Преди няколко години кометата Ison минава толкова близко до слънцето, че прах от сублимацията й достига и атмосферата на Земята, за да даде името си на първия дългосвирещ албум на холандката от ирански произход Sevdaliza. Ison има сходен ефект. Амалгамата от арендби, трип хоп, индъстриъл заемки, оркестрални аранжименти, авангарден поп и източни ноти, която е музиката на Sevda Alidazeh, едновременно крие далечни мистерии и лесно влиза под кожата. 19-те песни не винаги са лесни и количеството им може да затрудни блуждаещото внимание на съвременния землянин без силните визуализации, станали стандарт за нея, но пътуването из вселената й крие истински находки. В центъра на всичко е гласът на Alidazeh, който озвучава ненатруфените, но разточителни инструментали и насочените й навътре истории, по особено красив и чувствен начин и с увереност, която изневерява на годините й.

Първият албум на Khalid American Teen излиза, докато той е още в гимназията, но това не му пречи да стане платинен. На 19 той става едно от успешните поп имена в САЩ в момента и разпродава концерт след концерт, не само заради универсалния начин, по който споделя любовните си истории и тинейджърски дилеми. Лириката му решава проблемите на съвременната смартфон любов, живота му с родителите и глупостите, през които минаваш в този период. И въпреки че още със заглавието на албума, младежът не предявява претенции да бъде твърде сериозен и не търси вниманието на зрели слушатели, той го печели през интереса на публиката и критиката, която няма как да не оцени специфичния афро глас с интелигентна поп подплата, очевидно надраснала неговите 19 години.

Вижте, не може само Trump и Putin и May и змей. Трябва си и малко ол ю нийд из лав. Доказва го по чудесен начин дебютното албумче на Julian Nico-Anna, банкерът от ганайската диаспора в Лондон, инвестирал в златните афро-поп хитове на Mr Eazi, а конкретно тук – в любовта като тема, плюс онова нейно звучене, което наричаме с прекрасната българска дума mellow. Представи си лек, автентичен екваториален бийт, подсилен с бас, колкото да води по дансинга или чаршафа в тъмното. Плюс синт, който да ви напомня коя година сме. Продукцията е заразна дори и за гост-изпълнителите в албума: любимец 13 на София, Kojey Radical, разказа как след като записват неговото Temperature Rising не могат да го спрат от танци и да излязат от студиото с часове. Йес, бейбе: това е летен албум. Тоест, върви с всичко, дори и с ракия. Потвърдено. Пускайте го и си припомнете поне един от общо трите ви хубави момента това лято. Ако и набарате нещо да целувате, ехеее… Ама само 35 минути е! Че ти колко ще е**ш, бе, брат?

Ако някой може да води майсторски клас как да стигнеш от блек метъл до експериментална музика без да станеш смешен в процеса, това са Ulver. Групата, която някога разказваше норвежки приказки за подлъгани от тролове хора, през годините премина удивителна трансформация и нагази в толкова много жанрове, че е трудно да се изброят. The Assasination Of Julius Caesar е поредният смел скок в каталога на вълците, който ги утвърждава като една от най-интересните съвременни банди. Единадесетият албум на норвежците е неочаквана вълна от синтпоп, перфектно композиран и изпълнен. Шокиращото в случая е, че траковете са толкова естествени и полирани, сякаш групата е свирила само това през 24-годишната си история. През всичките 44 минути на известното убийство, отминали звуци и атмосфери възкръсват – несъществуващи песни на Tears For Fears и Depeche Mode отекват в един своеобразен пантеон на достъпните, обичани и непреодолимо притегателни синт звуци от златната ера на жанра. Всичко това е подплатено от интригуващи текстове с философски уклон, които са колкото конкретни, толкова и абстрактни – As Colossus stands, So shall Rome/When Colossus falls, Rome shall fall /When Rome falls, So falls the world. Последното освен перефразиране на словата на Беда Достопочтени, е част от най-готическото парче в албума, противно на последващата я, но твърде по-танцувална Southern Gothic. Като цяло лириките са интелектуално гурме, което много рядко бива поднесено в толкова хармоничен и галещ ухото мелодичен поднос. Това е и част от великолепието на албума – има си всичко: концептуална цялост, дълбочина, перфектно композиране и продуцентска работа, очарованието на изненадата и цяла планина от носталгия. Албум, който въпреки че се намира в рамките на един определен етап от модерната естетика, е толкова добър, че става мигновена класика. А ако So Falls The World не озвучава следващия Bond филм, срамота за него.

