Нужни са големи топки, за да направиш нежна, чувствена и налудничава сатира за отвратителни хора в ужасни времена. Необходим е и доста голям режисьорски талант, за да съчетаеш по безболезен, но крайно забавен начин фарс, фантазия и драма в история за порастването на едно момче в нацистка Германия. Тук се появяват и основните критики към новия филм на новозеландеца Taika Waititi – главно защо неговата сатира е толкова лековата и безцелна, как не води доникъде и колко плоски звучи. Нищо подобно – колкото и поляризиращи реакции да предизвиква, Джоджо Заека балансира по майсторски начин между тежките теми за нацизма и човешкия геноцид и сбогуването с невиността, без да изпада в кич, но и без да се опитва да проправя някакви нови пътеки или да убива всичко живо с фундаментални заключения. Чарът на историята за младия хитлерюгенд Jojo (жестока роля на Roman Griffin Davis) и неговия въображаем приятел Adolf Hitler (Taika Waititi, човек с еврейски и полинезийски произход, за да е още по-голяма обидата за истинския фюрер) е именно в лекотата, с която разсмива, трогва, а не рядко и двете едновременно. А, да, Scarlett Johansson прави още една страхотна драматична роля след Брачна история.

Режисьорът Noah Baumbach (познавате го от фантастичния Frances Ha – бел. ред.) прави опит, в най-добрия му филм досега, да представи как един брак се превръща в развод, по всяка вероятност базиран на неговия с актрисата Jennifer Jason Leigh. Тук в ролите на актрисата съпруга е Scarlett Johansson, а на съпруга й режисьор е Adam Driver. Филмът разделя двете гледни точки на артистичното либерално семейство, в което всеки воден от своето его се опитва цивилизовано да сложи край и да постави ново начало. В ролите на алфа враждебните адвокати са Laura Dern и Ray Liotta, на които се пада да бъдат лошите в историята. Различен, комичен и интелектуален, този пореден филм за разводна история, освен за многото филмови награди за сценарий и актьорска игра ще бъде запомнен, с това, че Baumbach не заема страна открито, въпреки че съпругът има повече запомнящи се сцени.

Кожа е филмът, който всички фенове на Jamie Bell очакваха. Доминирана изцяло от неговото присъствие, това е историята на озлобен от живота млад мъж, който открива своя начин да се промени. Творбата на израелския режисьор Guy Nattiv е вдъхновена от истинска история и на моменти е трудна за гледане, но благодарение на Bell акцентът пада върху вътрешния свят на героя и умението му да общува с останалите, навлизайки неусетно в най-интимните кътчета на съзнанието им. Филмът се отличава с необичайна реалистичност, каквато никое холивудско студио не може да си позволи, за да ви отведе в един свят, за чието съществуване само подозираме, и чиито правила отразяват като в криво огледало законите, по които си въобразявате, че живеете.

Pedro Almodovar отбелязва своята 70-годишнина с Болка и величие – изключително лична, тихо затрогваща история за остаряващ режисьор, който живее сам със спомени, хронични болежки и страха, че най-добрата работа е зад гърба му. В Болка и величие испанецът се разголва до най-ярките си детски спомени – от бедняшкия произход, през романтични сцени как майка му (разкошна Penelope Cruz) пере и пее край реката, та чак до отсъствието на баща му или сексуалното му пробуждане – за да опита да направи равносметка за живота си, за да отдаде почит на майка си по изключително обичащ начин, за да покаже моментите, оставили най-дълбок срам или удоволствие в сърцето му, за да потърси причините зад своите успехи, отчуждението, болката или чувството за празнота, за да опита още веднъж да се примири със смъртта. Пълното Boyscout ревю е тук.

