За малко да решите, че през последните 12 месеца сме гледали само сериали? Измамното усещане за тоталнa доминация на ТВ формата е контрирано със следващата част от обзора на най-доброто от 2018 – филмите, които оставиха сериозен отпечатък в съзнанието на Boyscout редактори и контрибутори. По-слабата от обикновено родна фестивална програма у нас тази година отвори селекцията и за заглавия от кина и фестивали извън страната, а няколко филма вече са в Netflix. От епична космическа драма за човешката скръб през триумфални хорър шедьоври и тежки екзистенциални драми за вярата и предразсъдъците на обществото, та чак до интелигентното жанрово кино на Братя Cohen, Wes Anderson и Spike Lee – има от всичко (без Черната пантера, която беше голяма забава, ама дотам).
Първият човек на Damian Chazelle
Съдейки по възторжения прием на фестивала във Венеция и похвалите за режисура, операторско майсторство и актьорска игра на Claire Foy (Короната), втората подред колаборация на Damien Chazelle (Ла Ла Ленд) с Ryan Gosling има огромни шансове за няколко Оскара догодина. Макар да е реализиран и донякъде възприеман като IMAX филм с епична сценография и епизоди от Луната, напрегнатата екранизация на официалната биография на Neil Armstrong всъщност е много повече от филм за едно от най-великите постижения в историята на човечеството, а именно интимна и сърцераздирателна драма за скръбта на един мъж и невъзможността да я превъзмогне дори при вида на нещо, което никой друг не е виждал. Предвид темата, огромно постижение и за Gosling, и за Chazelle, и за сценариста Josh Singer, и за оператора Linus Sandgren. – Светослав Петров
Живот нависоко на Claire Denis
Claire Denis e режисьор на сетивата. От въздействието на природни елементи и текстури (Шоколад, Бял материал) до телесна чувственост и сексуалност (Beau travail, Vendredi soir, Trouble Every Day), филмографията на французойката е сред редките, които успяват да стимулират физически усещания отвъд зрението и слуха. Сценариите ѝ не държат да разказват конкретни истории, а по-скоро се съсредоточават върху човешките нужди, недостизи и открития по извънредно тактилен, интимен начин. Живот нависоко не е изключение – както може да се очаква от Denis, ефирният кастинг и космическата обстановка на филма са подвеждаща фасада. Всичко е много по-семпло и хуманно, отколкото изглежда. Когато приемат доживотната им присъда да послужи на науката и обществото, група престъпници с изпратени на мистериозна мисия извън слънчевата система като опитни зайчета. Същността на мисията е толкова теоретична и конфузна за зрителя, колкото и за самите персонажи, но едно става ясно – космическата изолация се превръща в страховито изследване на човешкото естество. Родителски инстинкти и детско удивление, свойствена агресия и сексуално хищничество, завист и дискриминация – Живот нависоко не разказва, а наблюдава. Не обяснява, а се пита до каква степен трябва да се отдалечим от човечеството за да го разберем по-ясно. В крайна сметка, въпросите са по-важни от отговорите, а малко хора умеят да ги задават по-умело и красиво от Claire Denis. – Филип Морозов
Наследствено на Ari Aster
Пълнометражният дебют на Ari Aster е истински триумф, още повече предвид това че е филм на ужасите. Рядко заглавия от този жанр печелят вниманието и признанието на критиката, но работата на американския режисьор си заслужава двата часа заради необичайно бруталната история и феноменалната игра на Toni Colette. Наследствено е фамилна история, която играе с първична параноя, създава експлозивно напрежение, отвърта глави, прави засада на очакванията и завива страховито във всеки удобен момент, но винаги по фантастично неочакван и интелигентен начин. Има ли предел на страданието и ужаса, които може да понесе едно семейство? Отговорът на Aster е не. – Петър Грудов
Фаворитката на Yorgos Lanthimos
