Take Me Apart

/Kelela

Warp

Големите очаквания след успешния дебютен микстейп Cut 4 Me и EP-то Hallucinogen и надеждите да овладее магнетичната си харизма, неоспорим талант и наистина удивителен глас в пълнокръвен, завършен, балансиран и вълнуващ албум на Kelela се оправдават в Take Me Apart. И докато през 2013 авангардното Warp-ско арендби на нейния Cut 4 Me бе едно от най-модерните и непредсказуеми неща на тогавашната сцена, четири години и доста подобни артисти по-късно няма как да не се запитаме дали не е изпуснала правилния момент да седне на една маса със Solange, SZA, Аbra и FKA Twigs. Отговорът на този въпрос е изцяло в нейна полза. Дългосвирещият дебют на Kelela е страшно добре изпипан и сложен микс от 90-тарски вокали и футуристична продукция, която бърка с две ръце в класиката, посяга моментално към главата и замайва с постоянно разкриване на нови и нови детайли и добре възбудено изследване на всички аспекти на разлюбването и това, което следва. Пасивната агресия в този нощен и много чувствен албум си личи не само в текстовете, но и в продукцията на редовните заподозрени Jam City, Arca, Kwes и Bok Bok. И докато характерът на инструменталите заслужа свой собствен обширен анализ, истинската феноменалност на този албум се дължи на смелостта и иновативността, с която Kelela достига отвъд границите на своите вокални възможности. Take Me Apart е дело на глас, който приковава, владее, насича и ръководи безпогрешно музиката. И докато едноименното парче за бурни сексове очарова не само с пулсиращ бийт и недвусмислен текст за синергията между менталното и физическото привличане, смирената електрoника на Bluff и Altadena я извисява величествено като феникс над пепелта в несигурния личен живот.

Melodrama

/Lorde

Universal

След изключителния и внезапен успех на дебютния й албум Pure Heroine, Lorde се оттегля и видимо си дава време по-задълбочено да осмисли какво означава младостта, женствеността и популярността – неща, които опознава и приема, но невинаги като добре дошли. От това да се вглъбява в правописа на любовни sms-и до това колко бързо минава времето, миейки чаши за шампанско, предава размислите и емоциите по завидно остър, първичен и, разбира се, често ироничен начин. Lorde обаче успява да оформи и комуникира терзанията, задълженията и антуража си не само лирически, но и музикално. Заедно с продуцента Jack Antonoff и епизодични сътрудници от калибъра на Frank Dukes, Malay и Flume, 21-годишната новозеландка държи звученето на втория си албум под контрол от начало до край. Не се срамува да започне с експлозивен радио-поп, да превключва от струнни аранжименти на сурови трап бийтове, както и да вмъкне най-тъжните пиано балади на годината за пунктуация. Кани ви да подскачате с просълзени очи или пък просто да си лежите, сгушени и замечтани. Мелодрамата предполага емоции извън нормата. Нищо, което споделя Lorde, не е извън нормата, а е изумителният товар, който всеки носи, но малко артисти си позволяват да изплюят, камо ли толкова млади. Да бъдеш самотен, но свободен, млад, но изтощен. Смело и без капка патос за вътрешния си хаос, за който не дължи обяснение или извинение. Пътят към себепознанието и спокойствието не е логичен, равномерен или дори сигурен. What the fuck are perfect places anyway?

Big Fish Theory

/Vince Staples

Def Jam

Vince Staples e oще един артист от новото поколение на хип-хоп-а, който oт съвсем млад има добри инстинкти с кого да работи и експериментира. Рано попада сред най-добрите в родна Калифорния като Odd Future и Mac Miller и в рапа бързо му става тясно. Big Fish Theory e вторият му албум, който в сравнение с първия и няколкото микстейп-а преди него е още по-експерименателен и повлиян от съвременната електроника, хауса и детройтското техно. Продуценти на парчета в него са Flume, самия Justin Vernon aka Bon Iver , Sophie, Jimmie Edgar, a с вокали се включват още любимци като Kendrick Lamar, ASAP Rocky, Kilo Kish, Juicy J, Ty Dolla Sign и Damon Albarn от Gоrillaz. За разлика от себеподобните, израснали в мизерия и престъпност деца на Комптън, Staples не употребява алкохол и наркотици, публично се заявява за част от straight age движението и от малък проповядва за опасностите в живота на уличните банди. В теорията си големите риби, вади наяве тонове мрак и горчивина, която прелива от лични прозрения до социални теми, насилие и политика, и без изключение звучи особено лично и характерно.

