Христо Христозов за новото БГ кино и Дома на киното

© Яна Лозева

Христо Христозов стъпва за пръв път в Дома на киното преди десетина години, след като се мести в София, за да учи право и заживява на близката улица Будапеща. Става редовен посетител и така завръзва отношения с хората от екипа, които започват да го канят на прожекции и постепенно да го приемат като вътрешен човек. С времето решава, че филмите са неговата страст и им посвещава все повече от себе си. Става доброволец в София филм фест за учащи, работи по документалния конкурс на фестивала, влиза в прес екипа и започва да програмира селекции.

Съвсем естествено наследява позицията програмен директор на Дом на киното от Оли Гоц, която започва позитивните промени през 2016, за да го превърне в културен център – тогава се появи барът и е реновирана голяма част от пространството на улица Екзарх Йосиф. Следващата пролет Христозов поема щафетата и основният му фокус оттогава е развиване на публика. Затова и често го виждахме пред екрана с микрофон в ръка в запазилата автентичния си образ зала да разказва красноречиво и увлектално за предстоящата прожекция.

В деня на старта на маратона с финалистите за наградата Lux и малко преди да напусне Дома на киното, Христозов прави равносметка за времето си там и разсъждава за новото българско кино, преди да разкаже малко и за бъдещите си планове.

© Яна Лозева

Каква беше най-важната ти задача в Дома на киното? Най-важно за мен беше развиването на аудитория, за да има устойчива посещаемост в киното. Преди имахме два типа посетители – млади хора и пенсионери. Лиспваше публиката на средна, зряла възраст. Целта беше да привлечем и тях, като запазим и допълнително разгърнем съществуващите. Много зрители все още идват при нас, защото инвестираме в това, работим с тях – препоръчваме им филми и въобще залагаме много на личния контакт. Пенсионерите в частност имат много свободно време и са силно любознателни, но с малко средства. Така киното се превръща в редовен и достъпен начин да потребяват култура и да бъдат заедно. За младите пък това е необходимост и се стремим да ги запалим. Това, което се промени главно е, че екипът много повече общува с хората в киното и искаме да развием общност. Освен добри филми при нас вече има концерти, изложби и дори театрални премиери.

Как порасна мястото през последните години? Освен хубавия нов бар, бяха изцяло ремонтирани тоалетните, стените бяха пребоядисани, а настилките освежени или подновени. Създадохме нарочно галерийно пространство и инвестирахме в почистването на залата, включително в изпирането на всички настилки, и особено в климатизацията, за да не е сауна през лятото и хладилник през зимата. Има хора, които искат да сменим седалките, но изпитвам съпротива.

Супер удобни са седалките, а и имат дух. Радвам се, че мислиш така. Напишете го това. (Смее се.) Има хора, които много ги харесват и такива, които предпочитат тези в моловете. Ние сме единственото кино в София, запазило автентичния си дух и това е ценно. Залата е във вида си отпреди 40 години за разлика от други, които според мен загубиха своя чар. Има магия в старата зала с дървена ламперия, осветление и роял на сцената. Технологично, Домът на киното почти не отстъпва на останалите кино салони.

Как протича работният ден на един кино програматор? Извън текущите задачи, работният ритъм има седмичен цикъл, дотолкова доколкото петък е ден за премиера. Иначе всеки понеделник преглеждаме резултати от уикенда, набелязвам подходящи заглавия, във вторник окончателно завършвам програмата и договорките за филмите и пускаме програмата към медиите. В сряда и четвъртък усилията са насочени към търсене на публика, в петък правим още една ревизия какво се случва. Опитваме се да сме и доста активни в социалните мрежи.

В програмата ви винаги има добър баланс между фестивални и комерсиални заглавия. Какво е важно за теб при програмиране? Търся комуникативни заглавия – не само добро кино, но и какви са изследваните теми. В тази посока например направихме няколко подселекции като Животът през техните очи, нашата документална селекция, в която всеки вторник се стараем да покажем нови документални заглавия с релевантни и свежи гледни точки. Опитвам да създам диалог по теми, които са общочовешки, валидни и интересни. Искам хората не просто да идват на кино, а да бъде цялостно преживяване, да има образователен елемент или, дори ако щеш, да е като терапия и да създаваме общност. Направихме селекция от български филми със субтитри за глухи зрители, в Къса сряда показваме късометражни филми, често каним режисьори и актьори да се срещат с публиката. Този непосредствен контакт работи много и хората имат нужда от това не просто да гледат, а да общуват по тези теми. Крайната цел все пак е чрез изкуството да опознаем по-добре себе си и да се научим да общуваме по-добре с другите.

