Интригуващият дебютен албум на една от най-интересните китарни банди в Лондон удря с френетичен побъркан рок още от първите секунди на откриващото 953, за да ви спечели още преди финала с богатото въображение на музика извън (почти) всякаква категоризация. Schlagenheim звучи като записан (наистина) на един дъх за пет дни от процуцента Dan Carey (Bat for Lashes, Bloc Party) и е енергичната еманация на чудовищната енергия и способност на талантливия квартет Georgie Greep, Matt Kwasneiwski-Kelvin, Cameron Picton и Morgan Simpson от прословутата академия за изкуства в Кройдън да помита всичко (на)живо с изкривени рифове с духа на джаз импровизации, пулсиращото сърце на истински шумен рокендрол и експлозивна какафония от внимателно подредени и постоянно изненадващи звуци.

Oт британката Shura, през американското трио Muna до бруклинчанката Mikaela Straus, по-известна като King Princess – 2019 беше силна за година за млади ЛГБТ+ гласове, но особено за момичета, които харесват момичета и правят поп музика. От любовните трепети на първата, през еуфоричното страдание на вторите, до дебютния албум на последната, куиър културата отдавна не е имала толкова въздействащ саундтрак. Cheap Queen се пече бавно, но сигурно. 20-годишната Straus се ражда в семейство на музикален инженер и прекарва много от времето си в студиото, където се учи да свири каквото й попадне, и слуша музиката на Led Zeppelin, T. Rex и Jack White. Първият й сингъл 1950, появил се в началото на 2018, е ода за общността й и намира по-широка популрност, когато Harry Styles туийтва строфа от него. Днес, King Princess се готви да подгрява предстоящото му турне, мина през SNL, гостува в последния албум с хитове на Mark Ronson, към чийто лейбъл е има зад гърба си ужасно обещаващ дебют в лицето на Cheap Queen – колекция от много личнен инди поп за болките на съзряването. А песни и видеа като Prophet само загатват какво може да постигне, като порасне.

Drab Majesty са едно от най-важните имена в модерната пост пънк/дарк уейв/синтпоп сцена и третият им дългосвирещ запис затвърждава този статут. Мodern Mirror разглежда темата за нарцисизма и дезориентиращото прекалено фиксиране в собствения образ нейде из Instagram/Facebook/Tinder бардака и произтичащите неудобства за смислени взаимоотношения. Трагичното лутане, обезсърченост, примирение; студенокръвно дистанцирано констатиране на края и безпристрастна аутопсия на едно или друго сърдечно начинание – всичките са съвсем в каноните на жанра, като емоционалната палитра варира от The Church, през The Sisters Of Mercy, та дори до Duran Duran. Въпреки множеството паралели, Drab Majesty не оставят чувството за неумели опити, изгубени в стремежа си да възродят класическо звучене, а за нещо пълнокръвно и самородно, което просто обитава същия естетически ареал. Ако искате да изживеете нещо, което се доближава като емоция до Disintegration на The Cure в днешно време – ами, това е.

Maxo Kream е един от най-интригуващите и автентични разказвачи в съвременната американска рап музика. Първият албум на артиста от Хюстън разказва истории за баща си Brandon Banks (имигрант от Нигерия с криминално досие) и как те формират битието на Maxo. Колажираният портрет от ликовете на баща и син на корицата на албума е тема през различните парчета – от израстването на Bissonnet Street, през времето във затвора до изгонването на Maxo от майка му от семейния дом, подобно на изгонването на Brandon години по-рано. В непрекъснато сравнение с баща си рапърът говори за престъпното си ежедневие, търсейки смисъла в това да си гангстер: Yeah, it broke his mama heart, when they put him on a shirt/ Put the bag on your head, then they put you in the dirt/ Put a price on your top, what your life really worth? И макар на моменти да разказва дори без емоции и с тъмно чувство за хумор, Maxo е благодарен за присъствието на баща си в живота му, завършвайки с позитивното: I’m still here, I ain’t goin’ nowhere/ My father was winnin’/ And I’m winnin’.

Пет години след мъртвешкия си шедьовър You’re Dead! (най-добрият албум на Boyscout за 2014), Flying Lotus се завръща с космичен, експериментален поглед към джаз-фънк импровизации, които се простират в цели 67 минути и 27 парчета и могат да звучат като тефтерче с идеи, стига да не бяха толкова старателно изпипани с любов и безкрайно любопитство към многопластовите композиции. Заслугата за това имат и дългогодишните колаборатори на летящия лотус като кийбордистите Brandon Coleman, Dennis Hamm и Taylor Graves, мултиинструменталистът Miguel Atwood-Ferguson и най-вече басистът Stephen Bruner (Thundercat), посочен и като съавтор на по-голямата част от песните във Flamagra. Добавете и включванията на олдскуул легенди като Herbie Hancock и George Clinton и новия авангард на Solange, Tierra Whack, Anderson Paak и Ishmael Butler от Shabazz Palaces и получавате един от онези мащабни и бавно попиващи албуми на артист на върха на своя креативен и неуморен талант.

Кънтри музиката дава все по-сериозни признаци на живот извън дългогодишното реднекско клише, благодарение на артисти като Jenny Lewis, The Highwomen, Orville Peck, Kacey Musgraves и тазгодишния завой на легендарния Bruce Sprinsteen в особено топлия му албум Western Stars. За мястото на последния тук обаче за малко го преборва Sturgill Simpson, който прави такава революция в жанра със Sound and Fury, че немалко хора ще опитат да ви убедят, че изцяло го е напуснал за сметка на шумен, потен, нагнетен до искри китарен рок. Кънтри корените на 41-годишният американец, пленил с величествената All Around You, анти-Trump позиция и тихия си протест към индустрията, обаче са неопровержими във вокала дори над китарния дисторшън и виещите синтезатори. За да няма съмнение за намерението на Sturgill да еманципра жанра докрай от перхидролено-ботушното му битие, дистопичният Sound and Fury е придружен от аниме филм в Netflix, режисиран от японеца Junpei Mizusaki. Domo arigato, Mr Simpson.

