Same as it ever was, ама не съвсем. Първосигналното възклицание след първите две гледания на David Byrne и неговата американска утопия е резултат не само от здравото припяване на Once in A Lifetime, но и от болезненото осъзнаване, че всичко това се включва у дома, пред екран, по време на пандемия, а не там, където му е мястото– на Бродуей в началото на 2020 или на турнето за последния му албум. Ама вируси, какво да правиш?
David Byrne’s American Utopia излиза 36 години след Stop Making Sense на покойния режисьор Jonathan Demme, който събира три гига на Talking Heads от холивудския театър Pantages през 1983 в несъмнено най-великия концертен филм в историята. 68-годишния вокалист, музикант и отдаден велосипедист кани Spike Lee да режисира новия претендент в края на 2019, а HBO излъчва бродуейския му спектакъл на нюйоркския театър Хъдсън година по-късно в най-странното време, което помним.
Донякъде пророческата американска утопия на Byrne е фокусирана изцяло върху идеята за връзката между хората. Подобно на Stop Making Sense, спектакълът започва с какво-по-дяволите момент – Byrne, сам, бос и седнал на мъничко бюро с розов пластмасов макет на мозък в ръка, се чуди как и дали е възможно да се свърже с другата страна. 80-тарският касетофон от началото на Pyscho Killer си е отишъл, а някогашната егоистична рокзвезда очевидно е еволюирал до белокос диригент на стегнат бенд, осъзнал, по думите на критиката зад океана, важността да балансира индивидуалната нужда за изразяване с работата в екип.
Още в края на първото парче с WTF мозъка, към Byrne се присъединяват още 11 музиканти, певци и танцьори от цял свят, за да изпълнят 21 парчета – повечето от едноименния албум American Utopia плюс всички хитове на Talking Heads (Once in a Lifetime, This Must Be the Place (Naive Melody), Road To Nowhere, Burning Down the House). Паузите между песните са запълнени от кратки житейско-хумористични монолози за основните им теми и проблемите, които притесняват Byrne през последните години (социалното неравенство, апатията към изборите, климатичните проблеми, кризата с мигрантите и т.н.).
Цялото действие се развива в минималистичен сив куб със стени от мрежоподобна верига. Спартанската естетика важи и за костюмите – сиви и неутрални, за да може акцентът да е върху посланието, бруталната хореография и самата музика, а не върху символистичния багаж на всяка по-пищна сценография. Изчистената концепция на Byrne ескалира постепенно в много естетска, но дивашка по дух и заряд амалгама от перкусии, китари, синтезатори и съвременен танц с множество препратки към Dali, дадаизма и елементи от предишния му концертен филм.
За разлика от преднамерената идея за поп концерт под формата на концептуален театър в Sop Making Sense, American Utopia е далеч по-достъпен. Spike Lee чистосърдечно си признава, че не е имало много какво да режисира. Спектакълът си беше готов и изцяло негов, трябваше само да измисля къде да сложа камерата. За щастие, Lee не минава мързеливо през съвършената утопия на Byrne, а се възползва от гениалната идея на последния да лиши сцената от всевъзможни жици, усилватели, стойки за микрофони, платформи и каквото и да било (всички музиканти свирят са с безжични инструменти и свирят на живо, изрично подчертано от Byrne в една от интерлюдиите), за да се гмурне право в същината и динамиката на този интимен, енергичен и много човешки музикално-танцов спектакъл.
Музикален ясно защо, но танцов най-вече заради брилянтната хореография на Annie-B Parson, която въвлича перкусионистите Jacquelene Acevedo, Gustavo Di Dalva, Stéphane San Juan, Daniel Freedman, Mauro Refosco и Tim Keiper, танцьорите/вокалисти Chris Giarmo и Tendayi Kuumba, кийбордиста и музикален директор Karl Mansfield, китариста Angie Swan и басиста Bobby Wooten III в много красив и изпълнен с радост, хм, не просто танц, а цялостно преживяване и контакт не само помежду си, но и с публиката.
И макар всички на сцената да носят идентични костюми, бандата на Byrne успява да манифестира разликите помежду си с малки детайли в грима, прическите и движенията на босите си крака и (очевидно пластични) тела (сърдечни поздрави и безкрайна любов за танцьорите-вокалисти Giarmo и Kuumba, които са душата на цялата компания). Именно тук се крие и основната разлика в подхода на Byrne към Stop Making Sense и American Utopia – докато в първия, Byrne е център на вниманието и доминира над останалите членове от Talking Heads със своя иконичен огромен костюм и не само, сивата монохромност на сцената на Бродуей не насажда чувство за конформизъм, а за щастлива синергия и равнопоставеност между участниците. Утопията на Byrne има ясен автор, но не и доминантен водач, защото проповядва равенство и не изключва индивидуалните екстатични прояви на своите членове.
Умилителната носталгия по времена и събития, на които дори не сме били преки свидетели, няма как да не повлияе върху обективната оценка за American Utopia. Бродуейският концерт-спектакъл на Byrne не надминава, но се приближава опасно близо до земетръсния магнитут и влияние на Stop Making Sense. По-хубавото в цялата ексцентрична и еуфорична случка е как American Utopia тушира елегантно поне за час и 45 минути монотонността и несигурността на последната година с искрен апел за човечни връзки, осъзнаване на нуждата от промяна, елиминиране на омразата и малко спокойствие. Обективно казано, никога не можех да разбера защо гледането на хората трябва да е по-интересно от всяко друго нещо, като велосипеда или красивия залез или хубавия картофен чипс. Но да, да гледаш хората… това е най-доброто. Same as it ever was, ама не съвсем.
HBO България няма обявена дата за премиера у нас, следователно могат да го гледат само абонатите на HBO Max в Щатите и всеки, който плува уверено във водите на безкрайния пиратски залив.