Not Even Happiness

/Julie Byrne

Ba Da Bing!

Всяка година се появява поне един величествено романтичен и меланхоличен запис от момиче с китара. Момичето този път е Julie Byrne, която в Not Even Happiness се опитва да ожени привидно противоречивите си нужди от взаимност и интимност, отдадеността към работата си и притегателната сила на открития път. Във втория албум на американката няма революция. Нежните, минималистични мелодии, полуизказаното в текстовете и лазурно бистрият й, дълбок глас евокират пасторални пейзажи и разказват тихо и самогвлъбено за самотата, любовта, живота без вещи и корени и призванието – теми, които тя преплита и противопоставя, понякога с надежда, понякога с приглушена трагичност. Великолепно нежен и поетичен запис, който обръща гръб на външния шум и надпреварата, за да потърси отговори за човешката природа в някои от най-фините й кътове.

American Dream

/LCD Soundsystem

DFA Records/Columbia

Когато през 2011 LCD Soundsystem обявиха, че се разделят завинаги, го направиха както подобава на една наистина важна банда – с прощален концерт, документален филм, винил бокс сет издание на албумите им и добра финансова равносметка от начинанието. Шест години по-късно обаче се завръщат и изглежда никой не се сърди, че малко са се объркали с окончателността на раздялата им. След като самият David Bowie ги е подтиквал да се съберат, както James Murphy споделя в интервю, смее ли някой да се оплаче, а и няма от какво. American Dream е като прераждане, но белязано от множество краища: на приятелства, любови, паденето на герои и на един по-особен фантом – американската мечта. Доста сериозни теми за проект, който започва като шега. В същото време е толкова типичен за Murphy, известен с афекта си към пост-пънк и арт-рок звученето, но в синхрон с бълбукащите синтезатори, които профучават на фона на текстове, огорчени от повърхностната същност на живота. Заслужава да се чуе, ако обичате не само да слушате, но да търсите лирични или музикални препратки – в случая към величия като Lou Reed, Leonard Cohen, Alan Vega (Suicide) и Bowie – все хора, които починаха в годините след последния запис на LCD Soundsystem.

No Shape

/Perfume Genius

Matador

Празнината от позагубилия се Patrick Wolf в нишата на експерименталния камерен поп е запълнена отлично от Mike Hadreas – 35-годишният артист зад псевдонима Perfume Genius, който триумфира над побоите, хомофобията, алкохолизма и наркоманията в досегашния си проблемен живот с новия си партньор и сътрудник Alan Wyffels и поп шедьовър от най-висока класа. Четвъртият му албум No Shape се приближава най-близо до по-лесно смилаемото и любопитно мелодично поп звучене, което разширява отдадената му фенска маса с значително по-широка публика. И макар на първо слушане Hadreas да звучи спокоен, трезв, самоуверен и също толкова чувствителен, No Shape не бива да бъде ограбван от съмненията за обикновен комерсиален проект с еуфорични химни (Otherside и Slip Away). Точно обратното. Последният албум на Perfume Genius е фантастичен и много красив епичен, интимен и красив поп с богато текстурирани мелодии и достатъчно мрачни обрати, които се вият около тъжния глас, деликатното пиано и синтезатора на Hadreas (Go Ahead)Не всичко е LSD еуфория – акустичната китара и щрайхове на Valley допринасят за неподражаемия и леко 80-тарски характер на един от модерните шедьоври на 2017.

The Ooz

/King Krule

True Panther Sounds

The Ooz на 23-годишният Archy Marshall от южен Лондон, по-известен като King Krule, е музикално чревоугодничество, в което се насочва към по-зрял звук извън обичайните влияния от напоителното младежко слушане на хип-хоп, хаус, ту степ, геридж и електроника. Албумът не гони масите (отказва колаборация на Kanye West, защото по му думите му не му се занимава), а звучи като онези, които музикантите правят, за да впечатлят себе си след няколко години. В случая обаче обектът за впечатляване е жена. Направих го, за да я впечатля, признава в прав текст Marshall. Въпросната муза на младежа отдавна е отлетяла към Барселона, но копнежът по нея крепи 19-траковата елегия за изгубената любов като арматура. Естествено, налице са и обичайните кинематографични епизоди със странни истории – Dum Surfer е същински халюциногенен градски трилър със завършен сюжет, но всичко друго е добре забъркана каша от разбити сърца, психологични проблеми и опити за лечението им с медикаменти, но депресията крещи от всяко парче: Why’d you leave me? Because of my depression?/ You used to complete me but I guess I learnt a lesson/ Things are even/ But don’t even out. С течение на времето всяка част от саундтрака на поредния епизод от живота на Archy Marshall започва да тежи на мястото си и да добавя своя принос към книгата – странна, сладко-горчива любовна история на един нетипичен персонаж, написана с удивителен стил. По-добре я прочетете сами.

