DedicatedInterscope

Carly Rae Jepsen

30

Музиката на Carly Rae Jepsen е неоценено съкровище в този неолиберален свят. Когато избухна на глобалната сцена със сладко-свенливо-всевластващата Call Me Maybe, едва ли някой можеше да предположи, че презрялата за жанра канадка зад хита с диабетични пропорции ще се превърне в най-последователния създател на безсрамно искрен, невъздържано еуфоричен и интелигентно непретенциозен поп на десетилетието (албумът й Emotion, синглите Cut To The Feeling, Run Away With Me, дийп кътове като Favourite Color и Love Again). Идеологията на Jepsen не може да е по-голяма противоположност на депресираната тийн тревожност на Billie Eilish или повърхностната thank-you-next култура, която зрялата Ariana Grande започна да проповядва. Няма да я чуете да изрежда скъпите си вещи или да махне за сбогом с лека ръка на човека, когото е обичала. Няма да я видите да си гаси цигари на лицето или да плаче сини сълзи. Не, тя е нелечим романтик и идеалист, който освен това обича музика по фанатичен начин. Не е от артистите, които скачат за няколко часа в студиото, за да изпеят няколко чужди песни, напротив – създава стотици композиции за всеки от албумите си, знае с кого да работи и непременно подчинява многобройните си колаборатори на личната си естетика, познава традициите и новите тенденции в поп музиката и ги смесва в своята хипер мелодична, ефирна приказка. След неочаквания успех на предшественика Emotion сред критика и публика, Dedicated беше натоварен с много очаквания и щеше да ги оправдавае по-убедително, ако се бе лишил от няколко песни в траклиста, извън които положението е розово. Четвъртият албум на Jepsen отново се занимава с тръпката на жизнеутвърждаващата любов (Real Love), копнежа за разбиране и взаимност (Now That I Found You) и строга самоаналитичност (Too Much), но вкарва и нови измерения – ревност и ска (I’ll Be Your Girl), фънк и тленни пориви (Want You In My Room) и мек арендби вайб (Automatically In Love). Всичко това е поднесено с наивност и идеализъм, които вероятно никога няма да я направят толкова куул или успешна, колкото по-комерсиалните й конкурентки, но определено прави музиката й много по-емоционално насищаща, а самата Jepsen – един от по-стойностните модели за подражание в музикалната индустрия.

Балерик, нео соул, дъб, поп и намигвания към хип-хоп класики.

Cosmic ShiftPhantom Island

Lexx

29

Досега всеки сигнал за нова музика – най-често ремикси, а понякога и сингли, зад които е стояло името на базирания в Швейцария продуцент Lexx, винаги си е заслужавал слушането. Затова и появата на дебютния му албум бе събитие, очаквано с трепет. Съвсем оправдано. В Cosmic Shift той създава своя собствена история – пълнокръвен музикален организъм от единайсет теми. В тях се е събрало шарено разнообразие от гост продуценти и изпълнители от цял свят като базирания в Лос Анджелис Woolfy, Harriet Brown, Ella Thompson от Мелбърн, Jonnny Spencer от Chicken Lips изгряващата Asé от Цюрих. Шарени са и жанровите нюанси от балеарик, нео соул, дъб, поп и дори намигвания към влечението от по-младите години на Lexx към хип-хоп класики. Настроенията също са лежерно вариращи, но общото усещане от Cosmic Shift е като да слушаш как звучи големият град, когато милее за слънчеви островни дни. И как, потънал в следработния си сън, духът му се пренася пред лунните пътеки на океана.

I Am Easy To Find4AD

The National

28

Музикалните филми са едно от големите събития на това десетилетие – не са чак такава новост, но вместо като допълнително съдържание за die-hard феновете, филмовият израз на музиката все по-често е първото, което чуваме, идейната рамка преди да прекараме неразсеян час с албума. I Am Easy To Find, изненадващо бързо появилият се нов албум на The National след Sleep Well Beast (2017), е еднакво силен и като визия (под режисурата на Mike Mills и с участието на шведската актриса Alicia Vikander), и като звук. Гласовете, пряко и преносно, в този проект са повече от обикновено. Tова напълно реенергизира групата, която вече има цели осем албума зад гърба си, без въобще да сваля нивото.

