Третият албум на Rochelle Jordan е естествено усъвършенстване на унисона от танцувален хаус и чувствено арендби, който лавира безупречно между електроника, алтернативен денс, фънк, геридж, електропоп, джаз и соул с прецизни фалцети, нежни кукички и заразителни припеви над чисти мелодии с пулсиращ бас. Вместо да се преоткрива наново, британско-канадската певица навлиза навътре в себе си, за да открие сигурност, уважение и себепризнателност, отстоявайки себе си с прогресивно арендби (Eyes Shut, Words 2 Say, Bite The Bait) и доминиращ клубен ритъм (Doing It Too, Cave, Ladida, Never Enough). Но макар да изследва зряло страстта, емоционалните желания, любовната игра и произлизащите от нея конфликти, Through The Wall не минава и без разбити сърца: концептуално хомогенен и ефективен не само в клуб, но и у дома.
С Friend, нюйоркската артистка james K създава албум, който се усеща като топла, макар и понякога призрачна, прегръдка. Балансирайки на ръба между ефирен дрийм поп, трип-хоп и деликатна електроника, записът е едновременно носталгичен и футуристичен. Гласът на Jamie Krasner, често сравняван с този на Elizabeth Fraser, звучи по-близък и интимен от всякога в откриващата Days Go By и хипнотичната Blinkmoth. Емоционалната кулминация на албума избухва в Play, където разчупеният и танцувален дръм енд бейс ритъм контрастира с меланхоличния разказ за разочарованието. Това е музика за късните часове, когато самотата се превръща в спокойствие, а границата между сън и реалност се размива напълно.
Шестият албум на Big Thief и техен първи като трио след напускането на басиста Max Oleartchik е кохерентният стил на група, която продължава да еволюира и не звучи като никой друг от своите съвременници. Adrianne Lenker, Buck Meek и James Krivchenia записват наследника на номинирания за Грами Dragon New Warm Mountain I Believe in You (2022) в нюйоркското студио Power Station за три седмици с постоянно променящ се състав от приятели (Caleb Michel, Laraaji, Hannah Cohen, Jon Nellen, Joshua Crumbly, June McDoom, Alena Spanger и други). Резултатът от всекидневните джем сешъни с постоянно експериментиране, импровизирани аранжименти и минимални допълнителни наслагвания са меки, елигични и често наелектризиращи песни за любовта, секса и коварните истини за съвременния живот, обръгнали в типичната Big Thief интимност. Безподобната поетичност на Lenker и компания осмисля в дълбочина на техния аналогов рокендрол с плътен звук и затрогващ хуманизъм.
The Last Dinner Party бързат да оползотворят максимално скорострелния успех от миналогодишния Prelude To Ecstasy и пускат втори албум. From The Pyre съдържа 10 песни, които продължават характерното театрално, бароково поп пиршество, този път с по-малко новобранска автентичност и повече увереност на вече доказала се група. Звукът е по-фокусиран, наративът по-праволинеен, посланията по-директни. Вокалите на Abigail Morris продължават да тежат с цялата мощ на впечатляващия й гласов диапазон, но аранжиментите са по-обрани и премерени, мелодиите – по-лесносмилаеми. From The Pyre е достоен наследник на забележителния си предшественик, макар креативният пламък да е леко замъглен от натиска на бизнес машината.
Макар таблоидната известност покрай връзката й с рапъра Young Thug да заплашва да засенчи музиката й, вероято беше и една от причините Mariah the Scientist най-сетне истински да пробие. Четвъртият албум на г-ца Buckles от Атланта, Джорджия, стига до 11-то място в родните Щати, а с първите два сингъла подава глава за пръв път и в американския топ 50 за песни (закъснялата 3 декади деветдесетарска арендби класика Burning Blue и нежно-опълченския дует с великата Kali Uchis Is It A Crime?). Иначе Hearts Sold Separately продължава зададената хиперемоционална, дневникова линия от предишните записи на малката Mariah, която все така обича, страда и се бори със пълна сила, но облича проекта в концептуална рамка (битката за любовта) и работи с един основен продуцент – канадецът Anthony Paul Jefferies (по-известен като Nineteen85 или човекът зад музиката на Dvsn и най-добрите моменти на Drake – Hold On We’re Going Home и Hotline Bling). 10-те трака (плюс няколко фрагменти, които спокойно можеха да станат отделни песни) минават неусетно, създават много характерна атмосфера и макар да звучат безпогрешно като изпълнителката си не спират да навяват спомени за най-доброто от американското арендби от последните декади. Със Sacrifice връща към вододелния True на Solange, в All I Want навява сладко за Aaliyah, Eternal Flame върви върху инструментал досущ като 80-арските семпли, които навремето ползваше Mariah Carey, за да завърши почти акапела върху тихи синтезатори с язвително-изповедната No More Entertainers – квинтесенциално Mariah The Scientist.
