Четири години. Достатъчно време за Harley Edward Streten да залиже бийтове, да покани точните хора и така да изпродуцира Skin, втория си албум, че да си кажеш отново съм тиинейджър и не ме е срам. Австралийската музикална индустрия и тя не го бави много-много, а му даде осем награди в различни категории от AIRA Awards. В началото на декември и от Grammy му се обадиха с две включвания за Best Dance Recording на песента Never Be like You и Best Dance/Electronic Album. Човекът си бере хайп-а, ако иска, може и в буркани да го слага или пък да изкара някой лев – пусна Flume Clothing. На никой не му пука, че тия шейсет минути поп класика са не особено цялостни, та да се мислят за албум, но пък са супер радиофонични и то въпреки въздългите тракове. Потенциалът на продуцента лъсва предимно в инструменталите Wall Fuck, 3, Pika. Другото са бъдещи и настоящи хитове в тая манджа между хип-хоп бийтове, електронни синтове и дъбстеп темпо (език свещен на моите деди, прости), наречена стилово wonky.
Случвало ви ли се е да гледате филм и да се чудите дали в реалния живот актьорът е ок след някоя изключително драматична роля? Или дали написването на книга е излекувало автора или е разклатило личността му още повече? Подобно е усещането, което може да имате към Elena Tonra след като изслушате Not To Disappear, вторият албум на Daughter. Той събира песни, чиито текстове често звучат като взети от дневник и за секунда могат да ви накарат да се почувствате неудобно, тъй като имате чувство, че надниквате и не може да откъснете поглед. И също като дневник, напълно ежедневни детайли могат да са символ на много тежест и смисъл. Заглавието е едно от най-силните тази година, тъй като казва защо тези песни съществуват – те са нещо, което може да те запази на повърхността, вместо да те накара да потънеш. Ако не беше албум, Not To Disappear би могъл да съществува и като еднакво провокативна книга с поезия.
Австралийската електро-поп група Cut Copy е известна сред феновете си с миксовете, които винаги пускат покрай наближаването на нов албум. Но тази година изненадаха с два заека: 44-минутен ембиънт инструментал, пуснат в лимитиран тираж от 400 аудио касети, достъпни единствено от уеб страницата им. Добре че през октомври записът беше разпространен в дигитален формат, иначе нямаше начин да ви го препоръчаме. А той заслужава. Записан за десет дни през януари, откъдето идва и името му, January Tape е начинът на Cut Copy да разнообразят сесиите за дългоочаквания нов албум. Признаваме им, че като за австралийци, завидно добре са уцелили зимното медитативно настроение. Ако ви трябва верен другар в дните за почивка след новогодишните всенародни тържества, пуснете си това. Действа като топъл шал.
Isaiah Rashad е ново поколение артист на TDE – лейбъла на Kendrick Lamar и Schoolboy Q, и човек, който е толкова вглъбен в депресията си, че чак звучи спокойно, приел съдбата си да страда цял живот. Всяко парче от дебютния му албум The Sun’s Tirade говори за личната драма на човек, пристрастен към самоизолацията, ксанаксa, алкохола, наркотиците и смисъла, който му дават двамата сина от различни жени. Жените по default си падат по такивa отчаяни образи и сигурно затова младежът от Тенеси е любимият ни, по-нежен Kendrick. Харесваме го, защото има онова лежерно и същевременно леко еуфорично настроение на тежка и гореща лятна неделна сутрин, когато се носиш абсолютно безделнически из града и постепенно започваш да виждаш света с други очи и да си мислиш, че всичко наоколо всъщност е адски красиво в своята тъга и сивота. Така четем и заглавието на дебютния му албум, в който цели 17 супер мелодични парчета преливат едно в друго с прегракналия от марихуана глас, редящ хип-хоп балади за битови драми от живота на утайката на общността. И понеже винаги драмата е по-въздействаща от радостта, музиката на Isaiah Rashad действа супер вълнуващо като онази тъпа болка, която носи естетическо удоволствие, когато е напълно осъзната.
