Шест години след огромния успех на дебютния си албум Hypersonic Missiles (2019) и четири след блокбъстъра Seventeen Going Under (2021), Sam Fender все още не е изгубил своя автентичен глас и силна връзка с корените в английската работническа класа. Но все по-задълбочаващото му се чувство за вина от своя успех, докато аверите не могат да си намерят работа, само засилва нуждата да създава красиви песни за живота на своите хора. Свръхестественият талант на Dender да облича битови наративи с еуфорични мелодии се отплаща в People Watching – продуцираният от Adam Granduciel (The War On Drugs) трети албум на англичанина, който използва родния си град за потентна призма на темите за семейството, скръбта, психично здраве, политиката и всичко останало. Гласът на Fender е роден за Springsteen-ови пасторални мелодии, а People Warching  създава красиви текстури от галопиращ класически рок, американа, 80-арски поп и брас бендов госпел (покъртителната финална кода Remember My Name). Последната песен от албума е и знак за това как Sam си е там, където принадлежи: далеч от паралелния наратив на световната слава, у дома при своите хора.

Wolf Alice порастват и помъдряват. Четири години след отличния Blue Weekend, лондончаните изглеждат по-уверени и по-наясно със себе си от всякога. The Clearing разкрива група, която е надмогнала сигурната формула на досегашните си записи – меланхоличен дрийм поп със спорадични китарни блицове. Вместо това получавате неочакван меланж от пасторална фолк хармония, интимни акустични изповеди и кабаретна експлозивност, всичко с отличителен 70-тарски привкус. Ellie Rowsell все още пее като ангел, но вокалите й не са на онова ранимо и бунтуващо се момиче, а на зряла жена, която владее всяка част от себе си и знае какво иска. Това се отнася и за цялостния звук, който откриваме в The Clearing – майсторски балансиран между интензивност и ефирност, структуриран, но в никакъв случай скучен. I’ll bloom, baby, bloom, обещават от Wolf Alice – резултатът е не просто разцъфване, а същинска сакура.

Crying the Neck е първият албум на някогашния инди фолк вундеркинд от 13 години насам – пауза, прекъсвана само от турнета с Patti Smith, откъслечни концерти, последвани от нови изчезвания и разсейвания с миниалбума The Night Safari (2023). Добрата новина – албумът е всичко, което изстрадалите фенове биха могали да поискат. Видеа на фона на полета, гори и езера? Да. Думи, които никога не си чувал, за места, на които никога не си бил? Да. Референции към митология и езичество в свръх опоетизирани текстове? Да. Изненадващ, но подходящ гост в лицето на Zola Jesus? Да. И същевременно, Crying the Neck обявява и началото на нова фаза, в която е ясно, че тази музика вече няма нужда да се прави на поп и който го е страх от мечки, да не ходи в гората.

Подходът на норвежкото дуо Smerz във втория им албум Big City Life е радикално интимен. Съвсем буквално – части от вокалите са записани, докато Catharina Stoltenberg и Henriette Motzfeldt лежат в леглото, търсейки онова свое специфично хипнотично мяу-мяу звучене. Тази непосредственост пронизва и фаворита в краткия 38-минутен албум You got time and I got money, чийто текст балансира между цинична сделка и неподправена уязвимост – Baby, can I see you naked? / Even though I love how you dress. Песните са кратки, често недовършени като мисли, прекъснати от дигиталното разсейване на големия град. Вместо традиционни хитове, Smerz предлагат моменти, жестове, настроения. От нервния ритъм на Feisty до меланхоличната ирония на заглавното парче, това е саундтрак за моментите, когато партито е свършило, но съзнанието все още препуска.

