Елена Телбис поръчва чай и подарък за приятел две седмици преди Аскеер-ите да я номинират за най-добър моноспектакъл. Срещаме се в една от малките пролуки в натоварения график на независима актриса, която играе, пише и се режисира сама, но за последното малко по-късно. Най-малката от сестрите Телбис носи бежови каки панталони, широка риза и тъмни очила, през които прозира винаги любопитен, но и абсолютно непробиваем поглед. Не помним да сме я виждали с дълга коса, нито на прибран кок с кичури, появили се покрай последните ѝ роли в театъра и телевизията.
Елена е от онези силно харизматични актриси, които не натрапват своята печалба от генетичната лотария, присъстват приятно в прителски компании и никога, ама никога не страдат от актьорския синдром да са център на внимание. Когато заговори обаче, малката Телбис е човек със стряскащо забавно чувство за самоирония, ум като бръснач и едно особено умение да кара да се чудиш дали те вози с ирония или сарказъм.
Пишем малката и си говорим на ти, защото се познаваме покрай нейната най-голяма сестра Мария от годините в една редакция, когато все още непълнолетната по онова време Елена гостува често и тихо със сандвичи за колегите и няколко книги под ръка, за да учи на спокойствие. Петнайсетина години по-късно вече е една от най-успешните актриси от своя клас и по-важното – смислен човек, който не обича да си губи време и говори прямо, открито и синтезирано за всичко около себе си.
Един бърз поглед в Google разкрива най-важното в кариерата ѝ до момента като номинациите за Аскеер и Икар, но и участието в един от малкото гледаеми български ТВ сериали от ново време (Отдел Издирване). Тормозим я още от пандемията, когато Телбис започва да бие скуката с комедийни монолози и нецензурна поанта онлайн, а аз не спирам да я моля да събере най-доброто (супермонтажът още обикаля YouTube) в моноспектакъл ала Phoebe Waller-Bridge-овия Fleebag.
Достатъчно възпитана, за да не отвръща с нищо повече от деликатна (или саркастична) усмивка, Елена продължава да се забавлява на рожденните дни на своите племенници, без да подозира, че години по-късно, както вече изяснихме, ще я номинират отново именно за най-добър моноспектакъл. Prima Facie е блокбъстър пиеса на австралийския драматург и сценарист Suzie Miller, която дебютира за пръв на сцена през 2019, а скоро след това печели награди за най-добра постановка на Уест Енд и Бродуей с великолепна Jodie Comer в главната роля и се превръща във феномен, променил съдебната практика във Великобритания, Астралия и Нова Зеландия.
Героинята на Телбис е млад адвокат, посветил живота си в служба на система, в която безпрекословно вярва. Нахаканата Tessa Ensler играе само по правилата и защитава своите клиенти, преди сексуалното насилие от колега да я изправи от другата страна на същата тази система в отчаяна нужда от справедливост.
Изиграла си Prima Facie вече няколко пъти. Как я усещаш? Още ми е ново, трябва да минат десетина представления, за да съм абсолютно убедена, че я водя аз, а не тя мен. Странно защо чак сега почнах да си давам сметка, че да си сам час и половина е много опасно от темпоритмична гледна точка. Ако си позволя да загубя концентрацията и ми влезе някакъв мой си глас да казва тук е прекалено бързо, там прекалено бавно, патко, дай газ, става мармалад. Не бива да го допускам, а това е въпрос на изигравания. Още съм в началото, но си го взимам вече, започва да става мое. Няма къде да ходи.
Трябва ли да е еднакво всеки път? Не знам дали е възможно да се получава по един и същи начин, защото това е живо изкуство, зависищо от много неща. Публиката също го формира и всеки път е различно като атмосфера. На едно от първите представления мина човек пред катедрата.
Ахахахаха. Да, пред мен мина човек, докато тече разпита със свидетеля. Всичко може да се случи на представление, на мен може да ми стане нещо, телефони звънят, хора пърдят, бонбон се яде. Трябва да ти е като втора природа, а това става с изиграванията. Заговорих за темпо, защото с един или повече партньори на сцена има с кого да мериш и водиш. А сега съм сама и трябва да гоня гадните мисли. Веднъж вече усетих как ми влиза нещо друго в главата по време на представление – все едно се самосаботирам. Отделно не бива да допускам и ежедневието да влияе. Публиката е същата – някой е тичал да не закъснее, друг има кофти ден, трети си взел билет отдавна и точно днес не му се гледа, но всички влизат на едно място, изключват си телефоните и сме заедно. Аз имам задача да си оставя всичко отвън, те също трябва да махнат всичко от главите си и да позволят да им се случи нещо.
