© Вихрен Георгиев
Ирмена е крехка, ранима и интелигентна. Нейната деликатност е толкова знакова, че може да се приеме като антисоциалност. Тя е истинската голяма надежда, най-малкото защото главната й роля във Виктория бе включена в официалната селекция на филмовия фестивал Sundance през 2014. Работещо момиче със скулптурна красота и свръхценен вкус, която не просто слуша, а живее музиката.
Първият ти сблъсък с музиката? Кой и какво ти повлия? Странно е, но нямам реален спомен как започнах да слушам музика. Тя винаги е била съществена част от живота ми, дали от радиото (в детските ми години в Пловдив: радио TNN и Ретро Радио), дали от касетките, дисковете, после телевизията – MTV, VH1… Имам отделни ясни мигове на паметта за това как с брат ми си пускаме Greatest Hits на Queen на стария ми касетофон AKAI и танцуваме като луди в кухнята на баба. Една от първите касетки, които имах, беше с ксерокопирана обложка в светлосиво и дълго време беше един от любимите ми албуми. След това се появи Jacko и измести всичко останало. Книгите, филмите за него, албумът Bad… После гледах Without You на Mariah Carey по телевизията и бях поразена на мига. Имах си любима певица. Знам песните й наизуст и досега. Тинейджърските години също не ме пощадиха – Take That и любовта към бой бандите. Докато не чух гласа на Michael Hutchence и INXS не отвориха безкрайните полета на алтернативната музика, откъдето връщане няма.
Най-силното ти музикално изживяване? Силно пристрастена съм към ходенето на концерти. В повечето случаи сама, залепена за сцената. В някои от случаите в задължителен разговор с изпълнителя или групата след това. Срещата ми с Gotye в Париж, танцът ми с Jim Kerr от Simple Minds в София, участието ми в клип на Smith&Burrows, страничният проект на Tom Smith от Editors. Но най-емоционален бе първият път, в който слушах и гледах U2 на живо в Берлин, заедно с 90 000 други като мен, групата се побираше в захвата на ръката ми, толкова бяха далеч. Но изживяването беше като да усетиш първите потрепвания на любовта. Плаках почти през цялото време.
© Вихрен Георгиев
Коя е песента, която се е загнездила в главата ти тези дни? Едно парче, което в последните две зими се появява по едно и също време и остава за дълго на repeat, Sister на #1 Dads – група, за която не знам нищо, дори не си спомням по кои мистични пътища стигнах до песента, но целият им албум Man of Leisure е прекрасен и меланхолично зимен. А иначе в духа на мързелуването, в колата от една седмица слушам Lazy Days на Robbie Williams.
Ако беше звук, какъв щеше да бъде той? Мисля, че щях да съм китарен звук, но от тези китари на алтернативните банди, които са някак протяжни, отнесени и далечни – понякога мрачни, понякога романтични.
Какво би аплодирала неистово днес? Прави ми впечатление, че все по-малко се появяват истински гласове в света на музиката. Ако се заслушаме, почти няма уникалност, неподправеност, дълбочина в новите гласове. Всичко се опира на технологията, на подплатяването, на недостоверността. Точно затова обичам да ходя на концерти – там наистина чуваш гласа на любимия си изпълнител, наистина си част от свещенодействието – да свириш, да пееш, да създаваш музика. В по-метафоричен смисъл, бих аплодирала всичко, което е истинско, плътно, дълбоко; всичко, зад което стои пълноценен, развит, ненаправен и неизмислен творец и човек.
Идеята зад твоя подкаст? Бих го нарекла Heartland, вдъхновен от първата песен. Не ми беше много лесно, защото съм истински меломан. Реших да бъде от песни, които винаги ме разтрисат вътрешно, всяка по различен начин, но колкото и време да минава, усещането ми към тях не се променя.
© Вихрен Георгиев
Можеш ли да притвориш очи и да разкажеш всичко, което чувстваш, песен по песен? Heartland на U2 – See the sun rise over skin/ Don’t change it/ See the sun rise over her skin/ Dawn changes everything. Има особена поетичност в текстовете на Bono. Потръпващо вълнение ме обзема всеки път, когато чуя тази песен. Дали заради заглавието, дали заради меланхоличността й, дали защото се връщам към нея, винаги когато сърцето ми е извън мен. More Than This на Roxy Music – въпреки негата в изпълнението на Bryan Ferry, онова, което истински ме разтреперва, е да я слушам, докато Bill Murray пее за Scarlett Johansson в Изгубени в превода – едно от най-прекрасните филмови обяснения в любов. I’m On Fire на Bruce Springsteen – музика за нощно каране. За мълчаливо кръстосване на улиците, без посока, без мисъл, без тревога. Слушала съм я толкова много пъти и никога не мога да се наситя на гласа на Bruce Springsteen: дрезгав, тъжен, романтичен. Pictures Of You на The Cure – от тези песни, които не искаш да свършват. От песните, чиито текстове те покоряват отведнъж. Текстове, които живееш в различни периоди от живота си, всеки път със същото вълнение, всеки път с леко потреперване в стомаха. Crying for the death of your heart. Human на The Human League – имам нескончаема слабост към 80-тарските парчета. Дали защото съм зачевана и родена в този период, но тази музика е в костите ми. Наивитет, обрана романтичност и лекота струи от музиката на The Human League. Това парче си го пускам всеки път, когато забравям, че съм човешко същество със своите грешки и непостоянства. Brass In Pocket на The Pretenders – ако има песен, която да мога да пея, то това е тази. Не само защото обожавам караоке варианта й в изпълнение на Scarlett Johansson. Не само защото обичам да съм специална и да бъда ухажвана. Изпитвам чиста радост, докато я пея. Gypsy на Fleetwood Mac – спомням си първия път, когато я чух по радиото. Характерният, нежно стържещ глас на Stevie Nicks, разливащ се в кухнята, залята от светлина. А аз съм в сладкарската си стихия. Има нещо свързващо между музиката на Fleetwood Mac и приготвянето на сладкиши.
