Раздялата провокира не само болка, но и създаването на дяволски добри албуми. Any Human Friend е точно такъв магичен опус за края на връзката между талантливата англичанка Marika Hackman и Amber Bain (The Japanese House), който надскача нежния фолк рок от дебюта й през 2015 и по-експерименталния втори I’m Not Your Man с приятна самоувереност, директен хумор, сексуална възбуда и пропит с тъга мрачен поп за многобройните страни на хомосексуалната любов и секс между жени. В Any Human Friend има песни за мастурбация и самота (Hand Solo), ненаситeн секс (All Night), поставяне в главата на другия, за да разбереш защо те е зарязал (Send My Love), отчаяно търсене на внимание, емоционална недостъпност и други проблеми и желания, които режат директно с откровеност, без заобиколки и без да звучат арогантно и просташки, а просто меланхолично секси.

Mark Ronson е може би най-незвездната звезда в музикалната индустрия днес – продуцентът зад много от големите хитове напоследък като цяло остава непознат на масите, криейки се зад славата на изпълнителите, с които работи. Late Night Feelings, в която цяла плеяда от ужасно талантливи певици, разказват за объркване, обсебеност, тъга, ярост, меланхолия и всички останали запазени марки на разбитото сърце, е поредното дoказателство в тази посока. Скорошният развод на англичанина е причината това да се превърне в централна тема, но, както подобното на диско топка сърце на обложката, това специфично човешко преживяване има много фасети и особена красота. Писаните като по поп учебник композиции са гарнирани с безупречни аранжименти и поднесени от някои от най-умелите вокалисти в бранша – Lykke Li, Miley Cyrus, Camila Cabello, Alicia Keys, King Princess и Angel Olsen. Селекцията е еклектична, но Ronson успява да извади най-специфичното от всеки изпълнител, да го усили и полира до степен, която превръща всяко парче в гурме за почитателите на добрия интелипоп.

За двете години и половина след мигновенната слава на дебютния сингъл Alaska покрай съдбовен майсторски клас на Pharrell, Rogers работи по няколко успешни сингли, трупа опит по турнета и дори успява да стигне до статута на главен музикален гост на Saturday Night Live. Очевидно всичко това си е струвало – страстта на 24-годишната девойка към фолктроника е ошлайфана добре, за да се материализира в дебютeн албум. Отвъд разочарованието от наличието на пет (от общо 12) добре познати парчета в траклиста (включително същата онази Alaksa, почти Wilson Phillips-овата Light On и Fallingwater) и същевременната липса на Dog Years, Heard It in a Past Life е уверен, свеж и особено зареждащ албум на един от най-обещаващите гласове в съвременната музика. Усетът на Rogers за мелодия е подплaтен от отлични аранжименти, създадени от самата нея и супер продуценти като Greg Kurtsin и Rostam от Vampire Weekend. Козовете на Maggie все още са невинно-зряло повестование, женитбата на ново с познато, работата с множество инструменти, способността да мисли концептуално, техническите умения да придаде на всичко това живот в студиото и изключително автентично и някак саможиво присъствие както в песните, така и на сцената. Да не говорим колко е симпатична. Кулминацията на всичките й таланти тук е обещаваща, макар най-доброто от Maggie Rogers тепърва да предстои.

За запознатите с Valerie Teicher, първото впечатление от втория албум на красивата инди поп певица, по-известна като Tei Shi, може да е по-скоро разочароващо заради липсата на нахакания инди синтпоп на парчета като вечното Bassically за сметка на по-камерен арендби поп звук. На второ четене обаче няма как да останете безразлични към дълбочината на новото ѝ аз, нито към лекотата, с която го изпълва величественият ѝ глас. Слушайки я, лесно може да си представите нещо средно между ранна Madonna, късна Lana Del Rey или какво би пяла Laura Palmer, ако David Lynch бе решил. Въпреки че е еврейка, родена в Колумбия и отраснала в Канада, музиката на Valerie може да звучи като съвременен френски шансон ала Hotel Costes (A Kiss Goodbye), комерсиално или алтернативно латино (испаноезичните Маtando и No Juegues), отнесено кънтри (When He’s Done), скандинавско инди (Twilight) или модерно женско арендби (RedLight). И макар текстовете да са по-скоро банални любовни драми на ръба на раздялата, интересният микс на умело продуцирани аранжименти с един изключително богат и доминиращ глас оставя силно впечатление и един запомнящ се албум. 