Съществуват поне няколко десетки причини Паразит да е най-коментираният и хвален чуждоезичен филм на 2019, но ще се спрем само на няколко от тях, за да не разваляме кефа на хората, които ще го гледат за пръв път тепърва. За разлика от един от предишните филми на безпогрешния южнокорейски режисьор Bong Joon-ho Snowpiercer, социалната сатира в Паразит се движи не по хоризонтала, а по вертикалата на огромната класова пропаст между богатото семейство Park и бедния клан Kim. Случайно стечение на обстоятелства позволява на последните да се вмъкнат почти необезпокоявано в живота на първите в ролята на слуги – умел ход, който може да бъде застрашен единствено от прекомерната алчност и тотална непригодност на двете класи да общуват и да се разбират помжеду си. Изумителният черен комедиен трилър на Joon-ho се движи елегантно върху темите за социалното неравенство, бедност и статус, климатичните промени, материализма, отчаянието и различните измерения на патриархалното семейство, докато редува забавни сцени с неочаквани обрати, насилие и изненаващ финал, който трябва да бъде преживян. Паразит е филмът, който ще гледате поне 3-4 пъти, за да откривате нови и нови детайли не само за историята, но и за гениалността на режисьор като Bong Joon-ho.

Макар да се развиват в доминираното от мъже общество на Франция от 1760, мъжкото участие в Портрет на момиче в пламъци е сведено до минимум, за да представи историята си – жена художник трябва да направи портрет на друга жена, поръчан от майка й – от гледната точка на жените (режисьор е французойката Céline Sciamma, в главните роли са Noémie Merlant и Adèle Haenel). Следва любовна история от тези, които може вече да са старомодни, но продължават да са винаги очарователни, между художничката и нейната муза. Копнежът обаче е отложен в поредица от чуствени и безкрайно красиви моменти, които кулминират в еротична и истинска любов, без излишни приказки. Или колко е важно да бъдеш видян и видиш, дори и да трябва да продължиш да живееш в патриархалното общество.

Полу-автобиографичният филм на Joanna Hogg се обиква монументално и завинаги след повече от едно гледане. Не просто защото е труден или претенциозен, а защото е… да, монументален в начина, по който описва младата любов. Носителят на голямата награда от последния фестивал в Сънданс разказва за амбициозна и заможна студентка по режисура (Honor Swinton Byrne), която се впуска в турбулентна любовна афера с харизматичен и мистериозен мъж (Tom Burke). Сувенирът е ужасно красив и брутално смислен филм заради спотаения начин, чрез който разкрива своята история за проблемни взаимоотношения без излишни крясъци, а само с полутоновете на живота на 80-тарското висше общество в Англия, представен като обикновен, сдържан и безсмислен. Съвършеният монтаж и съсредоточаването само върху ключовите моменти от историята в сюжета действа като опиат.

Дори без драматичното изявление на Martin Scorsese е ясно на къде отиват нещата. Въпрос на време е Disney да убие киното такова, каквото го познаваме. Именно поради тази причина блясъкът на филми като Фарът е още по-ярък и ни напомня по категоричен начин, че киното също е изкуство. Robert Eggers се установява безусловно като един от най-добрите съвременни режисьори с тази сурова и впечатляваща с красотата си сюрреалистична поема, в която благодарение на майсторското използване на светлината всеки кадър се превръща в картина. Наситен с множество символи, загадки и потиснати желания,  пресъздадени съвършено в титаничните изпълнения на Willem Dafoe и Robert Pattinson, филмът е едно смразяващо пътешествие от здравия разум към лудостта.

Ужасен кеф е да гледаш привидно камерен и стегнат филм с много талантлив и звезден актьорски състав (Daniel Craig, Michael Shannon, Toni Collette, Chris Evans, Don Johnson, Jamie Lee Curtis) и кадърен режисьор, който затваря устата на критиката на последния си блокбъстър с мета прочит на класическа кой-е-убиецът мистерия и то по-добре от самия Kenneth Branagh. Rian Johnson режисира своята уважителна почит към Agatha Christie с лекотата и хумора на човек, който знае как да разсмива и държи в напрежение публиката, докато разгръща по забележителен начин своите внимателно конструирани обрати в историята на пълнокръвните членове на странното и много амбициозно Tennebaum семейство, което трябва да отговаря за смъртта на своя патриарх Harlan Thrombey (Christopher Plummer). Изключително забавни диалози? Прелестна актьорска игра? Забавна убийствена мистерия? Семейна трагедия под формата на, с извиниение за повторението, убийствена комедия? Интелигентно прокрадваща се социална сатира? Дори блокбъстърите да не са неговия жанр, Johnson винаги може да се чувства добре в детективския. И дано да се пробва пак в скоро време.