Кой са най-неочакваните досегашни реакции покрай Prima Facie? Със сигурност си знаела, че няма как да не резонира… (прекъсва) Нямах никаква представа! Никаква.
Честно? Да. Откъде накъде ще си позволя да мисля как нещо важно за мен и екипа ще е такова и за някой друг? Все още дори не съм сигурна дали ме разбират правилно като казвам, че не е женска пиеса. Не ми беше хрумвало как толкова хора ще си помислят, че самата аз съм жертва на сексуално насилие, щом този текст е важен за мен. Все едно е невъзможно да си съпричастен с някакъв проблем, ако не си го преживял лично. Това е притеснително. След като като ме питаха три пъти един след друг се почувствах длъжна да споделя, че за щастие нямам такава случка в живота. Но ние всички живеем в това и не мога да проумея как някой би бил неинтересован от подобна тема или пък статистиката в пиесата (всяка трета жена е жертва на сексуално насилие – бел.ред.).
Съдейки по стари интервюта, май не ти е за пръв път. Имах подобна случка и с Боклук. Някои хора си мислеха, че е истинска история и моята майка наистина е починала. Идваха да изказват съболезнования, сякаш нямам въобръжение и не мога да си измисля подобно нещо. Предполагам част от историята е взета от мен и сестрите ми. След като съм седнала да напиша пиеса за три сестри, явно има нещо.
Лишени сме от въображение и емпатия или просто не ни пука? Общата реакция, която достига до мен след Prima Facie, е как хората си говорят след представлението. Това е нещо, което жестоко ме радва – надявах се да се случи и искам да продължи и занапред. Никак не е малко да разчовъркаме любопитството на зрителите, така някой би се осмелил да сподели нещо. Все пак в темата за сексуалното насилие има и срам, и страх. Така де, в света се случва какво ли не, а задачата на изкуството е да провокира. Радвам се, че започнахме и разговори със специалисти след последното представление с помощта на фондация Emprove.
Билетите свършват бързо. Защо пиесата резонира толкова силно и у нас? Всичко тръгва от Suzie Miller, която цял живот се занимава с право и в един момент решава да напише пиеса без да лъже и да се прави на интересна. Набарала е някаква иначе сложна за реализиране формула от всичко в нейната работа, просто писане без претенции и вълнуваща история. Хубав текст не се среща често. А Prima Facie е точно такъв. Искахме нашата постановка да разкаже историята по прост, но вълнуващ начин. Колкото и да е дръзко, запитахме се какво ще стане ако цялата история я дърпа актрисата. Знам, че си гледал Jodie Comer, която е страшно добра, но в тяхната сценография има всичко на света, вали дъжд…
Блокбъстър. …имат невероятни хрумки. Не казвам, че се крие зад сценографията, но всичкото това помага и я носи. Ние имаме три обекта на сцената и един килим, значи общо четири.
Пет. Така ли стана?
Микрофонът. Микрофона го слагаме също! Не се крием за нищо и ми се струва, че публиката го оценява. Или поне така се надявам.
Какво научи за своето писане от това на Suzie Miller? Моето писане не съществува.
Не е вярно. Написала съм една пиеса по абсолютно случаен начин. Видях конкурса на Театър 199, казах си как ей сега ще напиша една пиеса и ще спечеля. Направих се на луда и я оставих в театъра все едно някой друг ми я е дал. Но от самото начало знаех, че трите сестри ще са Светлана Янчева, Анастасия Лютова и Весела Бабинова. Даже по едно време им звънях да им разаказвам какво става докато пишех. После спрях, защото станах досадна. Веднъж видях професора (Ивайло Христов – бел.ред.) на Киномания и му казах: Професоре, пиша една пиеса, давам я в театъра, печелим, вие я поставяте и става супер, окей ли сте? И той (имитира гласа му – бел.ред.): Много ясно, моето момиче. Пък то взе, че стана. Помня как отворих сайта и уж не ми пукаше, а помпах F5 като луда. Явно съм мислила, че има някакъв шанс. Като видях БОКЛУК с големи букви и взех, че се стресна́х. Това ми е опитът с писането на пиеси. Ако ми дойде ищах за още, ще седна и ще се помъча пак. Не съм драматург и никога няма да бъда. Такъв е Константин Илиев, да речем. Не трябва да се бъркат нещата. Знаеш, че обичам да си пиша смешки, а и сега по-често си представям как снимам история, а не как я качвам на сцена.