Rosalía записва четвъртия си албум две години в четири държави и на 14 езика, което не го прави разпилян, а напротив – подчинен на стабилна концептуална линия с женски мистицизъм (Ryōnen Gensō в Porcelana, Saint Olga of Kiev в De Madrugá, Rabid al-Adawiya в La Yugular и прочие), трансформация и духовност през призмата на романтични и екзистенциални катарзиси. Записаните с Лондонския симфоничен оркестър и диригента Daniel Bjarnason песни са квинтесенциална Rosalía на стероиди. Докато Los Ángeles и El Mal Querer преоткриват фламенкото с модерен поп, а Motomami го отваря към авангардни експерименти, Lux го възвисява със симфоничен звук, дълбока интроспекция и класическа оперна структура от четири части – сътресение, заземяване, духовно прозрение и съзерцателна развръзка. От величествено напрегната атмосфера в Sexo, Violencia y Llantas и електроника на Divinize и Porcelana до величието на водещия сингъл Berghain и неговия душевен екстаз с хорови напеви, класика и хаотична освободеност, Lux не спира да се преобразява уверено на всеки ъгъл.

Само човек с мрачно чувство за ирония, като Michael Gira, би кръстил финалния албум на половинвековния си проект Birthing. По-поетичен прочит на заглавието предпога, че във всеки край той вижда зачатъка на ново начало. В края на краищата това далеч не би била първата реинкарнация на Swans. Когато се завърщат за пръв път след повече от десетилетие в небитието, малцина можеха да очакват последвалата канонада от безкомпромисни албуми. През изминалите петнайсет години плаващият състав на групата се превръща в електроакустична стихия, способна да изравни цели градове — както на живо, така и с издадените оттогава седем студийни албума. Думите бледнеят пред смазващата мощ и епичния мащаб на композициите, както и пред свръхестествените усилия на преродената формация. Подобно ниво на фанатична творческа и физическа отдаденост е невъзможно да бъде поддържано до безкрай. Прекрачил прага на осмото десетилетие, Gira слага край на второто действие — с прощален албум и турне. Всички елементи, превърнали музиката им от този век в първична сила, се завръщат в Birthing за един последен поклон пред публиката — строг хроматичен минимализъм и инструментален максимализъм, готически фолк, монашески мантри, мегатонова перкусия, атонални пасажи, небесни хармонии и още много други. Ехото на лебедовата песен на Swans ще отеква през десетилетията, за да напомня, че в зората на епохата на изкуствения интелект група хора, въоръжени с примитивни инструменти от дърво и метал и несломима воля, преобразуват грубата физическа сила в трансцендентална музика.

Както повечето хора и Felix Manuel прекарва ковид пандемията затворен вкъщи. Поне сега имаш време да се съсредоточиш над музиката си, казват приятелите му. Това и прави, започвайки работа над нов албум с характерното съчетание от рейв бийтове, IDM, глитч семпли и неокласика. И точно, когато усеща, че албумът е почти завършен, токов удар едва не стапя лаптопа му и почти всичко записано е унищожено и го праща на ръба на психически срив. Част от заличената музика е още от три години по-рано. Следва депресия, която поставя под въпрос кога и дали ще може да работи отново, но се стяга и започва всичко от нулата. Пресъздава стари идеи, прави нови бийтове, свири на пиано, арфа, мбира и ударни, колаборира с виолончелистката Zosia Jagodzinska, позната от работита си с Bicep. Минават цели 5 години. Още когато Djrum (да се чете дръм) най-накрая пуска албума, критиката и почитателите бързат да го определят като един от най-силните на 2025. И така идва големият въпрос – щеше ли Under Tangled Silence да стане толкова добър, ако Manuel не се беше сблъскал с този катастрофален момент и не беше принуден да направи всичко наново и още по-добре, както самият той го оценява?