Bedroom Tapes е бъдеще от миналото, където ще откриете техно, IDM, електро, транс и какво ли още не. Албумът звучи все едно е продуциран през 90-те и реално е точно така – състои се изцяло от доскоро смятан за безвъзвратно изгубен материал, който Paul Woolford aka Special Request открива случайно в кутия с касети при местене в нов дом и сега използва да ви потапи в своята млада рейв версия. Въпреки това албумът е по-скоро за лично ползване, отколкото за клубни преживявания – поетичността, класическите бас линии и онези познати машинни звуци повеждат за ръка към места, на които вече сме били. Но пък Bedroom Tapes, вторият албум на Special Request за 2019 след Vortex от началото на лястото, определено докосва и пренася в началото на тази ера по изключително естествен начин, а това в крайна сметка е и целта.

Последният албум на Sam Shepherd като Floating Points е вдъхновен от подгряващите му сетове по време на турнето на THE XX от 2017, на които импровизира с бавна, странна и агресивна музика на своя модулен синтезатор Buchla. За разлика от дългогодишната работа по своя предшественик Еlaenia от 2015, Crush е записан за нищожните пет седмици, но не звучи никак прибързано, дори напротив. Crush е по-мрачен, по-плътен и по-дълбок поглед към музикалната вселена на инструменталиста, невроучен и блестящ експериментатор Shepherd, който ви стиска ръката във всяка секунда от дългото синтезаторно пътешествие, но не забравя да ви остави да се изгубите в потентни танци, както си му е редът. Истински триумф на интелигентната електроника.

Вокалистът и китарист Zachary Cole Smith лесно можеше да се превърне в поредния преждевременно изгубен талант: борбата  с хероиновата зависимост надвисва като заплашителна сянка над предишните два албума на бруклинската рок банда. Deceiver предава идеално това, през което Smith вероятно е преминал през последните две години – трезв поглед върху миналите грешки, фокус върху предизвикателствата на настоящето, без положеният труд да гарантира светло бъдеще. Резултатът е 42 безкомпромисни минути безвременен рок.

Седем години след дебютния си албум Home Again и още две откакто Големите малки лъжи вкара песента му Cold Little Heart в домовете на милиони, Michael Kiwanuka представя най-силната си и уверена работа досега, по-поетичен и по-прецизен отвсякога. Семпло именуваният трети албум на младия британец прелива с болката на една чувствителна, търсеща душа, с богати, безвременни инструментали и великолепния, пълен със соул глас на Kiwanuka. А песни като Hero или Piano Joint само чакат да бъдат чути от повече хора, за да се наредят с достойнство до най-големия му хит досега.

Най-конвенционално звучащият албум на Natasha Khan до момента стои извън строгите концептуални рамки на предходния The Bride (2016) и страничния проект Sexwitch (2015), за да се гмурне дълбоко в 80-тарската носталгия, експлоатирана докрай през това десетилетие. Но песните тук крият нещо повече от очевидното – добри са не заради, а независимо от синт опаковката си. Това щеше да бъде един страхотен поп албум, независимо дали беше по-акустичен, по-електронен или по-каквото и да било. Песните на английската мултиинструменталистка надхвърлят идентичността на създателката си – щяха да са добри, дори ако ги беше дала на друга изпълнителка. В клишетата, силният композиторски нюх на Khan всъщност блести още по-ярко.

Макар често да я обвиняват в изкуствен имидж и слабо разнообразие, очарователната сигурност в музиката на Lana Del Rey се дължи на постоянно надграждане на мрачните балади за китара, пиано и величествени оркестрации с филмова американа, смирени и елегични вокали и истории за тъжни и обречени жени, влюбени в най-неподходящите мъже в един объркан и неизбежен предапокалиптичен свят. Norman Fucking Rockwell! е пълен със суров реализъм от потентни текстове за горчиви американски мечти, обречени романтични фантазии и стари тропи за блясък и страх, използвани като метафора за съвременния живот на обществото зад Океана. Шестият студиен албум на Del Rey e още величествен, грандиозен и внушителен апотеоз на дългото подгряване с фантастични сингли, който еволюира трип-хопаджийския поп от предишните албуми в грандиозни балади за пиано, оркестър и деликатни синтезатори и я приближава все повече до канона на най-добрите американски композитори и текстописци с помощта на основния колаборатор в албума Jack Antonoff.