Има ли някаква подтема в пиесата, която държиш да стигне до хората? Не искам да остават с впечатление, че е феминистка пиеса, жената е жестоко онеправдана, а ние сме сме някакви мъжемразки. Няма такова нещо, всички от екипа обичаме мъжете. Насилието няма пол и не съм първата, оято го казва. Като правихме проучване за сексуалното насилие в България се потресох да разбера как малкото на брой центрове у нас са пълни и с мъже и деца, избягали от жените си заради предимно психически, но и физически тормоз. Желанието за справедливост и това да ти вярват също е съвсем човешко и несъвръзано с пола. За съжаление живея с усещането, че тук каквото и да стане, батко, няма да бъде наказано. Какво още трябва да се случи, за да опандизим някой и да си лежи за каквото трябва? Покъртително е как всичко се точи с години, омазано в едни думи. Някакси усещам как с времето се занижават и критериите, и желанието за справедливост. Prima Facie няма претенция или нещо такова, но се надявам да се усеща решението ни да го направим не за да сме много готини, а защото има смисъл да го има, особено ако провокира желание за разговор.
Как се оптразява сблъсъка с реалността на тази вяра? Не вярвам да се случат някакви промени чак на институционално ниво като в Австралия и Великобритания. Но срещите след представленията с Emprove най-малкото могат да повишат разбирането по въпроса и у жени, и у мъже. Никак няма да е малко Prima Facie да възбуди интерес към говоренето, споделянето и всичко около темата за сексуалното насилие. Или поне малко да понамали срама и страха около нея.
Правиш моноспектакъл за пръв път повече от десетилетие след дипломирането. Защо сега? Никога не съм си представяла, че ще имам представление, в което да играя само аз. Не е нещо задължително в актьорската кариера, нито те прави по-слаб или по-добър актьор. Просто означава, че си харесал такъв текст. За Prima Facie наистина усетих, че няма как да не я направя, а и се радвам, че я играят навсякъде в Европа, не сме извън разговора. Дали моноспектакълът е по-голяма отговорност друго не мога още да кажа, но да си сам на сцена все пак означава, че върху теб е легнало всичко.
Нямаш и режисьор, а само консултант. Така ли тръгна? Не. Миналото лято още се чудех дали искам да я поставям, затова вдигнах телефона и казах на Радо (преводачът Радослав Петкашев – бел.ред.) да почва да превежда, за да знам, че няма мърдане. Той пък се справи много бързо, а и брилянтно на всичко отгоре. Предложих я на режисьор, с когото сме работили и си имаме доверие. Прочете я, хареса я много и директно ми каза, че не ми трябва режисура: прави я сама. Изобщо не очаквах подобен отговор, даже се чудих защо ми отказва. Но явно ми е пуснал мухата и си казах, че няма да има режисьор. Аз обаче не мога да работя сама, а графиците ни с Марий (Росен, режисьорът на Дишай – бел.ред.) се разминаваха драстично. Исках да скоча в Prima Facie веднага след сериала Вина. Чудех се на кого имам доверие и ме познава добре. Със Светлана сме много близки от години, имаме открита комуникация и знаех, че ако не ѝ се занимава, ще ми каже директно бегай оттука. Пратих ѝ пиесата, оставих я да помисли и се съгласи. Рисковано е близки хора да работят заедно, за да не се скарат. За щастие не се случи нещо подобно, а и работихме по много различен начин.
Тоест? Каква беше динамиката помежду ви? Светлана не е режисьор, нито има такова самочувствие да седи и да ми нарежда кое как да бъде. Много повече говорихме, отколкото да репетираме, което е точно обратно на актьорската професия – act е действие, а не ток шоу. В края на ноември се събрахме за пръв път да си я прочетем и да поговорим. Виждахме се през десетина дни, почнах да уча текста сама лека полека. Месец преди премиерата си казвах майчице, къде си тръгнала, защо не го даде на някой, а ти да си седиш долу и да подаваш. Беше много странно, но в крайна сметка намерихме как да оживее на сцена и да съществува отвъд разговорите.
Как точно? Имаме ли някакви страхове? Много пъти се плаших, ама много. И въобще не ме е срам да си го призная. По едно време наистина ми липсваше някой да ме води, но не можех да го изисквам от Светлана. Чудех се как Мариус (Куркински – бел.ред.) е направил толкова моноспектакли, въобще как е възможно да си дадеш сам задача, да почнеш да я изпълняваш и да се самонаблюдаваш дали и как я изпълняваш. Това е най-лошото нещо, което един актьор може да направи – да се самонаблюдава. Звучи странно или може би безотговорно, но двете със Светлана говорихме много откъде трябва да мине влака с Tessa, на коя гара да спре, какво да се случи. Като го изговорихме цялото това нещо и заиграх се оказа, че тоновете разговори са си свършили работата. Реших да се доверя на това чувство, защото няма кой да ме хване за ръка, да ме води или да ме пита. Явор Гърдев например задава много въпроси – застрелва те с нещо много важно, а ти седиш и гледаш тъпо, докато не ти стане ясно какво трябва да стане във въпросната сцена. В Prima Facie е различно, защото работата не приключва с репетецията. Сега, не бих казал, че целият процес ми е взел нещо, напротив, дал ми е, но всичките тия месеци, в които мислих само за това… както се казва в пиесата: не го пожелавам на нито едно човешко същество (бурен смях).