Оглушителна катастрофа, от която няма да можете да откъснете уши.

Sonic CitadelThrill Jockey

Lightning Bolt

27

Sonic Citadel е звукът на 2019. Не защото Lightning Bolt е застрашена да се окаже на гребена на Instagram/YouТube/Twitter славата, а защото неумолимият обстрел от барабани и мутирала бас китара, на които подлага слушателят, най-точно илюстрират хипервентилиращото ни ежедневие с цялата му неканализирана агресия, безпощадна скорост и реално-виртуална психеделичност. 25-ата годишнина на групата не се е превърнала в повод за сантиментална равносметка за двамата Brian-овци (Gibson, бас, и Chippendale, барабани) и още от първото парче Blow to the Head (звучи точно както заглавието предполага) поддържа прединфарктно темпо. Първият сингъл USA Is A Psycho е невротичен глем рок от петото измерение. Гениално озаглавеното Hüsker Dön’t рециклира оглушителния поп на легендарните Dü за ново поколение слушатели, претръпнали от безброй шугейз и хардкор плейлисти. Halloween 3 пък обещава да се превърне в неотлъчна част от изпълненията им на живо. Циркулиращият китарен мотив на Don Henley In The Park няма нищо общо с The Eagles, но напомня на нещо, което No Age биха записали, преди на Chippendale да му доскучее и да запрати парчето да отеква в стая с безброй криви огледала. Bouncy House звучи като Battles в надуваем замък с шепа амфетамини. Закриващото Van Halen 2049 се пуска, за да прогоните досадните фрий джаз или блек метъл зомбита от задния двор. Като повтаряща се безкрай сцена на прегазването на анимационен герой от тежкотоварен камион, музиката в Sonic Citadel е графично брутална, ослепително цветна и оглушителна катастрофа, от която не можете да откъснете уши дори да искате.

TombAsthmatic Kitty

Angelo De Augustine

26

В третия си албум, издаден от лейбъла на Sufjan Stevens, Angelo De Augustine страда тихо по стара любов и изравя дълбоко погребани рани, въоръжен единствено с минималистични фолк инструментали и нежен шепот. Продуцираният от Doveman (Thomas Bartlett, работил със Stevens, St. Vincent и RHYETomb e изключително интимен и изпълнен с топла меланхолия, напомняща на моменти както за Bon Iver (който също извади силен албум тази година), така и за шефа на новия му лейбъл (с когото си партнират в ужасно милата Time). И когато призовава бившата да се върне при него (Kaitlin), и когато отхвърля самоубийствени мисли (All Your Life), песните на Augustine са белязани от утешителен оптимизъм – колкото дефицитен, толкова и винаги нужен.

The CompetitionRibbon

Lower Dens

25

Четвъртият албум на балтиморското дуо напомня по особено приятен начин за техните симпатични съграждани Future Islands. За щастие, The Competition въобще не е заявка за състезание кой е по-по-най в съвременния 80-тарски депресиран синтпоп, а силно доказателство за таланта на Jana Hunter и Nate Nelson да записват, по собствените им признания, песни с потенциал за гарантиран ексапизъм на въображаемо място, където красотата, чудесата и любовта са напълно възможни. Речено-сторено. Парчетата от The Competition са почти съвършена синтпоп красота с емоционален и полит-социален заряд, роден от проблематичния живот във време на зрял капитализъм – възможен единствено и само ако подхождаме със състрадание към самите себе си.

Solange надскача старите си лаври.