В Изпепеляване – история за любовен триъгълник, под чиято повърхност се крие темата за пропостта между бедни и богати – Lee Chang-dong предизвиква сетивата, замъглявайки границите на реалност и фантазия, трупайки бавно тревога и ярост, за да създаде изключително въздействащ разрез на света на три души с много различно вътрешно горене. Отвъд суперлативите на критиката и постиженията в официалната му визитка (спечелил е повече награди от по-престижните световни фестивали, отколкото има смисъл да се изредят), Изпепеляване е филм, които остава да тлее в съзнанието, заради отличната режисура и красивата игра със светлина в кадрите на оператора Hong Kyung-pyo, заради фантастичния, трескав и нагнетен саундтрак на корейския композитор Mowg и заради дезориентиращите завои в действието си. Пълното Boyscout ревю е тук.

Освен факта, че комбинацията между Neil Jordan и Isabelle Huppert не е за изпускане, Грета е от онези филми, които въпреки своята невзрачност, могат да ви накарат да изпитате носталгията от добрите стари психологически трилъри от 80-те и 90-те години на миналия век. Споделяйки нещо от атмосферата на шедьоври като Играчка плачка и Интервю с вампир, филмът разкрива малките детайли, които водят до трагедия. Специализирана в ролите на обременени жени, Huppert не пропуска възможността да разкрие човешкото лице на лудостта и да ви накара до последния момент да се чудите дали да я съжалявате или да я убиете. Защото, макар и изречена от устата на психопат, истната е една: всеки има нужда от приятел.

Какво е да си тийнейджър в епохата на социалните медии? По-различни ли сте от тийнейджърите в Американски пай? Отговорът е и да, и не. Пак се влюбвате, търсите и грешите. Различното в режисьорския дебют на Olivia Wilde e, че нагонът не е всичко и е нормално главният герой да е момиче влюбено в момиче. И да бъдете умни не е срамно, напротив. На прага на своето дипломиране две момичета приятелки (в ролите Kaitlyn Dever и Beanie Feldstein) решават, че не са се забавлявали достатъчно през ученическите си години и искат да наваксат за изгубеното време в една вечер. Следва умна, супер забавна комедия лишена от обичайните клишета на фона на перфектен плейлист. Филмите имат силата да променят, дано бъдещето да е на тийнеджърите от този филм.

Деветият филм на Tarantino е докосваща драматична черна комедия, която съчетава неговия обичаен ревизионистки поглед към исторически събития (убийството на Sharon Tate от бандата на Charles Manson) с оригинална сага за залязал актьор и неговия верен дубльор в края на 60-те. Смеем да го наречем сага, защото американецът просто не снима обикновени филми, а (този път) залага на окъпан в носталгични цветове Tarantino-в свят, пълен с колоритни персонажи, изправени пред драматичния сблъсък между очаквания и напредваща възраст, между ново и старо. Освен с брилянтен актьорски състав от легенди (DiCaprio, Pitt, Pacino, Russell), Tarantino печели и със своята отличната дисекция на три различни класи в Холивуд от края на 60-те и внимателното напластяване на попкултурни детайли от живота в Лос Анджелис по онова време, хитър диалог, изключителни цветове и операторско майсторско. Забравете за клишираните определния за Имало едно време… като любовното писмо към Холивуд и вместо това го гледайте (още веднъж) с очи за една елегантно разгърната история за остаряването и приятелството, майсторско човъркане на исторически факти и носталгия по знаменита епоха в американското кино, а защо не и по самия живот.