Little Simz трябва да изтърпи доста неща след излизането на Sometimes I Might Be Introvert (2021) и No Thank You (2022): две награди Мъркюри, основната сцена на Гластънбъри, творчески блокаж и горчива раздяла със своя дългогодишния колаборатор и продуцент Inflo (Sault, Cleo Sol, Adele), с когото се съди за пари. Simbi канализира целия си гняв, обърканост и разочарование в гориво за искрени съжаления (Lonely) и директни обвинения (Thief). Освен да да посочва всичките си предатели, Simz вкарва и положително настроение в фънки парчета (Young) и размишлява върху страха и любовта (Free). Lotus е еманация на уверен артист, който реди своите проникновени рими с обичайните заподозрени (Obongjayar, Moonchild Sanelly, Moses Sumney, Sampha, Michael Kiwanuka) и върху силна инструментална палитра (живи барабани, умен джаз и кадифен соул от новия за Simz продуцент Miles Clinton James) с ампломба на една от най-добрите.

След кратък завой към психеделичния инди фолк със Solar Power (2021), Lorde се връща към познатия си съвършен меланж от денс, електроника и дрийм/инди/арт поп с помощта на продуцента Jim-E Stack (Bon Iver, Charli XCX). Четвъртата глава от емоционалното пътешествие на Ella Yelich-O’Connor е подробно описание на сблъсъка с половата идентичност, емоционалната независимост, връзката със себе си и възвръщането на контрол върху личнаа история – всичко това през балансирана, но някакси първично освободена танцувалност и интимни катразисни признания за хранителни разстройства (Broken Glass), разбити сърца, стари семейни травми (Clearblue) и прераждания. Накъсаната минималистична електроника на откриващия сингъл Hammer бележи сексуалната освободеност и полова флуидност с ода за първична страст и дълбоко емоционално желание. Подобно на мелодрамското Green Lights, първият сингъл от албума What Was That изпъква с прилично градиращ, но по-смирен танцувален електропоп с ярки размисли за отминала любов и съкровени моменти. Резките китари, приповдигнати синтезатори и строги вокали на Shapeshifter преливат в обран химн за опияняващата свобода от трудно достигнатата независимост, изобразена отлично с облепените със сив гафер гърди на Lorde в клипа към Man Of The Year. В същината си Virgin съвсем не е изцяло интровертен, а по-скоро смел албум, който разкрива душата на своята aвторка и се стреми към ритуално прераждане на гърба на изпълнени с лекота звукови и лирични каскади, способни да поляризират мнозина, стига да не идваха от самата Lorde.

Макар с лекота да разпродава големите концертни зали във френскоговорящa Европа, Bertrand Belin продължава да е добре пазена тайна за широкия свят. Осмият албум на прошарения френски трубадур-сюрреалист Watt идва 20 години от едноименния му дебют и звучи подобаващо зрял, изключително премерен и чист. Замилен като поредица от езически молитви за събратята му, записът продължава линията зададена във вододелния му сингъл Les Choses Nouvelles (2019) – повече синтезатори за сметка на китари, повече музика на думите, с които гениално играе откъм смисли, всяка сричка е заредена с намерение и резонира различно, за да изтръгне различен оттенък, а инструменталите звучат изключително минималистични, въпреки наситеността и музиканството си. Небрежен тежкар, горчив поет, безпристрастен наблюдател, непоправим ексизстенциалист, оплаквач на човешкото състояние, заклет хуманист – Belin е всички тези неща и дори гласът му често да звучи на ръба да се пропука под тежестта на света, оттеква дълго.

Първият албум на Will Wiesenfeld oт осем години насам си отговаря на името. Учейки се да пише и споделя инстинктивно и директно чувствата от под лъжичката, Baths помита със силно автобиографични, откровени и несдържани мисли за мъката от разбито сърце, несподелените копнежи, екстаза и болезнените шамари в плътското начало и провалените хомосексуални връзки. Gut се върти около физическото изтощение на психиката и начина, по които си разбиваме главата в преследване на първичното желание дори по неволя. Но вместо да задълбава в камерни коди и да изпада в излишно сложни метафори, Wiesenfeld обладава директно и поетично мислите и телата с живителен и пищно оркестриран звук на екстатична индитроника (Chaos) и денс рок (превъзходните сингли Sea of Men и Eden) и се смирява с епични молби (Homosexuals). Gut e честен, директен, дълбок, обнадеждаващ и отрезвяващо простичък шедьовър на стомашната музика.

Alex G изглежда твърде зает, за да направи един от албумите на годината. Десетата глава в дискографията му, Headlights, идва след чаровния лоу фай на God Save the Animals (2022), два саундтрака (към инди фаворитите на A24 We’re All Going to the World’s Fair и Видях блясъка на телевизора, солидно участие в последния албум на Halsey). Въпреки привидно ограничения звуков арсенал – Alex G намира вдъхновение в старите майстори певци-текстописци за записа), Headlights винаги намира начини да изненада и да изкристализира най-интересно от на пръв поглед минималистични песни. Откриващата June Guitar изразява тази дуалност перфектно.

