Родена през повратната 2001 в английски град Бат на майка болногледач от Кения и баща професор по статистика англичанин, Victoria Beverley Walker започва музикалната си кариера като студент в Лондон през 2021. Прекръства се на PinkPantheress, продуцира първите си песни в GarageBand, качва ги в SoundCloud и TikTok, те избухват, останалото е история, та така и до тази година, когато отново влиза в цайгайста с фантастичната Illegal. Макар технически да се води за микстейп (вторият й такъв след дебюта от 2021 и трети дългосвирещ запис след албума Heaven Knows от 2023), Fancy That си е пълнокръвен албум, който или се срамува да се нарече албум или просто иска да избяга от очаквания. Без значение, осемте песни в записа (+ една интерлюдия) са ужасно непринудени, камшично ударни дози танцувален поп с малко тустеп, дръмендбейс и арендби за добра мярка, а изборът на семпли на малката пантерка (Groove Armada! Sugababes! Basement Jaxx! Underworld!) не оставят никакво съменение за мястото и времето, от което черпи вдъхновение, изпреварвайки другите й талантливи сънароднички Rose Gray и Jade в битката за поп албум на годината.

Lift Off не звучи като албум, който трябва да доказва нещо. Ron Trent отдавна е отвъд това. Вероятно и точно заради това записът има тежест – не като равносметка, а като продължение на разговор, започнал още в златните години на чикагския дийп хаус. Албумът се движи свободно между него, джаз-фънк, соул, латино ритми и балеарска лекота, без да ги подрежда в йерархия. Всичко тук служи на пулса и на усещането за движение напред. Да го слушаш от-до е като да присъстваш на дълъг сет на артист, който знае кога да задържи енергията, кога да я отпусне и кога просто да остави музиката да диша. Хамънд органи, живи перкусии, китари и вокали се появяват не като украшения, а като капсули на паметта – за клубната култура, за соул традицията, за танца като форма на общност. Успоредно с това колаборациите с фигури като Leroy Burgess и Lars Bartkuhn звучат естествено, почти неизбежно и за пореден път, но с нова порция от десет композиции, Trent напомня, че хаус музиката не е жанр, а екосистема. Lift Off пък е като музикална совалка, която с достатъчно натрупан опит на стартовата площадка изстрелва сигурно и безаварийно нагоре, като знаете откъде тръгвате и никак не бързате да кацнете.

Без да бяга от абстрактно засегнатите теми за родина и идентичност, четвъртият албум на Lido Pimienta надгражда Miss Colombia (2020) със замяната на синтетично пречупените кумбия, булеренге и поро с девет грандиозни оркестрално-хорови пиеси, аранжирани с Owen Pallett (Royal City). Вдъхновявайки се от италианските кастрати на XVI век, композитора Luboš Fišer, чешката филмова музика, григорианските напеви и африканските перкусии, Pimienta сякаш потъва, но всъщност се извисява в дълбоко лично преоткриване, почитащо нейните предци, миналото, духовността и последствията от любовта и раздялата. Колумбийско-канадската изпълнителка не просто пикира между неокласика и модернизъм, а се установява като пълноправeн господар на изследваната територия.

Близо три години след електро арт попа на Ugly Season, Mike Hadreas се връща към по-конвенционалното музициране със седмия Perfume Genius – директни послания, енергия и нюансирана чувствителност. Независимо дали се сдържат чувствено (Me & Angel) или прогресират нежно до кресчендо (Clean Heart), всяка от изпълнените със живот и макабрени тонове на тревожност единайсет песни упоява душата с многопластови манифестации, пълзящи уверено между несподелената любов (Capezio), телесните илюзии за накърнена мъжественост (Full On) и мрачните фантазии за положителните аспекти на едно отвличане (In A Row). Все по-уверен, все по-богат на послания и музикални идеи, все по-директен и добър текстописец, Perfume Genius е величествена кралица и безподобен крал.

Олимпийските игри по емоция тази година се печелят от общия проект на Nosaj Thing и Jacques Greene – Verses GT. Двамата имат доста опит в тази сфера – Nosaj Thing с даунтемпо хип-хоп бийтовете си с арендби и соул вокали, а Jacques Greene с мелодичен и атмосферичен дъбстеп. Двамата са минали и през британския геридж, който пасва идеално на интровертните им  настроения. Момчетата работят заедно от около три години и явно това ги е направило още по-добри в дестилирането на чувства във вглъбени електронни тракове. Първият им, едноименен, общ албум е приятно мрачен, меланхоличен и отнесен – разхождете се нощем по улиците с него. Съдържа и три трака, които вдигат темпото без да губят от интроспективния харктер на изданието, като Intention би могъл да работи и в клуб. Накратко албум, направен за сезона, в който се стъмва рано.