Докато феновете на Омарът и Убийството на свещения елен продължават спора кой от двата филма е по-добър, гръцкият режисьор Yorgos Lanthimos раздвижва духовете на последния кинофестивал във Венеция с Фаворитката – безспорно най-комерсиалната му творба до момента. Без да се разделя с метафоричния език и ироничната си многозначителност Lanthimos използва историческия жанр, за да изрази идеите си доста по-категорично. Невероятните Olivia Colman, Emma Stone и Rachel Weisz са въвлечени в на моменти смразяваща въображението интелектуална игра, чиято награда е пълен контрол върху властта. Препратките към съвременната действителност са очевидни и още по-плашещи предвид съмнителните подбуди, които стоят в основата на всяка битка за власт. Защото и зад най-силния лидер стоят хора, които могат да му влияят. А те не винаги са ръководени от здравия разум. – Иван Петров
First Reformed на Paul Schrader
Пазителят на Първа реформирана църква има огромен проблем с намаляващите миряни и превръщането на божията обител в обикновен магазин за сувенири и туристическа атракция – идеален повод за екзистенциален размисъл под формата на едногодишен дневник, който става и причина за нарастващото безпокойство на главния герой. И то какъв герой само. Хипнотизиращата актьорска игра на Ethan Hawke в най-добрата му роля досега въобще е двигателят, който движи един филм за разочарованието от поетия път и скръбта по изгубения син, непоклатими дори при срещата със съпругата на екологичен фундаменталист (Amanda Seyfried), която се колебае дали да прави аборт по екологични причини, много ясно. Само Paul Schrader може да забърка толкова потентна трансцендентална драма за климатични промени, късен капитализъм и борбата с отчаянието и загубата на вярата – жесток синтез на всеобщото чувство за обреченост в обществото през 2018. – Красимир Димитров
Потапяне на Wim Wenders
Романтичната драма на Wim Wenders с Alicia Vikander и James McAvoy е създадена по романа на Jonathan M. Ledgard и очаквано раздели мненията на публиката в двата полюса. Първото впечатление е за силната харизматичност на тандема Vikander-McAvoy, които успяват да пресъздадат искрата на неканеното влюбване, изплъзващо се от всяка илюзия за контрол. Той е агент под прикритие на британското разузнаване, тя е биоматематик, изследващ дълбините на океана, които според нея са разделени на пет слоя – първият е онзи, който всички познаваме, а последният е обгърнат от плътния мрак на неизвестността. По същия начин е построен и филмът на Wenders. Най-горният пласт откроява една от характерните черти на времето, в което живеем – всеобщото движение по повърхността. Ако комфортно сте се отпуснали по течението на днешния живот, то вероятно в нарочно подчертаните банални фрази ще видите само блудкави клишета, фантастичните дълги кадри на океана ще ви досадят, а темите от деня, в които наблюдаваме героите (борбата с джихад и нова екокатастрофа) ще предизвикат раздразнение. Опитваме се да забравим, че мракът е част от живота. Никой днес не се интересува от познанието. Предпочитаме да се търкаляме на плажа и да сме щастливи, казва героинята на Vikander и събира цялата критика на филма в тази шепа думи. А след това си спомнете, че Wenders е безнадежден романтик. Оставете го да ви потопи в историята си и ще разпознаете майсторския му почерк – вглъбен, болезнено чувствителен, изтънчено стилизиран, способен да вдъхне живот на своите пейзажни портрети, както малцина в историята на киното са успявали. И със същата лекота да манипулира публиката в отраженията на видимо и невидимо. Накрая, може би, ще стигнете до най-големите дълбини, наречени Царството на Хадес. Любовта. Страхът. Надеждата. Няма значение как ще го наречете. Рано или късно всеки стига до там. – Кристина Симидчийска
Изтребление на Alex Garland