Crack-Up

/Fleet Foxes

Nonesuch Records Inc.

Завръщането на Fleet Foxes с нова музика идва цели шест години след последния им запис. Сиатълските фолк трубадури не са си губили времето, защото третият им албум бележи осезаемо развитие и артистично софистициране. Crack-Up е едновременно амбициозен, див, непредсказуем, нежен и изпипано плаче да бъде опознат по-отблизо както отвътре, така и отвън – първият ред от албума I Am All That I Need / Arroyo Seco / Thumbprint Scar продължава последния ред на предшественика си, обложката е осеяна с кадри на японския фотограф Hiroshi Hamaya, а имената и местата в текстовете са мечта за всеки уважаващ себе си гийк. Отвъд отношението към детайла и перфекционизма във формата и концепцията зад целия проект, сърцето на албума е в наситените, емоционални песни, които скоростно препускат през бурни пикове и разбиващи сърцето откровения като във великолепната Fool’s Errand. Композициите са сложни и с грандиозен апломб – не изпитват нужда да се подчинят на традиционни структури, вместо това се разливат в неочаквани посоки, неизменно гледащи настойчиво и без преструвки към човешкото състояние.

Damn.

/Kendrick Lamar

TDE

Damn. e поредният хип-хоп шедьовър в силната дискография на най-добрия рапър на своето поколение, който разчита на голям размах, талант и нещо повече от обикновеното надграждане на минали идеи и музикални посоки. Lamar заменя авангардизма и носталгичните референции към американския джаз и блус с истински разнообразен рап от западния бряг и развива своя потенциал за много повече поп (в добрия смисъл) хитове като Humble и DNALoyalty с Rihanna и по-баладичното и отнесено LoveJohn Coltrane нa хип-хопът предпочита продукцията на DJ Dahi, Sounwave, Kaytranada, Antony Tiffith, Cardo, 9th Wonder, DJ Alchemist и невръстния Steve Lacy от The Internet, за да постигне много по-мрачен и вглъбен резултат. И докато подходът към инструменталите е разнообразен, неочакван и много богат, рапирането и педантичните рими във великите речитативи нанасят нокаут след нокаут, без да споменават пряко когото и да било – майсторските алюзии и пряма самоувереност само разкриват пласт след пласт от дълбокия първоначален скрит замисъл и характерен символизъм. Намеците за предстоящ щатски апокалипсис, задълбочаване на расовото разделение и социална пропаст в Тръмпландия са толкова добре вплетени в цялата интимна история на Lamar-овите търсения, страх и проблеми с напрежението от масовата слава и успех, че не може да се разбере дали първоначалните заявки за албум извън контекста на американските проблеми са спазени или Kendrick чисто и просто е толкова добър. Дори Damn. да звучи много по-праволинейно и по-рап от предишните му албуми, това е само заблуда – той е също толкова амбициозен, богат, мащабен и съвършено продуциран запис на артист, успял да надскочи всички в своята лига.

Process

/Sampha

Young Turks

Дебютният албум на Sampha е логичният връх на дълги години блъскане в софистицирания и много искрен поп авангард на Великобритания, които се отплащат не само с добри номера в телефона, но и с изключително интимна продукция от стряскащо талантлив музикант със запомнящ се глас, успял постепенно да се настани в своя собствена ниша от единомислещи индивидуалисти. Макар и да участва в три от най-коментираните албуми на 2016 (The Life of Pablo на Kanye, A Seat at The Table на Solange и Endless на Frank Ocean), авторът на Process продължава да звучи по същия деликатен и раним начин като от първите си записи преди почти десетилетие. Красотата на този албум е не само в ненатрапчивото, но много докосващо (без да звучи като отчаян вопъл) споделяне на емоционален багаж, но и в засягането на болезнените теми за мъката, болестта и смъртта по много нюансиран, на моменти сюрреалистичен, а в други абсолютно директен начин, който трогва още в първите десетина секунди на всяко парче. Искрен, въздействащ и много емоционален албум без никакви комерсиални амбиции, който звучи като никой друг и заслужава да бъде слушан от начало до край.