SinnerKDJ

Moodymann

20

Историята зад Sinner е толкова шантава, колкото и всичко останало около Kenny Dixon Jr.. Май 2019, фестивалът Movement в любимия му Детройт: Moodymann прави барбекю, по време на което тихомълком продава плочи със своя нов албум и дотук. Останалият свят трябва да изчака, но както обикновено, има смисъл, а и цялата прелюдия с пилотното парче I’ll Provide е достатъчно обещаваща. Sinner не влиза в стандартните категории как звучи и какви стилове синтезира. За пореден път, Moody ни изпраща на пътешествие, пълно с любов, танци, познати фрази и мелодии, но и неочаквани обрати всеки път, след като сме си помислили, че знаем къде се намираме. Както самият Kenny Dixon Jr. казва: За съжаление съм като вашите родители. Ще ви дам това, от което се нуждаете. Та така и този път.

Интровертна изповед с интелигентни композиции и ужасно красиви вокали.

Something Like a WarFemale Energy

Kindness

19

Пет години след великолепния Otherness, Kindness отново въодушевява с различен и нежен електронен поп, гласовете на супер музиканти и вибрации, които преливат между арендби, соул и джаз. По традиция както в досегашните три албума, така и тук най-докосващи са ужасно красивите вокали от знайни и незнайни гости. Няколкото парчета с Robyn доказват вече зрялата връзка между двамата музиканти и дългогодишни колаборатори, които споделят ценности и каузи за свобода на себеизразяване, равенство и толерантност. Изненада е участието на любима соул дива като Jazmine Sulivan в Hard to Believe, където чуваме още и Sampha – една от кулминациите в албума и може би едно от най-силните арендби парчета на годината. Открития като Alexandria, Cosima и шведката Nadia Nair правят албума почти каталожен за нови и нежни алтернативни певици, а включванията на южноафриканецаSamthing Soweto и олдскул рапъра Bahamadia допринасят за още повече богатство на звука. Гласът на самия Adam Bainbridge е отнесено любовен и мечтателен както винаги, макар цялостното звучене на албума да е по-енергично, смело и позитивно отпреди. Лайтмотив, който се усеща в почти всяка лирика, са самовглъбени размисли за любовта и ролята на егото в интимната връзка между двама души, но на преден план излиза зрялото самоосъзнаване на човек, уверен в изборите и идентичността си. И макар да започва с госпълоподобния жизнеутвърдаващ социален химн build your people/ make them equal/ raise up your different ones, и третият албум на младия английски музикант си остава интровертна изповед, в която водещ глас имат интелигентните композиции, изградени върху качествен електронен соул, клавирни, струнни, басови и танцувални звуци.

BelieveNinja Tune

The Cinematic Orchestra

18

След дванайсетгодишна пауза, The Cinematic Orchestra се завръщат в плейлиста с първия си дългосвирещ албум. Някои коментари за него не са особено ласкави заради липсата на експерименталност, с която да изпъкнат на новопретъпкания музикален пазар. Но именно отсъствието на напън да бъде нещо, което не е, прави Believe по-добър от доста други опити в електронния джаз. Това са седем деликатни на вид теми, които притежават изпълнено с мелодичен заряд ядро и потенциала да бъдат с още поне пет-десет минути по-дълги без да им натежи. Като саундтрак към филм, който не съществува – нещо, което сякаш винаги е било намерение на основателя Jason Swinscoe. От заглавната To Believe с плътния тембър на Moses Sumney през ритмичното включване на Roots Manuva се стига до деветминутната инструментална кулминация на Lessons под звуците на маршируващи барабани. Оттам в Wait For Now/Leave The World по душата сякаш се спуска някаква божествена светлина с нежния глас на Tawiah. После идва люлка от струни в The Workers of Art, фантазия, в която всеки е някой, на когото да повярваш в Zero One/This Fantasy, докато в края вярата (като сила, а не като религия) се изстрелва нависоко с гласа на Heidi Vogel в А Promise.

Ексцентричен музикален гений.