© Вихрен Георгиев
Why на Annie Lennox – силен, неизтриваем спомен от детските ми години. Една от най-добрите ми приятелки танцува на Why с баща си. Тъкмо е навършила 18. Лудяли сме цяла нощ у тях и налягали по пода, омаломощени посрещаме родителите й в апартамента. Толкова красив, истински, любящ момент между родител и детето му. Години по-късно това е песента, на която обичам да плача в колата си, сама. Yumeji’s Theme от саундтрака на В настроение за любов – един от най-любимите ми филми с една от най-красивите музики, неразривно свързани помежду си. Има нещо в тези цигулки, което преобръща цялото ми същество всеки път, когато ги чуя. Heaven Or Las Vegas на Cocteau Twins – много често, когато съм в снимки, се фокусирам върху определена музика, група, песен и те се превръщат в моя личен саундтрак на филма. Това парче и целият албум на Cocteau Twins свързвам със снимките на Виктория. Със сутрешните ми пътувания към терен, обзета от вълнение за предстоящия снимачен ден. Beach Sequence на Passengers – толкова е красив този кратък музикален свят. Дори и да не си гледал Отвъд облаците, имаш чувството, че потъваш в тях. Нещо толкова мечтателно и далечно има в това пиано, в John Malkovich насред зимния морски плаж на Ферара, в почти изпуснатото изречение от устата на Bono, Time shoots on by. She’s In Fashion на Suede – дълбоко отдаване на бритпопа, на музиката от 90-те. Тази песен е лято. Мечтание. Спокойствие. Дните ми в детската стая в Тракия, в Пловдив. Гимназиално време. Just Like Fred Astaire на James – майка ми обожаваше James. Винаги, когато исках да я разтуша, да се понесем в хубави мисли и разговори, й пусках някоя тяхна песен. И ей така, почти в танц, ги слушахме и се обичахме.
© Вихрен Георгиев
These Days на The Hours – When you’re going through hell /You gotta keep going. Обичам да си го пея понякога. Едно лято имах абсолютна обсесия с тази песен. Бях решила да тичам по плажа рано сутрин и това не можеше да се случи без нея. Даваше ми сякаш сила за живот. These days are all we have. Slow на Twin Shadow – поредната песен за придвижване напред в живота. Наистина, времето понякога е толкова бавно, така протяжно и така застинало за някой нетърпелив като мен. Припомням си, че трябва да се науча да чакам. Понякога. Blue Blood на Foals – песента на процеса ми в Аз съм Ти. Песента, която изслушах повече от десет пъти, докато чаках да ме извикат за кадър. Разхождах се безцелно по плажа на Евксиноград, дълго и мълчаливо, докато нощта не потъна в морето и не се разболях. You’re Gone на Marillion – за мен това е един от най-мрачно романтичните текстове на Marillion. Провокира самата мен да пиша. Бих снимала клип на песента. И винаги в полет се случва да я слушам. Lips Like Sugar на Echo & The Bunnymen – много, много любима песен, която свързвам с много, много любим човек. Винаги, докато я слушам, виждам себе си във вариант на клипа – дали заради Anton Corbijn, който го е снимал, дали защото умирам по 80-те, кой знае. Лондон, Лондон и Лондон е абсолютното въплъщение на духа й. Space Age Love Song на A Flock Of Seagulls – има песни, които са сякаш определени хора. Странно е, чуваш някое парче и си казваш – това е музикалният еквивалент на някого. Ей така и тази магическа, космическа песен за любовта. Bonny на Editors – стигнах до това парче покрай саундтрака на Контрол, филмът на Anton Corbijn за Joy Division. Един от най-въздействащите черно-бели филми, които съм гледала някога, с целия си мрак и поезия, въплътени в музиката на Joy Division. Ето ги Editors, любимите на сърцето ми, и тази песен, която ме пленява с тъгата си. I spend the days with my vanity / I’m lost in heaven and I’m lost to earth.
Ирмена Чичикова играе в Нирвана на Театрална работилница Сфумато и репетира пиесата Мърлин Мърло в Хасковския театър Иван Димов. Филмът Виктория е по кината през пролетта.