Престъплението да погребеш най-добрия сай-фай трилър на 2018 в Netflix заради противоречивите резултати от предварителните фокус групи и страха, че е прекалено интелигентен, съсипа шанса Изтребление да бъде видян и почетен подобаващо от по-масова публика (поне докато не видим статистика от стрийминг платформата, която няма навик да споделя такива числа). Ядовете настрана, последният филм на Alex Garland (Ex Machina: Бог от машината) е ужасно умна и диаболична научнофантастична метафора за човешкото унищожение, смъртта и безсмъртието, обречена на култов статут сред ценителите на подобни филми, а и отвъд тях. – Светослав Петров
Балада за Бъстър Скръгс на Ethan и Joel Cohen
Оригинално замислена като Neftlix поредица, най-новата екзистенциална порция комедия и насилие от братя Coen е приказна ода към Дивия Запад. Из вълшебно кристалните му природни пейзажи и заселената сива и прашна действителност се вихрят шест отделни кратки и паметни истории за стрелци извън закона, златотърсачи, безпомощни девици и банкови обирджии. Високопарният старовремски диалог остава на второ място след необичайните, понякога фантастични постановки и епизоди, оживяващи с помощта на внушителен актьорски състав (Tim Blake Nelson, James Franco, Liam Neeson, Tom Waits, Zoe Kazan). Няма шанс да забравите Harry Melling в ролята на пътуващ артист без крайници, който рецитира стихове от Shakespeare, откъси от американската конституция и Библията. Рамкирани от красиво илюстрираните страници на книга с издайнически цитат какво предстои, отделните части рисуват доста мрачна картина на човечеството, но го правят с истински апломб, много изненади по пътя и дяволски добър хумор. – Петър Грудов
Островът на кучетата на Wes Anderson
И този път Wes Anderson не разочарова своите почитатели. В стоп-анимацията Островът на кучетата заклетият киноман ще открие отличителните белези на истински кино шедьовър. Завладяващата със своето послание история, многопластовите характери и уникалната визия изграждат епичен разказ за търсенето на свободата, който е на светлинни години от напудрената и захаросана стилистика на Disney и Pixar. Вдъхновен от японската попкултура и филмите на Akira Kurosawa, Anderson съзнателно търси минимализъм в сюжета и мащабност във визията, което прави разказа ненатрапчив, увлекателен и избягващ клишетата на така наречената политическа коректност. Над всичко обаче е кинематографичното постижение, което демонстрира добре познатия и оригинален стил на режисьора и го утвърждава като един от най-талантливите творци на своето поколение. – Иван Петров
The Other Side of The Wind на Orson Welles
48 години след началото на продукцията – и 35 години след смъртта на режисьора Orson Welles – е трудно да се дискутира последния пълнометражен филм на американския кино-колос просто като един от филмите на 2018 година. Тазгодишната дългоочаквана поява на The Other Side of the Wind е извънреден кинематографичен документ. Съкрушителният завет на Welles се фокусира върху последните мигове от живота на режисьор-суперзвезда, мъчителни както в личен, така и в творчески план. Видимо и болезнено автобиографичен, филмът е кошмарна халюцинация на един окаян, маниакален и забележителен артист, който, за добро или лошо, изцяло е отдал живота си на киното. Сниман с безброй прекъсвания в период от шест години, обреченият проект се бори с изчезващи продуценти, замразени фондове, дела и безброй други перипетии. От края на снимките през 1976 до смъртта си през 1985, Welles се бори с монтажа на филма, но не успява да го довърши. Твърди се, че до известна степен и е отказвал да го приключи, сякаш е усещал, че това би било края на кариерата му и на живота му. За щастие, с помощта на мнозина сътрудници на режисьора, монтажистът Bob Murawski успява да се пребори с тежката задача. Крайният резултат е умопомрачителното наследство на човек, който е бил до болка запознат с качествата, недомислията и абсурдите на личността и творчеството си.