Как оценяваш времето си в Дома? От бизнес гледна точка – от три до пет пъти ръст на посетителите в обичайно по-слабите летни и нефестивални месеци. Започнахме много активно да работим и с културните институти на отделните държави и правим седмици на скандинавското, италианското, японското, китайското и корейското кино, участваме във всички големи фестивали. Като цяло се радвам, че изградихме много добри взаимоотношения с партньорите ни и те вече припознават Дома на киното като място с подбрана аудитория. Отправната точка за реализацията на много събития често е това, че някой казва, аз искам този филм да стигне до вашата публика. Това работи. Другият важен резултат е свързан с екипа, който е много по-въвлечен в комуникацията с публиката. Независимо от формалните ни роли, всеки – от разпоредителя, през човека на каса, до този в кино кабината – отговаря за бизнес резултатите на киното. Готин, млад екип сме, имаме един философ, един режисьор и актьор, сценарист – въобще хора с творческо образование.

© Яна Лозева

Какъв е пътят на един филм до киносалона? Начините са три – фестивален показ, регулярно разпространение или специални събития по инициатива на киносалона или създателите му. Най-голям ресурс отива за правата за показ, затова и фестивалите имат нужда от сериозен бюджет и подкрепа. Същата е причината по-рядко да гледаме стари, включително и български филми на кино. Арт кината разполагат с прожекционни машини за старите ленти и усещането е несравнимо. И съм сигурен, че с нарастващия интерес към традиционното гледане на кино, за сметка на пиратството, все по-често ще имаме възможност да се наслаждаваме на класики на голям екран.

Защо по-сериозното кино продължава да изостава в боксофиса? Любопитно и тъжно е, че с много сериозни усилия, включително премиера на откриването на Киномания, Слава на Кристина Грозева и Петър Вълчанов има пет хиляди зрители в България. Във Франция, същият филм бе разпространен на 55 екрана и гледан от над 25 хиляди души за няколко седмици. А това формално е един от най-награждаваните български филми за последните години, като изключим Безбог, който взе няколко много големи награди. Според мен има един особен предразсъдък към арт киното, че е тежко, негледаемо или твърде мрачно. Да, в него има повече реализъм, защото е по-близко до живота, а животът не винаги е весел и този тип кино се стреми повече да бъде негово огледало, отколкото просто забавление или бягство. Много съм щастлив, когато хора идват за пръв път в Дома на киното и не са гледали арт филми. Преоткриват кино изкуството.

Най-добрите български заглавия наскоро? 3/4 е чудесен – Илиян Метев е млад режисьор, който разбира не само от кино, но и като цяло е доста задълбочен в изследването на човека. Харесвам Миниатюра за пиано на Елдора Трайкова, който разказва за четирима селски лекари и е свръх любопитен с това, че говори по лек начин за една доста сериозна тема в България – достъпът до здравеопазване от една страна и застаряването на населението от друга. Тези хора са едни самураи, които ежедневно спасяват животи в най-затънтените краища на страната. Финансовата оценка за труда им е изключително ниска, а са герои в населените си места. Харесвам и Да живее България на Адела Пеева, защото по същия начин задава много важен въпрос за границата между патриотизъм и национализъм, за мен лично много важна тема. Ценен филм. От по-новите заглавия харесвам И после светлина и Христо. От по-комерсиалните бих откроил Вездесъщият, защото харесвам Велислав Павлов като актьор и защото пак е съществена съвременна тема.

Какво искаш да се промени в българското кино? Наскоро гледах италианския филм Quo vado? – брилянтна, много интелигентна комедия, залата буквално се тресеше от смях. Чудих се как тези хора има такова чувство за хумор от най-простото битово ниво до общочовешкото. Спомняш ли си кога последно си гледал добра българска комедия? Нашият хумор винаги седи някак продънен. Та може би ми се иска да видя това, което италианците правят – да няма толкова много режисьорска претенция, колкото желание за досег с публиката. Това според мен е много голям дефицит. Много от българските филми не се правят за публиката, а за задоволяване на собствени нужди. Другото, за което си мечтая, е продуцентите и разпространителите да са една идея по-ангажирани филмът им да стига до по-голяма аудитория, веднъж след като е направен. Има твърде много добри филми, които никой не е гледал, защото създателите им не са достатъчно отговорни към разпространението.

Какво ти предстои след Дома? Ноември е последният ми месец в Дома. Оставям го в ръцете на Стефан Прохоров и му желая успех. За мен е време да продължа напред с придобития опит. От осем години се занимавам с обучения, бизнес консултиране и коучинг в корпоративна среда. Сега ми се иска да започна нещо, което наричам културно консултиране – да помагам на културни центрове и организации да повишат конкурентността си, да оптимизират бизнес резултатите, да развият публика и да се погрижат повече за своите служители. Времето в Дома на киното доказа моята теза, че от култура могат и трябва да се изкарват пари, като от всяка друга дейност. За начало ще работим с Кино Култура, Сфумато и Derida Dance Center. Занапред искам да пътувам из страната и да споделя опит с местните културни точки. Сигурен съм, че има смисъл.