След като очарова очарова публиката на Гластънбъри и още поне половин дузина фестивали това лято, получава масивна радио любов за Running/Planning и се сдобива с вирален TikTok момент с Take A Sexy Picture of Me, ирландката Ciara Mary-Alice Thompson продължава да раздава заразително положителни и много чистосърдечни емоционални крошета със своя неподражаем и искрен кънтри-поп. Кой друг освен CMAT може да съчетава соул, йодлер пеене, инди хитачка за Jamie Oliver, Fleetwood Mac-ови хармонии и проникновени истории за съвременния ум и ужасен свят освен най-ярката нова звезда на келтския поп и Европа въобще? С помощта на огромен вокален диапазон, чувство за хумор и обезоръжаваща, направо интимна откритост, CMAT се разгръща уверено по свой и ужасно оригинален начин. Толкова чаровна, толкова талантлива, толкова забавна, остроумна, проникновена и стряскащо откровена: съвършеният поп на CMAT доказва, че тази жена заслужава цялата слава на света.

Амстердамският продуцент Kid Sublime никога не го е свъртало. Като дете на семейство писатели и внук на флейтист и баба, която 52 години е диджей в радиото, за него пътят в музиката започва още с първото барабанче на пет годинки, преминава през пианото, пънk банди, хип хоп, скречиране и вливането в лондонската броукън бийт сцена около Phil Asher. Траекторията, която чертае с The Paradigm Shift, може да се слуша като документ на личната и творческата му трансформации, родени в пандемичните години. Вътре има достатъчна доза хаус, брук, джаз и техно, които са филтрирани през характерните за Kid Sublime нежни нотки и успяват да се движат на тънката граница между клубното и личното пространство и настроение. Има вглъбяване, има меланхолия, но има и пробуждане, радост, надежда. Емоцията не прави резки завои, а плавно пренася от хола до дансинга, който е почти визуализиран в заглавното парче, което поставя и точката в албума. The Paradigm Shift е за моментите, когато търсите посока и музиката показва светлина в шума.

Колкото и пъти да слушате Eusexua, винаги ще откриете нов звук, нетипично решение, завой, който истински усещате едва на поредното завъртане. Това кара и продължението Eusexua Afterglow да звучи като пристигнало твърде рано. Първоначално заченат като разширена версия на предшественика си, Afterglow се обособява като самостоятелна работа, но като че ли изпреварва пълното разплитане на звуковата вселена на появилия се по-малко от десет месеца по-рано Eusexua. Рейв партитата в Прага са основно вдъхновение зад меланхолично-декадентската и подчертано нощна атмосфера на третия албум на англичанката, но песните са подходящи и за всички мисли, които нахлуват с първото метро по пътя за вашето или нечие друго вкъщи.

Седем години след 70-тарския соул, минимъл техно, бум бап фънк и дрийм поп на Knock, Knock, Stefan Kozalla се събира с Damon Albarn, Arnim Teutoburg-Weiß, Sofia Kenndey, Soap&Skin, The Düsseldorf Düsterboys и други в епично космическо родео, което вършее из дълъг списък от жанрове с детското любопитство на човек, засегнат от тегобата и страховете на зрялата възраст. Пoказното пътешествие на Music Can Hear Us започва с поглъщаща медитация и продължава с буря от отекващи барабани, меланхоличен афробийт и амапиано, инди рок, танцувална електроника и силно изкривени абстракции, преобразяващи се в сложен прогресивен соул, джаз и психеделични оди за любовта и щастието. Maлко са музикантите, които могат да съберат такова количество и толкова разнородни музикални влияния на едно място и да ги превърнат в гладко преливащ душевен мехлем.

След смели електроакустични експерименти и фантастичните саундтраци за шедьоврите на Ryūsuke Hamaguchi (Карай колата ми и Злото не съществува), Eiko Ishibashi се връща към авангардния поп от миналата декада (The Dream My Bones Dream, 2018). Записвайки с акордеониста Kalle Moberg, басиста Marty Holoubek, барабаниста Tatsuhisa Yamamoto, перкусиониста Joe Talia и своя музикален и житейски партньор Jim O’Rourke, японската певица и мултиинструменталист създава осем мелодични, красиви и ефирни като японска вишна филмови пиеси за невероятно богат и даряващ албум с вълшебни оркестрации. Вълшебството на Antigone се дължи на начина, по който изключително многопластовите пиеси не напрапват своята комплексност, а хипнотизират плавно с калейдоскопични мелодии в непрекъснато развитие. Комбинирайки 70-тарски прогресии и 80-тарска синти душа, Ishibashi се разлива в духовата секция на краутрок-ското Trial и маркира деликатно в по-минирни песни като Nothing As. И докато неговорещите японски потъват до безкрай в деликатната душа на този изключителен албум, бърз поглед към преводите на текстовете разкрива Antigone като концептуална и поетична медитация върху смъртта и кошмарните недъзи на съвременното общество. Споделянето на едно и също име с трагичната героиня от древногръцката митология, дръзнала да се опълчи на властта, е съвсем нарочно. Дистопичният Ishibashi саундтрак на ХХI век e зрял, навременен, смайващо красив, богато текстуриран и много елегантен албуми, който слушаш често сам на плоча или споделяш с добър приятел.