Сигурно не е лесно да бъдете признати за една от най-добрите алтернативни рок банди на десетилетието и да изкарвате седми албум, с който да вдигнете нивото на всички химни дотук и да не разбиете сърцата на почитателите си, знаейки че те със сигурност са хора с големи и чувствителни такива. Е, в Sleep Well Beast може да няма толкова големи хитове като тези от 2010 и 2013, но разбитите сърца отново са само в историите, които разказват дванадесетте парчета в албума. Изненада е Nick Cave-ската Turtleneck, в която – не сме очаквали, но да – дори и Matt Berninger повишава глас. Иначе, казват, че мозъците на групата са близнаците Dressner, които първо пишат музиката, върху които после Berninger просто изсипва тъжните думи с дълбокия си басов вокал. Но пък без него всичко това нямаше да е и на една десета толкова въздействащо и силно.

В питиепродавницата за Stephen Bruner можете да чуете какво ли не – от Този ли, бе?! Какъв басист е този, нали го гледах преди 10 години със Suicidal в Студенски град, ебаси насрания звук, аре моля ти се!, през Ъ-ъ, нещо май Рут с брат му записвала, ама дали този точно беше, знаеш, тя записва с много чужденци… до А, е те тоя и Kamazi-то направиха Kendrick човек! И, колкото и да е странно, веднъж всички ще са прави в София. Няма какво да нищим гост-дискографията му (ок, минимално: играе в последните два на Erykah Badu, три на цар Kendrick и всичко на Flying Lotus), а ще похвалим третият му албум. Ако давате ухо на музиката, ще чуете майсторски ню-скул соул, ровещ из щайгите, пълни със сайкъделик и фънк от 70-те. Ако слушате текстовете, обаче, ще прокиснете в ескапизма като естествено състояние, в гейминга от Токио до Ел Ей, в алкохолния катарзис на егото. Парчетата са като късани страници от личния дневник на Котьо и като нищо да е така, евала. Последно, но не и по значение: един от албумите на годината има обложката на десетилетието – разпознахте ли се?

След колаборациите с M83 и Orbital в началото на десетилетието и албума Taiga от 2014, като че ли всички очаквания към Zola Jesus бяха насочени към окончателно изоставяне на лоу-фай звука и твърдо навлизане в поп територията. Петият й албум Okovi, наименуван по универсално разпознаваемата в славянските езици дума и подчертаващ руските корени на изпълнителката, е всичко друго, освен поп и лесносмилаем – 40-те минути се чувстват поне като час, Siphon и Witness директно говорят за опитите за самоубийство на хора, близки до нея, а всички песни малко или много говорят за различните окови, в които може да попаднем. Американката намира сили да завърши албума едва когато сменя Сиатъл с горите на Уисконсин. Веднага си личи, че това са песни, родени в изолация, а не между улиците на града. Представете си, че Kate Bush някога е имала готик фаза, е може би най-лесният начин да бъде описана, но Zola Jesus гради кариера без да предизвиква постоянни асоциации с други изпълнители и е привилегия, че живеем в едно време с нея, за да станем свидетели на развитието й. 

Четвъртият албум на Jens Lekman Life will see you now е записан след четири и половина години търсене на вдъхновение, в които той почти се отчайва, че никога вече няма да може да пише музика и текстове. С този запис обаче шведът отново доказва, че може да превърне всяка история в жизнерадостен поп: от 3D модела на тумора на най-добрия си приятел до булката, която в колебанието си дали да се омъжи се обръща за съвет към самия Lekman, често препитаващ се като сватбен музикант в опит да остане независим от големите музикални корпорации. Ако сте го слушали и преди, няма да ви изненада контрастът между романтичен поп, диско и персонажите на ръба на житейска, емоционална или творческа криза. Но ще ви накара да ги заобичате така, както героите в любимата романтична комедия.

За близо 5-милионната Нова Зеландия, количеството добри албуми които излизат оттам е завидно. Nadia Reid налива в тая мелница с втория си албум, издаден в началото на 2017. Разпозната от европейската публика като талант, прави цели две турнета на континента през годината оттогава. Свири по телевизора при Jools Holland. Песните и в двата албума не натрапват прекалено фолкорната си самобитност, с което печелят повече слушатели. Поезията е в спомените без излишна носталгия и с обица на ухото, отдалечаващо се сърце в лек тръс в посока свободната воля.

Когато ти лепнат етикет емо си обречен да си го влачиш до гроб, незвисимо че вече не свириш емо. Единственият начин да се отървеш от това гадно определение е да направиш албум, толкова добър, че всички да започнат да обясняват как е неприятно да имаш лепнат такъв етикет, как това е световна несправедливост и как последната ти дъгосвиреща творба е на светлинни години разстояние от детската ти емо фаза. За тези, които са следили по-отблизо развитието на Brand New, това отдавна е факт, но за останалия свят беше нужно да се пръкне Science Fiction – новият и най-вероятно последен албум на четвоката от Лонг Айлънд, който помита всякакви наизустени, автоматично прилагани определения. Осем години минават от последното им отроче Daisy, но чакането си струва. Science Fiction звучи като точно това, което групата е искала да бъде – нагазване в непознати звукови територии и  едновременно с това своеобразна биография, пълна с откровения и препратки към изминатия музикален път. Алтернативен рок, акустични китари и инди съжителстват в Science Fiction по забележителен начин – той е неразказана история, страшна приказка и базиран на истинска случка паранормален трилър едновременно.  Сюжетното разнообразие на песните е по-голямо от който и да е минал албум на групата – от хипнотичната Lit Me Up, започваща с пояснението, че записът съдържа разказ за сън, сънуван при приключването на 400-часова интензивна терапия, до жизнерадостното нека поиграем на Нагазаки от парчето 137, препращащо към радиоактивния цезий 137. А едва забележимият надпис SOS 666 на обложката прави психарията завършена. И ако това наистина е последното, което ще чуем от Brand New, то те си отиват по най-добрия възможен начин – с албум-събитие, който надскача всичко, което са правили досега и след който всичко друго би бледняло.