Self-Titled внася нов нюанс в кариерата на Kae Tempest – албумът носи очакваната емоционална оголеност, типична за музиката и поезията на британския spoken word артист, но повече отвсякога музиката и продукцията са на едно ниво като важност с думите. Това веднага прави Self-Titled проект за по-широка публика от обикновено, а за крайния резултат помагат Neil Tennant (Pet Shop Boys), гостувалият у нас Theon Cross, свързваният с някои от най-големите хитове на нашето време продуцент Fraser T. Smith, както и британската хип хоп банда Young Fathers. В първия си албум като той, Tempest отваря поредна нова глава и то въпреки че на 40-годишна възраст вече има творчество и опит като за два живота.
Първият албум на Lily Allen от седем години насам e безкомпромисна аутопсия на един провален брак и съпътстващите го предателства, изневери, съмнения, обречени опити за спасение и твърда решителност. Записан eдва за 16 дни, West End Girl е хронологичен обзор на събитията, както и завръщане към алтернативното ѝ поп звучене с хаус (Ruminating), мек рок (Tennis), испански китари (Madeline), дискотечен геридж (Pussy Palace, 4chan Stan), фънк и реге (Nonmonogamummy) и много други. Емоционалният катарзис на Allen започва с илюзорна идилия (жилище в Ню Йорк и роля в Уест Енд), но се пропуква бързо, ескалирайки до разкостване на изпипаната манипулация (Sleepwalking), изневери (Tennis), другата жена в аферата (Madeline) и тотално изобличаване на бившия ѝ съпруг David Garbour (Pussy Palace, 4chan Stan). Lily Allen е бясна и има защо.
Вече десетилетие Shanti Celeste налага своята тонизираща и никога минорна идея за хаус и техно. стремейки се да размива границите между клубната музика и модерния поп така, както Peggy Gou може само да мечтае. Вторият албум на родената в Чили и отраснала във Великобритания дама надхърля очакванията от предходния Tangerine (2019) с начина, по който изследва романтичните и платонични взаимоотношения в дълбочина с електронен поп и деликатна арендби мая в духа на Kelela и Rayna Tropical. Вместо да модулира нежния си сопран, Celeste го използва пълнокръвно като вокал в мелодични и богато нюансирани песни на ръба между екзистенциална ретроспекция и деликатна еуфория от нескрито желание. Оставяйки сърцето и чувствата си на показ, титулярката не се нуждае от типични клубни бенгъри, за да излее поетичната си душа в тропически хаус с нежни перкусии (Thinking About You), омаен авант-поп, чикагски хаус (Note To Self) и рейв залитания (Romance). Вторият албум на Shanti Celeste гъмжи от сюблимна любовна музика за залези, вечери и утрини в близост и далеч от обекта на желанието.
Взривът на Suede в началото на 90-те и залезът им с началото на новия век изглеждаше като типична рокендрол история. Но всъщност петте им албума след събирането очертават все по-нетипична артистична траектория, която се опълчва на тенденциите на времето. Все пак не пречи и че 2025 г. призракът на бритпопа се завърна с турнето на Oasis, също силният албум на Pulp и ретроспекциите покрай смъртта на Мани от The Stone Roses. Antidepressants носи динамика и сила, но ще ви хареса най-много, ако не сте предозирали с предишния албум: пост-пънк влиянията (някои песни може да си ги представим с вокалите на Peter Murphy от Bauhaus) могат да донесат усещане за повторение, но Suede компенсират с желание да вдъхнат живот на всяка секунда. Групата ще направи първо въобще гостуване у нас на Phil Good в Пловдив. Повод Деймън Олбърн да оспори в бекстейджа твърдението на Brett Anderson, че Suede са единствената група от 90-те с все още релевантна музика.
След повече от десет години и редица джази хаус разбивачи, сингли, EP-та и утвърдено присъствие на лондонската хаус сцена, Chaos in the CBD най-