Препоръчан бонус: They’ll Love Me When I’m Dead на Morgan Neville, документалният филм за историята и създаването на The Other Side of The Wind. Също в Netflix. – Филип Морозов
Неподчинение на Sebastián Leliо
Носителят на Оскар за чуждоезичния Фантастична жена очарова със своята красива и много емоционална драма за сблъсъка между обществото, в което сме родени и живота, който избираме сами за себе си. Любовната история на две жени от строги и крайно патриархални еврейски семейства, забраняващи дори докосването между неженени, използва сексуалната ориентация като провокация на реалността, в която им се налага да живеят. Въпреки комплексните проблеми и чувства на героините, разкрити в ограниченото времетраене на един филм, Rachel Weisz и Rachel McAdams са просто брилянтни в своите роли и илюстрирането на това как избираш да бъдеш това, което чувстваш, а не това, което се изисква от теб. – Красимир Димитров
Рома на Alfonso Cuarón
Ако Рома беше книга, щеше да е красиво написан, полубиографичен, масивен том с цели страници описания на пейзажи и тълпи от хора, ненатрапчиви метафори и суеверни поличби. Истински визуален шедьовър, макар и никога по помпозен начин, последният филм на мексиканския режисьор е мащабна продукция, в която всеки бавен, дълъг кадър е внимателно хореографиран, за да понесе зрителя в размирен Мескико от началото на 70-те. Двучасовата испаноезична черно-бяла лента тихо говори за класовото неравенство и съдбата на жената в тогавашното общество, докато разказва няколко драматични епизода от историята на домашната помощница Cleo и семейството, за което работи. Ние жените винаги оставаме сами накрая, казва й матриархът на семейството в един от трагичните моменти на Рома – носителят на тазгодишния Златен Лъв от Венеция е най-личната и болезнена история на Cuarón досега. – Петър Грудов
Ван Гог: Пред портите на вечността на Julian Schnabel
Биографичните филми преобладават в кратката, но интересна кариера на Julian Schnabel. В последния си филм режисьорът се опитва да преосмисли личната история на Vincent Van Gogh – вероятно най-прославеният художник на съвременната епоха, като насочва вниманието към вътрешния свят на героя. Изграден като своеобразен автопортрет на художника, филмът пресъздава Van Gogh разкъсван между страстта и лудостта, търсещ отговорите на вечните въпроси в природата. Потресаващо добрата игра на Willem Dafoe изгражда образа на изтерзан творец, чиято увереност в собствените сили се сблъсква с безразличието на околните. Безспорно най-убедителният претендент за все по-обезценяващата се награда Оскар, освен ако академията не реши да го жертва в името на разнообразието. – Иван Петров
BlacKkKlansman на Spike Lee
Идеята чернокож полицай да се внедри в Ку-клус-клан звучи абсурдно и точно това цели Spike Lee в опита да третира американския расизъм през погледа на сатирична комедия. Историята: първият чернокож полицай в Колорадо (John David Washington, син на Denzel) се представя като фен и последовател в телефонен разговор с лидера на расисткия клан, но по разбираеми причини няма как да се запознае лице в лице с него. На помощ се притичва колегата Adam Driver, за да попаднат в поредица от колкото смешни, толкова и тъжни ситуации, извадени от разделението и болезнената действителност в расистка Америка. Най-голямото достойнство на интересния и приятен филм на винаги открития и откровен Lee е способността му да ни накара да се замислим. – Красимир Димитров
Невидима нишка на Paul Thomas Anderson
Класически поднесена и много чувствена история за липсата на универсална формула за любовта. Daniel Day-Lewis е пословичен с отдадеността към своите роли и Невидима нишка не прави изключение. В компанията на почти изцяло женски каст от музи, клиентки и любовници, Day-Lewis прави поредното си безгрешно премерено изпълнение, обявено като последно в кариерата му на актьор. Двамата с люксембургската актриса Vicky Krieps се оказват странни парчета пъзел, които се напасват напук на конвенциите. – Петър Грудов
Ездачът на Chloé Zhao
Безкрайно красив филм за изключителната, макар и непретенциозна, история за каубоя Brady (Brady Jandreau, който играе почти самия себе си), претърпял тежка травма по време на родео и използван от режисьорката Chloé Zhao като олицетворение за изгубената Америка и хората, които не искат да бъдат част от съвременния свят. Дилемата на Brady дали да рискува живота си и да прави нещото, което обича или да се включи в скучната традиционна капиталистическа система (равносилно на бавна и мъчителна смърт) е позната история с предизвестен край. – Красимир Димитров
Ти никога не беше тук на Lynne Ramsay
На пръв поглед стандартен трилър за ветеран от Пустинна буря, който изкарва прехраната си с освобождаване на заложници. Британската режисьорка Lynne Ramsay обаче използва актьорския потенциал на Joaquin Phoenix, за да изследва въздействието на насилието върху човешката психика от необичайна за жанра перспектива. Вместо да се фокусира върху характера на героя, тя изследва причините да се превърне в мрачен, непредсказуем и обладан от насилие антигерой. Чрез образа на младата героиня Nina пък са засегнати физическите и емоционални аспекти на насилието, чиито последици не винаги водят до очаквания катарзис. Phoenix е феноменален в пресъздаването на един почти невъзможен за описване персонаж, чиято привидна пасивност може да се превърне в неконтролируем изблик на ярост само за секунда. – Иван Петров