Вторият албум на Nourished by Time The Passionate Ones e не просто музика, а проповед, както казва самият Marcus Brown, човекът зад проекта. Записът е суров, лоу-фай арендби шедьовър, който танцува върху останките на американската мечта с енергията на пънк група. Сравненията на певеца, текстопицес и продуцент от Балтимор с великани като Arthur Russell и Prince са неизбежни, но Brown има своя уникален, леко счупен ритъм и синтезаторен блясък, напомнящи за цветността на ню уейв ерата. Парчета като Max Potential и 9 2 5 са химни на работническата класа, изпълнени с копнеж, ирония и критика срещу корпоративната машина – чиста soul revenge музика, която отказва да бъде полирана до съвършенство, и избира вместо това да бъде болезнено искрена и несъвършена, точно като хората, за които пее.

24 години след последния си изцяло нов албум (продуцирания от Scott Walker We Love Life), най-необикновената група на 90-тарския бритпоп се завръща победоносно с нови химни и хитри балади за порастването и отминаващото време. Изляли ли се като потоп в първата половина и записани за три седмици с продуцента James Ford в края на 2024, единайсетте песни в More почитат покойния басист на бандата Steve Mackey с екстра меланж от евродиско, шансони, кинаджийски струнни аранжименти и онзи безподобен и винаги идиосинкратичен поп с гласа на Jarvis Cocker, който не звучи уморено нито за секунда. Oще от първите размазани китари и декадентско диско на бомбастичния първи сингъл Spike Island e ясно, че някои хора просто умеят да те накарат да се чувстваш окей, щастлив и много палав с остроумни коментари за напредването на възрастта. Младежки хедонизъм в зряла възраст? Защото, нали, няма връщане назад? Екстра.

Tyler, The Creator си заслужава името – създава ли, създава. Аплодисментите за Chromakopia още не са затихнали, а той пуска нов албум. По-голямата част от Don’t Tap The Glass е записан докато трае световното му турне в подкрепа на Chromakopia. Очаквано, 29-те минути нова продукция не са нещо земетръсно или нечувано, а по думите на Създателя си той е просто забавен албум, в който се казват възмутителни неща, на които се смееш с приятелите. Това, заедно с житейската мисия на Tyler да върне танцуването в музикалното преживяване, се манифестират в един интензивен и хитов албум, който трябва да си пуснете, докато танцувате, карате, бягате, при всякакъв вид движение, пак по думите на автора му. Добра идея е да го послушате.

Land Back! С тези думи Saul Williams открива импровизираната звукова церемония, записана на живо миналия декември сред на природата на парка Колдуотър кениън в Ел Ей – заповед, произнесена с уверения тон на проповедник, съзнаващ катализиращия потенциал на речта. Последвалата фраза разсейва всякакви съмнения за коя земя иде реч – soul of my soul. Това са думите, изречени от Халед Набхан, докато прегръща безжизненото тяло на внучката си – едно от десетките хиляди деца, жертви на геноцида в Газа. Музикалният състав, натоварен с отговорността да окрилява тежките строфи, е предвождан от Carlos Niño и включва в редиците си съвременни величия на spiritual джаза като Kamasi Washington и Aaron Shaw. Опитният импровизаторски състав, включващ тенор и сопрано, саксофон, флейта, вибрафон, китара и перкусия, следва нюансите на премерения каданс на Williams. На всеки от музикалните елементи е позволено да блесне, без излишен драматизъм и декоративни сола – нищо, което би отклонило фокуса от поезията на Williams, дори когато гласът му се пречупва под неимоверния товар на трагедията, която описва. В потока на стиховете му се вливат мислите на стотици милиони по света, особено когато казва: I had not imagined the bloodshed. I had not imagined the screams. I could never imagine such deviance. В отговор на тези думи от ансамбъла се надигат възгласите: No more bombs! Всеки един от слушателите на този албум може да стане частица от този глобален хор, и да нададе високо глас – No more!