Третият пълносвирещ албум на Andrea Laszlo De Simone излиза след четиригодишна пауза от концертен живот (за да прекара повече време със семейството си и да се съсредоточи върху композиране и продуциране), награда Сезар (за великолепната Il Regno Animale от саундтрака му за едноименния френски филм от 2023) и почти цели 10 години след предишния му албум Uomo donna и сингъла Fiore Mio. Италианецът с унгарско презиме (родителите му го дават като знак на почит към кинематографа László Kovács) е вече близо 40-годишен баща, който оправдава инвестираното време с един дълбоко интимен, романтичен и зрял епос (написан, композиран, аранжиран и продуциран от самия него), запис, който едновременно ври от живот и дърпа като мъртво течение. От 8 минутни емоционални одисеи (изключителната Quando), през заблуждаващо бълбукащ и тананикащ едновремешен китарен поп (La Notte), струнни балади с откриващите думи пръсти / те молят денят да е дълъг / за да те помнят по-добре (Ricordo tattile), флирт с психеделика (Non e realé) до кратки звукови пейзажи  (откриващата Il buio), 17-те трака са продуцирани с прецизността на майстор, богато наситени на атмосфера, съкровеност и ранимост. Между изповедите му за най-общочовешкото (любовта и вината, живота и смъртта, родителството, комуникационния разпад, съжалението по неизказани думи, отминало време и невинност), и съвършенството на формите и текстурите на музиката му, Andrea Laszlo De Simone постига същинско вълшебство.

За има-няма петилетка приятелиte от ученици Cameron Winter, Max Bassin, Dominic DiGesu и Emily Green се превръщат от симпатична пост-пънк банда в най-коментираното име на съвременното инди. Соловият дебют на харизматичния фронтмен Cameron Winter от 2024 бe плод на нарочни експерименти с богати текстури и емоционална откритост, лавираща между екзистенциален и любовен смут, творчески блокажи и изследване на идентичността и очакванията. Същото форте бележи и четвъртия дългосвирещ албум на Geese, белязан от приятно хаотичния сблъсък между пънк, свободен джаз, шугейз и нойз/инди/хард рок, ексцентрична самоувереност и пълно отчаяние от абсурда на днешния свят. Записан за едва десет дни, Getting Killed не страда от явни дефицити. Продуцираният от Kenny Beats албум изненадва с тромбон, хорови напеви и ефектен завой към танцувалния груув около главните константи – натрапчива повторяемост в рефрени и припеви, екстатична мелодичност, обагрени със символика текстове и инструментални изненади ала мекия и леко приповдигнат рок на Cobra, бавния блус/соул/джаз на Husbands, аритмията на скокливия бас в Bow Down и индустриалния рок в едноименното Getting Killed – вероятно най-силното парче в този и без това безупречен албум. Четвъртият албум на Geese е новаторски спектакъл отвъд конвенционалния звук на останалите набори: гарнирането на велики рок мелодии с абсурдни руминации за данъци и екзистенциални тегоби удря право в сърцето.

За седемте години от Negro Swan (2018) насам, Dev Hynes не е спирал да записва (микстейпът Angel’s Pulse, ep-то Four Songs) и продуцира (Vampire Weekend, Lorde, Turnstile). Едва смъртта на неговата майка през 2023 му посочва посоката на Essex Honey. Еклектичната и сърцераздирателна същина на петия Blood Orange си проличава още в първите три песни. Look at You открива с меки вокали върху ефирна електроника, преди да се обърне рязко в нежна хармония върху бавни китарни струни. Thinking Clean започва с пиано и трепетни чинели в затаено очакване, преди да избухне във върховна 4х4 електроника със струнна оркестрация за по-малко от минута, преди и тя да бъде пресечена с рязка импровизация на чело от Cæcilie Trier – похват, който се повтаря често. Всичко това още преди страхотната интерполация на Sing to Me от The Durutti Column в The Field – дует с близката колабораторка Caroline Polachek. Ситуиран тематично в пасторалната провинция от детството на Hynes в Илфорд, Essex Honey изследва скръбта, корените и дома с умна електроника, oпушен поп, барокови диверсии, въздушен фънк и ехо от британски ню уейв и пост-пънк. Уж разхвърляната, но всъщност прецизна еклектика на Essex Honey работи подкожно с тонална брилянтност и носталгично пътуване сред английска провинция – меланхолия, която поразява неусетно в края на лятото и началото на есента. Макар и мек, елегантен и разнообразен от най-интимните до най-бурните си моменти, петият Blood Orange е несъмнено тъжен, но и приятно смирен поглед към миналото с полъх от светлината на евентуален рай.