Странеше ли от постановката с Jodie Comer и останалите адаптации? Аз съм много, ама много любопитна от детенце. Винаги си чета всичко. Докато работехме Дишай с Бойко (Кръстанов – бел.ред.) пак всичко си прочетох, но не мисля, че нашето представление има нещо общо с това на Claire Foy и Matt Smith, макар да сме го гледали в National Theatre Live. Същото важи и за Prima Facie – попаднах съвсем случайно, страшно много харесвам Jodie Comer, виждам, че ще дебютира в Уест Енд с моноспектакъл, смело. След като изгледах представлението в NT Live поне три пъти, прочетох абсолютно всичко за авторката Suzie Miller. Професорът още от академията ни е учил как като избираме някакъв текст, трябва да сме наясно с всичко за неговия автор – какъв е този човек, в какво време твори, кога и защо е писал текста. Знаех, че няма да се повлияя, защото не ми е интересно да копирам, а и щях да се хвана. Сестрите ми се чудеха как така го правя, като съм го гледала. Пуснах им го и видяха, че няма нищо общо.
В едно свое интервю Suzie Miller споделя как най-страшното нещо за Prima Facieе все по-голямата релевантност на пиесата. Как виждаш бъдещето на твоята? Искам да свърши работа и извън представлението. Искам аз самата да гледам прости представления без претенции или амбиция да си оставиш режисьорския отпечатък отгоре, а не нещо в мен като зрител. Искам като ходя на театър да си взимам нещо, за което да разказвам или да искам пак да го гледам.
Лпга беше така последно? На Въпреки живота, всичко е любов в НАТФИЗ – пиеса по Германия – мръсна приказка на Виктор Пасков. Двайсет човека на сцена, целият клас Суматоха го играеше мощно и дълго. Знаеше се, че това им е последно представление и беше фрашкано. Да видиш тази енергия в 20-годишни хора, които играят добре, а не е някакъв порив на младостта, е жестоко усещане. Абсолютно всички бяхме залепени за седалките.
Преди време се възмущаваше леко иронично в Instagram как напоследък всеки прави театър навсякъде. Сега самата ти излизаш извън познатите театрални сцени с частен продуцент. Има ли шанс либерализацията на родния театър и случването на качествени неща по Бродуейски или Уест Енд начин? Виж сега, понеже живеем и съществуваме по руски модел, и тук, и там представления се играят по трийсет години. Няма лошо. Идвали са неслучайни чужденци да гледат Хамлет в Народния театър (преди да го свалят без никаква причина)и не им се вярва как това нещо се играе от няколко години и го имаме отново след две седмици. За нас също е неразбираемо как три месеца можеш да играеш едно и също всяка вечер. В България за момента няма как да стане по много причини като график, репертоар и липса на достатъчно добри зали. Но ми се струва, че сцената завива натам и занапред ще се появяват все повече хубави пространства за театър, а не място с някакви столчета и нещо като сценка. Толоцентрала е такова място със страхотна техника и две супер зали. Въпросът е публиката какво харесва. Някой е сметнал живота си за толкова интересен, че да го опише в пиеса и да ходи да си го разказва с жена си? Окей, всеки има право да го направи. Защо тези салони са пълни и хората хвърлят цветя по сцената обаче не го разбирам. Може би има някакво обяснение, не ми е известно. Не ми харесва на мен? Въпрос на вкус. Но се надявам да има повече хубави текстове. Наскоро си припомних документалния филм на Лилия Абаджиева за Крикор Азарян с части от репетициите на Чайка в Армията и Три сестри в Младежкия театър. Как говори този човек, как си води актьорите, колко много го интересува Чехов какво е казал и защо го е направил така – това искам, а не да правим нещо бързо и лесно, защото сме известни от екрана, ще има публика със сигурност, няма страшно, давайте. Това не.
Като каза текст, какво стана с Ей ся си е*а майката? Настъпваш ли в комедията? Приятно ми е, харесва ми, занимава ми се, но все още главата ми е пълна с Prima Facie. Стендъпът ми е смислен, защото в разказването на лични истории и наблюдения има нещо много сурово и голо – излизаш и представяш какво ти се върти в главата с идеята, че на някой друг може да му е смешно. Даже си мисля, че ще има все повече места, на които да се прави стендъп. Разбира се, важно е да е качествено.
Дати, места и билети за следващите представления на Prima Facie има тук.