Anders Trentemøller винаги е бил музикант, който постоянно търси нови средства да изрази себе си музикално, нагазвайки в различни стилове и атмосфери. С четвъртия му албум Fixion сякаш всякакви възможни задръжки относно отколешният му афинитет към мрачните звуци и меланхолия падат, оттам и откритото обяснение в любов към музиката от тийнейджърските си години – The Cure, Joy Division и Siouxsie and the Banshees. Парчета като One Eye Open, River In Me, Never Fade и Complicated са истински празник за 80-тарското сърце, а чисто инструменталните композиции създават наелектризираща ретро атмосфера, напомняща за саундтрак на дистопичен филм. Въпреки тази безцеремонна възхвала на едно от най-мрачните в музикален аспект десетилетия, датчанинът не е изгубил себе си и уникалният му почерк се усеща във всички композиции, правейки музиката му едновременно позната и неочаквана, лесно достъпна и комплексна. За разлика от предшественика си Lost, бройката на гост музикантите тук умишлено е съкратена до три – дългогодишният сътрудник Marie Fisker, Lisbeth Fritze от Giana Factory и Jehnny Beth от Savages, чиито последен албум Adore Life е миксиран иммено от Аnders. Гласовете им са много сходни и това допринася перфектно за хомогенизирането на изключителната атмосфера на Fixion – мистериозна, хипнотизираща, емоционална и преди всичко романтична по един много, много мрачен начин. Изключително пристрастяващ албум за неспокойните по душа.
Най-турбулентната година в живота на апостол Kanye – скандали в модната индустрия, прекратено турне, активно лечение, изрусяване, Trump, Twitter тиради, внезапни конфликти с колеги, още дузина месиански интервюта и какво ли още не. Семките са всичко това са загатнати в изстрадания последен албум на артисти, който страда от завишените очаквания и капани на собствената си лудост. The Life of Pablo е далеч от гнева и експерименталната електроника в предшественика Yeezus, не успява да надскочи концептуалните шедьоври 808s & Heartbreak и My Beautiful Dark Twisted Fantasy и на първо слушане звучи като разпокъсано и объркващо пътешествие на човек, осъзнаващ своето влияние, но неспособен да спре да се лута в собствената си глава. Разпиленият опит за шедьовър се вдъхновява смело от госпъл, чикагски хаус, соул и дори пънк и на моменти полита върху крилете на своите гости като младия пророк Chance The Rapper, който се справя отлично със задачата да пее мъдро в албума на своя идол.
За щастие, пристъпите на гениалност съвсем не са един и два. Напомпаната трападжийска анти-Nike тирада Facts предхожда закриващото Fade, чийто инструментал е жестоко съчетание от величествените хаус класики Mystery of Love на Larry Heard и Beautiful People на Barbara Tucker, барабар с вокала на Rare Earth от кавъра по I Know I’m Losing You на Tempations. Закриващата песен на The Life of Pablo е праволинейно, но много интелигентно измислен и звучащ прото-хаус трак с линия, която може да бъде открита и във великолепното 30 Hours – тежкарски трак с много нежен вокален семпъл от Arthur Russell и беквокали от Andre 3000, който звучи изключително, поне преди да забрави да свърши навреме. Няма как да не се чудим какво би направил Rick Rubin с достатъчно свобода за редактиране.
Няма по-тъжно нещо от това да знаеш, че най-добрите ти години са зад теб. Поредното напомняне идва от дебюта на австралиеца Alex Cameron, който излиза официално едва тази година, след като през 2014 е пуснат безплатно онлайн. Клише е музикални артисти да се описват като деца на други, но ако Nick Cave и Lana Del Rey някога обменят бележки, като нищо резултатът да е именно симпатичен особняк като Cameron. Подобно на Cave, той е доволно мрачен разказвач на истории и леко крийпи дългуч с тънки крайници, неконвенционална харизма и респектиращ, равен глас. Подобно на Del Rey пък, в Jumping The Shark Cameron създава и обитава свой измислен свят – вместо самотни старлетки и мъжете, които обичат (да ги нараняват), неговaта действителност е населена със застаряващи треторазредни рок звезди и самотни, непривлекателни мацки. За да е правдоподобен в ролята си в Jumping The Shark, Cameron слага малко грим и латекс да се състари и загрози и за малко над половин час те разхожда с мисъл, но и с чувство за хумор и доста завиден стил, из китарни и синтови истории за загубена слава и младост, ревност и завист, начала и краища. Неслучайно чакаме големи неща от това момче.