Трийсет години по-късно 80-те все повече се затвърждават като десетилетието, което времето (и добрият вкус) не могат да заличат от колективната памет. Много независими артисти интерпретираха различни музикални тикове от отнималата епоха на детството си като безотказен начин за емоционално манипулиране на слушателя. В първия си широко разпростаняван албум дроун/амбиънт композиторът Jefre Cantu-Ledesma не остава безразличен към тенденцията за реконтекстуализиране на 80-те. On The Echoing Green е изграден от множество пластове flange китари, въздишащи синтезатори, автентично звучащи дръм машини и третирани природни звуци, заляти с обилна доза ехо и магнитно-лентова статика. Музиката успява да пресъздаде еуфорията и меланхолията на епохата, далеч по-убедително, отколкото изтърканите VHS копия на тийн класиките на John Hughes. Ledesma намира пресечната точка между сладко-горчивото величие на The Cure от периода на Disintegration, безтегловната грация на Cocteau Twins или целия каталог на 4AD и икономичната изразителност на Durutti Column, оставяйки топлите вълни на песен след песен да залеят опиянените слушатели. В една по-изящна, паралелна реалност, пилотният сингъл, A Song of Summer, би озвучавал завинаги спомените ни за отминалите горещи лета, като музикална интерпретация на овехтяла Kodak Color снимка. Ако искате да прекрачите прага на тази реалност, поне за 42 безгрижни минути, приемете On The Echoing Green с отворени обятия и ще ви отведе точно там.

Темата защо сме толкова обсебени от естетиката на миналото е безкрайно интересна – последните 15 години са време, в което за първи път имаме пряк и постоянен достъп до миналото, можем да го преоткриваме постоянно и за разлика от настоящето, миналото не се променя постоянно. Но ако трябва да кажем в кои моменти 2017 звучи като 2017, то музиката на Ghostpoet улавя идеално духа на времето без дори помен от носталгия. А да може да прави това, докато си играе с няколко жанра едновременно е способност, която несъмнено е била забелязана от Massive Attack преди да го поканят в последното си EP. В четвъртия си албум Ghostpoet най-добре отговаря на името си – в голяма част от песните предава позицията на различни хора от различни ъгли, в опит да направи емпатичен портрет на настоящето. Dark Days + Canapés е продуциран от Leo Abrahams, чиято работа по проекта като композитор е също забележителна, и става поредният интересен албум от Ghostpoet, който макар да активен на сцената от по-малко от десетилетие на две години излиза с прогресивно задобряващи проекти. 

SZA умее да прави въздействащо арендби от добрата страна на комерсиалния хип-хоп, инди рок и нео соул авангард. Освен финална глава в замислената като трилогия арка от предишните микстейпове S и Z, дебютният албум Ctrl е хубав завършек на многократно отлаганото финално разкриване на един от най-талантливите артисти в съвременна Америка и нейната брутално откровена ранимост, осмелили се да изследват представите за контрола и болезнената сложност на съвременните връзки. Цялата несигурност, въпроси и непрекъснати съмнения са се отбелязали дълбоко върху всяка една от 14-те песни в Ctrl и неговия замечтан, бавен и красив поглед върху ранимостта. Характерният глас на SZA и талантът да се възползва величествено от инструменталите с по-бавно, бегло трап-оподобно и некомерсиално арендби звучене й помагат да създаде проникновен и витиеват сън за контрола върху собствената съдба и среда. Първосигналната асоциация с бавното и криволичещо арендби на Frank Ocean не е прекалено далечна от сърцето и душата на Ctrl, изпълнени с деликатни и самоуверени вокали и наистина интимни размисли за женствеността, самоуважението и непосилната и често объркваща лекота на младостта. Съдейки по категоричните и изпяни по завършен начин текстове, SZA няма абсолютно никакъв проблем със създаването и споделянето на колаж от емоции, уязвимост и противоречиво, объркано и объркващо отношение към мъжете в своя живот. Макар съвременните драми в текстовете й да са само крачка по пътя към себепознанието и неминуемото осъзнаване, всяка една от песните в Ctrl звучи и въздейства като трактат по модерна романтика без срок на годност.

This country makes it hard to fuck, крещи Karin Dreijer пляс по средата на втория си самостоятелен албум Plunge. За никого, познаващ шведката като половината от гениалните брат-и-сестра електропоп крийпове The Knife, тези думи нямат потенциала да шокират – Dreijer никога не е имала флитър за излишно благоприличие. Завръщането й със собствена музика осем години след силния едноименен албум като Fever Ray, е белязано от години прекарани в майчинство, които за разлика от повечето жени музиканти не са смекчили ръбовете й, а са ги направили по-остри. Резултат е още по-ярка и ангажираща колекция от песни, записани отново заедно с Peder Mannerfelt. Dreijer е ядосана, маниакална, пряма и жадна за кръвта на волно и неволно подпиращите социалното статукво. На прицел са политика, сексуалност, нуклеарното семейство като най-малка съставна част на обществото и отношението към майките, всичко това върху запазената марка експлозивни електронни синтезаторни шипове и търсещи бийтове от предишната й музика и като соло артист, и като част от The Knife.