Daniel Caesar става любимец на арендби и соул ценителите още през 2015 с парчета като Violet, Japanese Denim и We Find Love, които дразнят вниманието и вдигат очакванията, за да последва Freudian – съвършено красивия съвременен госпъл албум, който печели на 22-годишния канадец две номинации за Grammy тази година. Caesar композира и издава всичко сам, но албумът нямаше да е толкова красиво любовен, ако ги нямаше и дуетите с някои от най-хубавите женски соул гласове от последните години – Syd, Kali Uchis и H.E.R. Синглите в албума се консумират за предпочитане в пакет със видеата си, които са точно толкова нежни и красиви, колкото е музиката. И за завършек – мистерия и любопитен факт: така и не разбрахме, как по дяволите, обложката на албума и последната визия на Caeser, която рекламира турнето му в Европа, са снимани точно на соц монумента Създатели на българската държава в Шумен,. Без шега.

Петият албум на Annie Clark Masseduction идва точно десет години, след като американката прави дебюта си на алтернативната сцена под псевдонима St Vincent, за да се превърне в неин флагман днес. Clark бетонира всестранното обожание, което си извоюва с албума St Vincent преди три години и дори влезе в страниците на таблоидите заради романтичните си връзки с холивудски звезди като Kristen Stewart и Cara Delavigne. Вливането в мейнстрийма започна да изглежда необратимо с обявяването на колаборатора на Taylor Swift и Lorde Jack Antonoff като копродуцент и появата на лиричния първи сингъл New York и суперстилизираното акомпаниращо го видео. Действително много от Masseduction има лесна и бърза притегателна сила, но както и в обложката си, албумът има какво да каже и като социален коментар, и като емоционален отдушник на един мислещ млад човек, веднъж щом вниманието е приковано. Clark споделя, че песните са резултат от стотици хвърчащи записки, аудио бележки и просветлили я фрагменти от мелодии, трупани години наред, а критиката бърза да го опише като футуристичен поп, благодарение на препратките към глем рок, ню йейв и и електропоп музиката. По всичко изглежда, че Clark върви в правилната посока, ако иска да наследи идолите си David Bowie и Kate Bush.

Los Campesinos! създадоха най-добрия си албум след четиригодишна творческа пауза и на фона на съмнения дали въобще си струва да продължат. Sick Scenes е финансиран след като фенове изкупуват футболни фланелки от мърча им, записан е в Португалия, а музикантите работят по партиите си, когато могат да излязат в отпуск от ежедневните си професии. Продуцент отново е John Goodmanson (чиято дългогодишна кариера включва още един отличен албум от тази година – Life Without Sound на Cloud Nothings). Въпреки множеството преминали през групата членове, креативната й сила всъщност е най-вече в композиторските способности на Tom Bromley (също така част от групата на Perfume Genius) и текстовете на вокалиста Gareth David. А те дълбаят в теми като нарастващите психологически проблеми на поколението им, отминаването на 20-те години и навлизането в 30-те, меланхолията съпътстваща връщането в малкия роден град и как всеки ъгъл създава преди и сега асоциация, неизброимо много футболни препратки, намигвания към поезията на B.S. Johnson. Малко музиканти са способни да се похвалят, че албумите им могат да имат живот и като отлични книги с поезия. Ако трябва да се замислим кои са те, то асоциациите вероятно ще са с имена като Leonard Cohen, Lou Reed, Manic Street Preachers. Надали ще дойде момент, в който да споменаваме Los Campesinos! сред тях като музикално наследство, но сърцата им са достатъчно големи, за да правят песни с дълъг живот. Някои от тях със сигурност предстоят.