Като няма хляб, яжте хаос. Добрата новина тази година: шампионът по мерене с кокни реч в 2016 е жена. При това бяла. Като Sleaford Mods долу-горе, но от Брокли в Лондон. Обикновена червенокоса луничава мома-англичанка. Драматург, писател, емси. Милениал на 26. Kate Tempest решава синдрома на втория албум по кардинален начин с Let Them Eat Chaos – още по-оголени, но и по-дълбоки (трип-хоп ли, пост-дъбстеп бас ли) инструментали. От майстора Dan Carey, забъркал и дебюта й преди две години (да, същият, от Slow на Kylie). Плюс още по-зли обвинителни лирики в зъбите на колективно отчуждилите се скъпи сънародници: all the half-hearted, half-formed, fast-walking half-fury, населяващи днешната разделена повече отвсякога Британия. Тук представена като улица в южен Лондон. Let Them Eat Chaos е цяла история, а траковете – отделни глави. Седем жители на студения враждебен град не заспиват – всеки със своята мъка насред пропадащия мегаполисен живот. Накрая ги събира…потопът. Отмихме всичко. Събудете се. Амбициозна рамка, изпълнена с попадения. Избери си: имаме а) clouds like furious ink, б) the squats we used to party in are flats we can’t afford; в) desolate apostles, left with Strongbow at the crossroads. Издават LEX и Fiction Records. Има го и на книжка, йей!
Хип-хопът винаги е бил наджанров жанр с безброй подводни течения, тайни клики и нишови митологии. И въпреки че привидно преживява своите мейнстрийм катарзиси през няколко години винаги можем да очакваме, че ще се появи нов и вълнуващ изпълнител, който прави нещо различно. Danny Brown e от тези изпълнители. Подобно на Odd Future, clipping. и Death Grips. Atrocity Exhibition e мрачно, параноично чудовище, слепено от биографични истории за гангстерския Детройт, изплюти в микрофона от фалцетните крясъци на Mr. Brown, увити в меки, аналогови, грууви бас партии, поръсени с изпилени брейкбийтове и поляти с туба самолетен керосин. И единственият начин да запалиш и унищожиш чудовището е да натиснеш плей бутона и да погледаш как гори в продължение на 47 магически минути.
Пет години е средната продължителност на живота за повечето групи, преди неизбежните творчески различия, промени в състава, солови амбиции или монотонната реалност на безкрайните турнета да подкопаят фундамента на вдъхновеното им партньорство. За Teenage Fanclub обаче това е обичайната пауза между всеки техен албума, издаден през ХХI век. 27-годишната им кариера е още по-удивителна поради факта, че оригиналното ядро на групата е все така непокътнато и вдъхновено. Една от причините за това несъмнено е равноправната, пауър поп демокрация сред трима от най-добрите автори на песни от Британските острови през последните три десетилетия. От друга страна, самобитният им шотландски нрав и мелодичен звук им помагат да оцелеят, непокътнати от ударните вълни на гръндж и бритпоп маниите, издигнали и съсипали много техни съвременници.
Издаденият без излишни фанфари десети албум на Teenage Fanclub се настанява в колекциите и сърцата на скромната им вярна публика като дългоочакван стар приятел. Дузината песни в Here са поделени поравно между тримата автори и част от удоволствието е в разчитането на нюансите в стила на всеки един от тях. Дните на лепкавите слоеве китари ала Dinosaur Jr., заливащи слънчвите мелодии, са в далечното минало, заменени от елегантни композиции с фолк елементи. Norman Blake открива албума с класическия Fanclub сингъл I’m in Love и го закрива с валсовото темпо на Connected to Life, чиято минорна кода отеква с фатализма на финалната строфа – I hope I never see you/Disappear into shadows, into night. Thin Air и Hold On на Gerard Love и Raymond McGinley ни връщат към ранните им години на поп хегемония. Останалите три-четвърти от албума преливат между фолк рок парчетата на Blake (The Darkest Part Of The Night, Live in the Moment) и soft-focus психeделия от McGinley (I Was Beautiful When I Was Alive).
Макар текстовете често да отразяват неизбежната тъга и преходната красота на ежедневието, блястящите им хармонии неизбежно издигат всяка песен и слушателя високо над облаците. Рядко се случва привидно случайна обложка да обрисува толкова добре съдържанието му, но кристалните води на водопада са идеалното отражение на дълбочината и красота на музиката създадена от Teenage Fanclub, в която всеки е добре дошъл да се потопи.