можеш да го направиш семпло и смешно. И тогава става шегата.

Политическата коректност? Няма проблем да си политически некоректен в стендъпа в България, защото този жанр не е достатъчно популярен и релевантен. За съм дотам, доколкото става въпрос за учтивост. Една от характеристиките на това, че живеем в демокрация е, че трябва да можем да бъдем взаимно ок с това, че сме различни. На всеки това понякога му е трудно, и на мен така. Трудно ми е да съм политически коректен към някои хора. Понякога ми идва да им кажа: копеле, ти си ебати тъпакът. И в един момент се дърпам назад и си казвам, че той просто е различен. Трудно ми е да съм политически коректен с хора, които са различни от мен, когато не са прави (смее се).  Ще ми се да им се скарам, но осъзнавам, че демокрацията е това.

По следите на Louis CK и на сцена в Ню Йорк

Сигурен ли си, че просто нямаш проблем с кофти хора? Да, имам проблем с търпението с такива хора и не се справям много добре с тях. В момента в който усетя такъв човек срещу себе си, разговорът става труден на много първично ниво. Иначе в световен мащаб ми харесва, че постоянно някой предизвиква и провокира политическата коректност. Не знам дали не е станала твърде прекалена. В последния си спешъл, Louis CK по много готин начин я поставя под въпрос и точно това е якото. Друг пример е Michael Che, който е чернокож и има супер интересна гледна точка, затова при него ебаването с политическата коректност е развито на седма степен. Готин е този ръш, когато каже нещо и си: уау, това наистина ли го каза? Прав ли е? Ами сега? Забавно, но и много интересно. Не се кефя на някакви глупости от рода на кой къде може да седне в рейса, забрани за аборт, за гей бракове – почнем ли да си навлизаме в личната свобода, нещата стават булшит. Не мога да повярвам, че такива неща все още са тема на разговор и на някого му пука. Как може да има стереотип за сексуалността например? Това означава, че трябва да има някой с фенерче във всяка спалня и да бие аларма, ако случващото е леко извън нормата. Като с расизма. Идеята на това да не си расист за мен е да можеш да кажеш аз съм бял, този човек е азиатец, този е черен и това е ок, различни сме и всеки има своята сила и слабост, а не да обясняваш, че сме еднакви, защото не сме. Различни сме и това е ок. В всичките сме заедно в един кораб.

Накъде отива светът? Можем ли да го спасим с комедия? Или с комедия, или с рап (смее се). Спасението на света е в ръцете на жените от Близкия изток. Чувам истории как жените в страни като Сирия и Саудитска Арабия правят тихи протести, за да могат да излизат сами. Лесно е да ги съдим, защо са оставили да се отнасят с тях по такъв начин, или защо просто не се махнат оттам, но си представи, че си израснал там, така си научен и не си виждал нищо друго. Сто процента сред тях има много, които си обичат държавата и семействата, но липсата на права ги дразни. Това ще е разковничето, когато всички жени с осакатени прави по тези места си върнат мястото в обществото. Когато те извоюват собствената си свобода, това ще промени всичко, защото ще започне да трансформира техните държави отвътре и западната представа за този регион като империя на злото. Надеждата ми е в тези жени. Другата е в технологията, защото сваля стени и може да ни помогне да разберем, че колкото и да сме различни, всъщност доста си приличаме. Също така дронове, летящи коли и към космоса (смее се).

Дими Деянски е в Rabbit Hole утре вечер, 9 август, от 21:00 часа и в Twitter по всяко време. Повече информация за събитието има тук.