Designer4AD

Aldous Harding

17

С Aldous Harding никога не се знае какво да очаквате. Музикалните критици наричат ефирната новозеландка енигматична, хипнотизираща и ексцентрична. Да опишете музиката на Hannah Sian Topp, както е истинското ѝ име обаче е като да опитате да опишете поезия. Текстовете ѝ са загадки. Гласът ѝ кара кожата да настръхне – звучи като няколко различни човека дори в рамките на една и съща композиция – понякога напомня Kate Bush, друг път Emiliana Torrini, Joanna Newsom или дори Nico. Албумът ѝ Designer e трети поред, записан веднага след приключването на дълго турне и отново продуциран от John Parish (PJ Harvey, Eels, Tracy Chapman). Ако го чуете случайно, Designer може да ви се стори като мелодичен поп, но при всяко следващо слушане води все по-надълбоко – точно като по дизайн на ексцентричен музикален гений, който укротява демоните с приказките и ангелския си глас.

The Book Of Traps And LessonsRepublic

Kate Tempest

16

Крещенето на истината никога не е давало резултат. И в този смисъл Kate Tempest е (още) повече поет, отколкото рапър в The Book Of Traps And Lessons. Познаваме добре крясъците от предните ѝ два албума с доста по-твърд звук и номинациите за Mercury Prize на всеки един от тях. Музикално, нещата в последния албум на Tempest са сведени до амбиент пиано или щрайхове, семпли хармонии, прости бийтове и изнесен над тях глас. Последното се получава съвсем сполучливо, защото музиката е пътят на поезията към повече аудитория. Дали обаче поезията се нуждае от масовост? Не е сигурно, но не е лошо, че Kate Tеmpest може спокойно да мине по радиото без да ни убие от скука и кофти дикция. И да, чува се по-добре, когато не крещи.

PangSony Music

Caroline Polachek

15

Caroline Polachek притежава един от най-характерните вокали в съвременния инди поп, добре познат от музиката, която прави в продължение на десет години с Chairlift. Американката отдавна работи и по странични проекти, но след окончателното разтрогване на групата преди 2 години, започва работа по първия си самостоятелен албум, брилянтно озаглавения Pang. Сама, Polachek е по-авантюристична, по-чудата и по-обаятелна от всякога. Отвъд великите заглавия (големият хит от албума се казва So Hot You’re Hurting My Feelings) музиката й, водена от онзи звънлив глас, често смело прекаран през филтри тук, играе с наситени, добре изпипани инструментали, дръзки и понякога откровено забавни текстове – Sometimes I wonder / Do I love you too much / Then I tell myself / Caroline shut up, от които ясно прозира, че младата жена е ужасно влюбена. Оттам идват повечето супер лични трепети и вътрешни съмнения на Pang, този много мелодичен роман за любовта и други катастрофи. 

Oткровен, динамичен, различен, игрив и изненадващ след всеки завой.

JaimeATO Records

Brittany Howard

14

След години работа като вокал на печелилaтa Grammy китарна група Alabama Shakes, Brittany Howard дебютира с първи самостоятелен албум. Макар и кръстен на починалата ѝ на 13-годишна възраст сестра, записът покрива цялата палитра от емоции на родената в смесено семейство от Алабама мултиинструменталистка. Чувството за нужда да разкаже всичко тук и сега създава откровен, динамичен, различен, игрив и изненадващ след всеки завой албум, редуващ крещяща американска рок музика с тихи деконструирани любовни арендби балади. Свободата да не бъде в рамките на другите си успешни проекти и възможността да композира сама без граници отварят вратите за Howard да открие себе си и своята музика: аз създадох, аз продуцирах, аз аранжирах, аз композирах. Това е мое и никой не ме е редактирал. За любителите на разнообразния звук и силния женски талант в добрите традиции на Merrill Garbus и Tune-Yards, а и личен фаворит за албум на 2019.