Като човек, колаборирал със Sampha, Solange и Florence Welch, Kelsey Lu няма проблем да се обади на продуценти като Skrillex (Due West), Jamie xx (Why Knock for You и Foreign Car) и Rodaidh McDonald от XL Recordings, за да ударят едно рамо в този красив, топъл и естествен албум с експериментален характер и невероятен глас. Пълното потапяне в класическите инструментали, дриймпоп мелодии, диско и шлифована електроника на Blood хипнотизира с сюрреалистична фантазия и смелост. Макар от време на време да завива към прекалено драматична и призрачна театралност (Why Knock For You) и след това веднага да се връща към стегнатите поп мелодии (Due West), Blood приковава вниманието почти безотказно от начало до край. Без да помита с някаква фундаментална концепция зад целия наратив, дебютът на Kelsey Lu поглъща с упойваща атмосфера във всяка една секунда.

Sharon Van Etten отбелязва десет години от дебютния си албум с уверен музикален завой. Американката оставя акустичните си корени, които я направиха недооценената любимка на инди сцената и родиха фантастичния й последен албум Are We There преди пет години, в търсене на повече музикален авантюризъм. Van Etten вече е майка, прохожда в актьорството и се връща към ученето, за да може един ден да консултира на тема психично здраве. Запазената марка вглъбени, интимни автобиографични разкази на американката този път са озвучени от дръм машини, синтезатори, дисторшън и необуздани електрически китари. Триумфалният диско рок на Comeback Kid, пълзящо лъстивата Jupiter 4 и неочакваните посоки в мелодиите на No One’s Easy To Love не остават място за съмнение – в Remind Me Tomorrow Sharon Van Etten звучи безпогрешно като себе си, но по особено вълнуващ нов начин.

Почти двайсет години след появата й, несъмнено може да заявим, че Sunn O))) е най-култовата група на хилядолетието. Не само защото думата култ е толкова лесно приложима за група с известен афинитет към ритуалните роби, сценичния пушек и навика да описва изпълненията си на живо като amplifier worship, но и защото популярността и уважението в широките музикални кръгове са безпрецедентни за група, вдъхновена от толкова очернени жанрове като дроун и блек метъл. Макар и фундаментите на музиката на Sunn O))) да остават непоклатимо монолитни и минималистични, удоволствието от проследяването на прогреса им е в привнесените нюанси и промени, както и в неочакваната адаптивност на сравнително примитивната им рецепта към множество жанрове – от ембиънт и пост рок до филмова и авангардна нео класическа музика. Най-забележимата промяна в излезлия през април, тенденциозно озаглавен Life Metal албум е отсъствието на легендарния им метъл талисман Attila Csihar (Mayhem) и неговия нечовешки вокален диапазон. Далеч по-значимата промяна обаче е присъствието на гениалния студиен магьосник Steve Albini, известен с неповторимия талант да улавя на лента (албумът е записан изцяло аналогово) тънкостите на живото изпълнение. Резултатите са очевидни още в първата част на албума и дванайсетминутното Between Sleipnir’s Breaths, където освен лавинообразната атака на двете Les Paul китари, прекарани през автентични RAT педали и стена от Sunn O))) усилватели и молитвения вокал на исландската челистка Hildur Guðnadóttir сякаш се чува текстурата на дървените подове и стените на студиото Electrical Audio. Цялостното звучене на албума е далеч по-земно и топло, особено сравнено със студения, метален блясък на предходния Kannon от 2015. Земната гама е допълнена и от изящната репродукция на Samantha Keely Smith върху обложката. Life Metal е албум, с който най-накрая ще успеете да приобщите упоритите си, Vice четящи, Vetements носещи приятели в култа на СлънцепоклО)))нниците.

Третият албум на CHARLI XCX идва пет години след своя предшественик, запълнени от няколко мисктейп-а и EP-та, десетки сингли, колаборации и хитове за други артисти, флирт с лейбъла PC Music, турнета с комерсиални гиганти като Katy Perry и Taylor Swift, истории за безобразия на безумните й поколение Z фенове на нейни концерти и много очаквания. Charli ги посреща с още от заразната си младежка енергия, силни мелодии и никога тривиални аранжименти. Заявката за качествeно ново ниво още в откриващото Next Level Charli може да е пресилена, но албумът предлага наистина богат и разнообразен звук, който обаче никога не надвива своя автор. Дори когато споделя песните с някои от по-вълнуващите си връстници (Haim, Christine and the Queens, Yaeji и Clairo), Charli XCX е звездата на своето собствено шоу. Charlotte Aitchison продължава да е момичето, написало поп чудовища (в добрия смисъл) като 1999, Boom Clap, Fancy или вездесъщата I Love It на Icona Pop, но и истиснки находки на алтернативния поп като You’re The One или Nuclear Seasons. Новият албум на англичанката намира баланс между достъпност и провокация и несъмнено, повече от десетилетие след като 14-годишната Aitchison моли родителите си за заем, за да почне да прави ужасна Myspace музика, Charli XCX е един от най-прогресивните и уважавани гласове в съвременния поп.