When I Get HomeColumbia

Solange

24

След успехите на A Seat at the Table и Cranes in the Sky, Solange надскача стари си лаври и изоставя класически структури със заявка, че рамките на музиката са твърде тесни за нейното тотално изкуство. Поглеждайки навътре в себе си, тя намира все така спокойните и на моменти приспивни арендби ритми в комбинация с контекстуални теми като град, афрофутуризъм, каубойци и дори дядото на новия Tesla Cybertruck – иконата Delorean. Родният ѝ Хюстън присъства със студената и дехуманизирана урбанизирана среда, празните офиси и огледалните повърхности на окачените фасади на петролни небостъргачи. Но ключът към разбирането на албума всъщност се крие в 30-минутното видео към него, също продуцирано от Solange, в което физическата среда постепенно преминава в изцяло дигитална и космическа. Репетитивните фрази и монохромната палитра на редуващи се абстрактни сцени потапят в усещането на концептуален филм, а не на поредната дългосвиреща плоча. И макар полуголите танцьорки да са излишен подсладител на стилния аудиовизуален разказ, богатството на теми и настроения надделява в разбирането на бъдещия спомен за света на Solange: You should be fine down there.

This Is How You SmileRVNG Intl.

Helado Negro

23

Израснал в Щатите син на емигранти от Еквадор, Roberto Carlos Lange е онези хора, които принадлежат на повече от една култура, но същевременно на нито една. Под псевдонима Helado Negro, редувайки английски с испански, от вече 10 години Lange записва саундтрака на живота на мислещия млад човек между два свята, за да постигне връх с новия си албум This Is How You Smile – тихо свидетелство за овладения гняв, който постепенно натежава с всяко разочарование, предателство и несправедливост на живота. Лириката му е лека и поетична: Blush now / They can’t know / Lifelong / History shows / That brown won’t go / Brown just glows. Такива са и инструменталите със срамежливите си, приканващи китари, леко отмерени тактове и пъстра атмосфера. Между синтезаторите, струните и звуците на света, Helado Negro намира утехата и надеждата да създава интимна, прелестна музика, която крие много повече под повърхността си.

uknowhatimsayin¿Warp

Danny Brown

22

Вторият албум на Danny Brown за лейбъла Warp няма много общо с предходния освен грандиозното качество. За разлика от задушаващата параноя, психеделични опиатни кошмари и индустриален рап в шедьовъра Atrocity Exhibition, uknowhatimsayin¿ влиза леко с бруталното съвършенство на албум, продуциран основно от легендата Q-Tip и хора като JPEGMAFIA, Flying Lotus, Thundercat и Paul White, воден от един най-талантливите, разнообразни и постоянно променящи се гласове на съвременния рап. Идиосинкратичният характер на музиката на Brown си е тук, просто всичко звучи много леко, фокусирано и създадено с търпение, за да убива с качество и многообразие. Вариативните речитативи и величествени инструментали печелят от допълнителното чувство за мелодия на Q-Tip, а обичайното сюрреалистично остроумие на Brown го циментира в петицата на най-добрите рапъри на последните години, без съмнение.

Минималистични композиции в най-добрите традиции на френския шансон.

Les faillesPolydor

Pomme

21

Красотата на оголените мелодии в Les failles и дълбокият, непотрепващ глас на създателката му на места напомнят тази на Quelqu’un m’a dit на Carla Bruni от 2002. Без кошмарите. Pomme кръщава албума си на недостатъците, защото е обсебена от тях. Je suis la reine des drames, пее едва 23-годишната французойка, към която таим зле прикрито обожание, откакто пусна охлюви да се разхождат по лицето й в ренесансовото видео към величествената On brûlera. Claire Isabelle Geo Pommet е обсесена не само от своите трески, които със спотаена болка и много нежност разкрива, но и с жестоките греди на природата – в La lumière се бори словесно с диагнозата Алцхаймер по потресаващо трогателен начин. Pomme се лута между светлината и мрака сред минималистични композиции в най-добрите традиции на френския шансон и глас, който може да пада до низините на Bruni и да стига до летливостта на врабче. Аз съм кралицата на драмите, пее Pomme, но не за онези бързооборотни драми от телевизора, а по начин, който ще ви накара да преоцените нуждата от всякакви други кралици.

30-213