Не обръщайте внимание на таблоидните заглавия и непрекъснатите въпроси за сексуалната ориентация на Tyler, The Creator, защото могат да отклонят вниманието ви от есенцията на последния му страхотен албум Flower Boy. A може би именно това е била и целта на пословичния агент провокатор oт колектива Odd Future, флиртувал не веднъж и два пъти с обществените нагласи и предразсъдъци спрямо хомосексуализма и други сериозни теми в дневния ред на съвременна Америка. Най-добрият албум на Tyler до момента е надраснал всичките му досегашни влияния и загърбил директните провокации с ядене на хлебарки и самообесване от Yonkers и демонстрира благата си страна с помощта на половин дузина нови и установени арендби суперзвезди като Frank Ocean, ASAP Rocky, Anna of the North, Lil Wayne, Kali Uchis, Steve Lacy, Estelle и Jaden Smith. Продуцираният и композиран изцяло от Тyler летен албум балансира забележитално между съзерцателното усещане за спокойствие и самота със спокойни слънчеви синтезатори и красиви акорди, които подчертават непркеъснатото лавиране между темите за вътрешните демони и сексуалността от гледната точка на страничен, но страстен наблюдател. Болката от несподелената любов е само повод – Flower Boy e медитативното съждение на потентен артист и страшно интелигентен бивш интроверт, който може да се похвали с един от най-добрите синт-рап интересни албуми от последнитре 3-4 години, минимум. Елегантна работа, няма спор.

Преди години Riz Ahmed си се подготвя кротко в Ню Йорк за тъжна роличка в кримка. Гид му е Heems от мегалипсата Das Racist, а в бързинката цъфва и демо. После дозаписват в Лондон, вече с торбата електроники-плюс-азиатски-семпли на продуцента Redihno и триото пуска дебют. Но докато ланшният Cashmere е почти изцяло политически насочен хип-хоп, Sufi La се радва малко повече на живота. Сякаш всяка от петнадесетте му минути е записвана от надъхани момчета, за да бъде усилвана в кола. Което печели. Както и това, че двамата от южноазиатската диаспора ту в един ред се надуват като Jay-Z, ту в следващия се самоиронизират (Anthem, That’s My Girl, Need Moor). После, тежките олд-скул барове на MC Riz лепнат идеално на почти облачното мяу-мяу на Heems. И накрая, в откриващото парче първият пророкува успеха си (тъжната роличка от Злокобна нощ му носи Еми): It gets into your head/ Like going from Rizwan to Riz Ahmed/ Did I edit myself or did I get them to stretch/With the Karachi kid on the red carpet?

Няма как Pure Comedy да не крие известно разочарование за всеки, влюбен в предшественика му I Love You, Honeybear – един от най-добрите албуми на десетилетието въобще (поне). Не че остроумието, обезоръжаващата човечност или талантът за писане на силни социални коментари отсъства. Виновен е контекстът. Докато в предишния си запис Josh Tillman, или добрия баща John Misty, възпяваше достойната за завист любов, която е открил в жена си, сега е време за нещо по-сериозно и мрачното му настроение му е отразено в доста по-студения тон тук. В третия си албум след напускането на Fleet Foxes, Tillman се заема с големите противоречия на съвремието и толкова силно го политизира в третирането на теми като прогрес, технологии, слава, околната среда или връзките между хората, че записът пристигa с есе от 1800 думи за символизма и значението си. Тежка работа е, безспорно, но пък възнаграждаваща, ако се оттърсите от очакването за романтични обяснения в любов и се настроите да консумирате Pure Comedy не като гарнитура или бърза храна, а като основно, приготвено с много мисъл и отношение.