Quiet SignsCity Slang

Jessica Pratt

13

Под блажената повърхност на последния албум на JESSICA PRATT има буря. Третият дългосвирещ запис на лосанжелиската певица се появява след тежка година, в която тя се намира изчерпана и ужасно самотна обратно у дома след едногодишно турне. Стяга си багажа за Сан Франциско, наема стая и малко преди да замине среща музиканта Matthew McDermott, с когото заживява и започва работа по Quiet Signs. Откриващата Opening Night кратък пиано инструментал, който се носи като от сцената на празна концертна зала, взаимства името си от едноименната психологическа драма на John Cassavetes от 1977. Филмът за парализиращия ужас на един артист да покаже работата си пред света става отправна точка за вдъхновение. В самия албум обаче липсва и следа от вътрешните борби на американката. Напротив, Quiet Signs вероятно е най-нежният запис, който ще чуете тази година. I don’t wanna touch down, пее едва разбираемо Jessica Pratt в Aeroplane, пиков момент в едва 27-минутния албум. Думите са неглижирани до крехки съчетания от звуци, които постепенно смаляват външния свят до точка в задното огледало. Музиката на Pratt приглушава шума и кара външният свят да застине. Песните й са чист анахронизъм през 2019 – време и обстоятелства губят значение, за да отстъпят пред унесени и интимни китарни мелодии, оголени до сърцевина, за да понесат прелестния глас на Pratt. Напомнящ ту за котешкия тембър на Eartha Kitt (паралел, продължен от характерната черна очна линия по долните клепачи), ту за най-интимните моменти на ALISON GOLDFRAPP, заменила мръснишките синтезатори за вълшебен британски фолк във Seventh Tree. Гласът на Pratt, едновременно висок, приспивно шепнещ и с дрезгавостта на потушени пожари, не оставя място за безразличие, докато тлее върху мъждукащите, акустични инструментали в Quiet Signsнейният най-достъпен и полиран албум досега.

Дълбоко автобиографичен албум за раздялата, женската сила, токсичността и интимността.

Mary MagdaleneYoung Turks

FKA twigs

12

Турбулентните преживявания пораждат неимоверна болка и вдъхновение в талантливи полиформатни артисти като FKA twigs. Четиригодишното емоционално влакче на ужасите в живота на Thalia Barnett (публичното разкъсване на връзката, годежа и раздялата с Robert Pattinson и последвалата операция за отстраняване на маточни фиброиди) е дестилирано в дълбоко автобиографичен и директен албум за раздялата, женската сила, токсичните косвени и преки жертви на славата и начините, по които се свързваме помежду си, изпят върху футуристичната и авангардна продукция на Nicolas Jaar, Skrillex и Jack Antonoff. Базиран изцяло на собствените й преживявания и размисли върху историята на Мария Магдалена и нейната връзка с Исус Христос, Mary Magdalene е болезнено изживяване още от първите строфи на англичанката до самия финал, което обаче не е лишено и от себеутвърждаващи моменти с ясно дефинирана женска сила. Целият емоционален интензитет на текстовете се разгръща на фона на помитащи индустриални бийтове и нойз електроника без традиционна структура, подчинени на идеята за спираща дъха атмосфера от гениални обрати, натрупвания и откровения. И макар абстрактно експериментаторският дух, дръзката продукция и рафинираният, но прочувствен сопрано вокал да държат слушателя малко встрани от цялата многопластност и затрогваща драма, Magdalene работи отлично и като интимна демонстрация на превъзходство над по-голямата част от съвременния поп.

Assume FormPolydor

James Blake

11

Знаковият семпъл в заглавния трак от Assume Form е фразата имаш чувството, че те затиска стокилограмова тежест в басейн с вода, която стига точно до брадичката ти. Взета е от spoken word пиесата Depression. Оттам насетне албумът се усеща като спасителната глътка въздух. Въпреки че е търсен колаборатор на едни от най-големите имена в популярната и хип хоп индустрия днес (начело с Beyoncé, Kendrick Lamar и Frank Ocean), музиката на Blake досега е синоним на почти хронична меланхолия. С този албум, той най-после успява да избяга от самотата си и да опита да протегне ръка към живота. Дори, ако щете, символично, записвайки с темпераментната фурия на испанската музика Rosalia. 31-годишният англичанин събира разностилна компания от колаборатори и в останалите композиции в албума – Travis Scott, Andre 3000 от Outkast, Dominic Maker от Mount Kimbie. Резултатът от всичко това е изненадващо добър, може би най-вече за самия него, както и той признава в Can’t Believe the Way We Flow: well, it’s been such a long, long, long, long time/ with the music of my mind/ most of it seems unfinished now. Монологът, семплиран в откриващия трак на албума, казва още, че депресията е усещането да си съвсем сам, насред стая пълна с хора. В Assume Form, Blake като че ли най-после се чувства на мястото си в компанията на други музикални таланти и експериментатори, към която така или иначе принадлежи.

20-114