Първият дългосвирещ албум на Oklou излиза повече от 10 години след първия й сериозен музикален опит – EP, което записва и издава сама под името Loumar. В това време Marylou Mayniel напуска френската провинция, където израсва преди да направи скока към Париж, а оттам Лондон, приема псевдонима Oklou, съосновава момическия диджей колектив TGAF, среща бъдещия си колаборатор канадеца Casey Manierka-Quaile на резиденция в Монреал и издава сингъл след сингъл, EP след EP, за да се превърнe неусетно в голямата надежда на френския алтернативен поп. Записан с Casey MQ (работил още с Empress Of и Eartheater), A. G. Cook и Danny L Harle (верните съмишленици на Charli XCX и Caroline Polachek), Choke Enough е неконвенционален запис, отдаден повече на създаване на вайб-ове, отколкото класически песенни структури, прелитащ от идея на идея, изпълнен с носталгията на модерните трийсет-и-нещо-годишни по естетиката на преходните години между 20-и и 21-и век. Пост-Grimes албум за почитателите на хиперпоп и PC Мusic вълната, любителите на компютърни звуци, видео игри и песни на име (;´༎ຶٹ༎ຶ`).

След като прекарва голяма част от съзнателния си живот в непродуктивни работни взаимоотношения, Annahstasia Enuke се преражда спокойно в завършен (тотално безподобен) артист, умеещ да създава въвличащо интимна атмосфера от спомените за минали животи, връзки, загубени и спечелени любови, напразни и сбъднати надежди и какво ли още не, преоткривайки фолк традициите с търпение, размах и помощ от правилните продуценти. Фантастичният дебютен албум на американската певица започва категорично с две думи и неподражаем глас, преди откриващата Be Kind да се разгърне деликатно с акустична китарна мелодия и да заяви експерименталния фолк като най-силната страна на Tether. Свободолюбивият характер, талант за изключителни мелодии от нищото и ествествен стремеж към семпъл, но проникновен характер помагат Annahstasia да се заяви като пионер, насищайки минорната фолк чувствителност с рок и блус. Извисявайки се постоянно върху сумата от силните си страни, Tether бута жанрови ограничения, очарова със силата на своите послания и играе по тънката струна с диапазона на Joni Mitchell, Sade, Nina Simone и Tracy Chapman.

Matthew Herbert си е концептуален артист. През 2005 англичанинът издава албум със звуци от храна, като за един от траковете записва как 3500 души едновременно отхапват ябълки. През 2011 пък прави издание, което проследява живота на прасе от фермата до чинията (от Peta не остават доволни). Освен че има опит с използването на звуци от терен още преди това да стане куул (и после пак ънкуул), той е композитор и пианист, продуцирал артисти от ранга на Björk и Róisín Murphy и има няколко издадени саундтрака. И въпреки че винаги е имал влияния от джаз и соул музиката, звученето в новия албум Clay – нежен, топъл, органичен, изпълнен със соул запис между електронното и акустичното, не е съвсем очаквано. Причина за всички тези прилагателни в огромна степен са вокалите и текстовете на Momoko Gill. Гласът на израсналата между Япония, Щатите и Великобритания продуцентка и барабанистка и настроенията в него определено са повече от част от сбора на елементи, които изграждат албума, и, най-важното, пасват съвършено на колаборатора й, за да превърнат Clay в идеалния съпровод за един здравословен афтър. 

Eкзистенциалните тревоги на Preoccupations от ранните им песни като Death, Anxiety и Pointless Experience са си все същите, но по-големи като мащаб. Стегнатият и пулсиращ пети по ред албум Ill at Ease търси смисъл в смъртта и световния апокалипсис по особено лек и, препускащ напред, богат и оптимистично настроен начин дори в най-мрачните си моменти. Дали заради включването на повече кийборди и синтезатори или по-овладяната агресия, Preoccupations звучат самоуверено, чисто, комфортно в собствената си кожа, но и постоянно намигащи с живителна ирония към собствения си песимизъм. Помитащите барабани, пулсиращ пост-пънк груув и пасторален електро-рок на Focus са само тийзър за голямото разгръщане с мрачна енергия ала Joy Division и мелодичен талант ала New Order са налице. 80-тарското Bastards е от добрата страна на краутрока, а заглавното Ill at Ease посреща апокалипсиса с фестивален припев и стена от китари и синтезатори. Без да отблъсква феновете на нихилизма от ранните Preoccupations. Ill Аt Ease демонстрира как многопластовата музика на канадската група и нейното вродено чувство на обреченост (Andromeda) могат да звучат едновременно емоционално (Krem2), на ръба между две крайности и жизнеутвърждаващо – дотолкова, че да не можеш да си поемеш дъх от пост-поп-пънк галоп към прекрасния нов свят.

Опитвайки се да се възстанови от емоционална травма покрай животоспасяващата операция заради вътрешен кръвоизлив от извънматочна бременност, Florence Welch потъва в ирландския фолклор, 90-тарските филми на ужасите и екзистенциалните си разсъждения, запечатвайки спасението като ритуал под гръмовния звук на пищни инструментали, вещерски напеви, феноменална театралност и блестяща продукция от Mark Bowen (Idles), Aaron Dessner (The National) и Mitski. Докато Dance Fever (2022) закача концепцията за майчинството и същността на това да си жена, Everybody Scream влиза в темата с шут и потентни руминации за смъртността, скръбта, човешката тленност, изцеление и амбиция. Познатият примес на театрален бароков поп-рок с инди/камерен поп/рок/фолк придобива значително по-мрачна форма с готически привкус – дълбоки оперни вокали, освободени крясъци и включване на изцяло женската хорова формация Idrîsî Ensemble.

Кръвна хармония описва органичното преплитане на гласове, свързани чрез кръвно родство – сетете се за дуетите на братята Louvin и Everly или сестрите Söderberg от First Aid Kit. В продължение на три десетилетия Alan Sparhawk и съпругата му Mimi Parker доказаха, че тази хармония може да бъде създадена и по брачна линия. По протежението на тринайсет албума гласовете им се увиваха един около друг и се сливаха като димните колони на две горящи свещи, докато пламъкът на една от свещите бе погасен завинаги след тежка битка с рака. Издадената тази пролет колаборация с фолк групата Trampled by Turtles е вторият солов албум на Alan Sparhawk след трагичната загуба на Parker и преждевременния край на Low преди три години. Миналогодишният White Roses, My God фрагментира гласа му до неузнаваемост и го захвърли насред суров дигитален терен, населен с примитивни дръм машини и синтезатори. Сега този глас се извисява отново – ясен като слънчева зимна утрин. Музиката около него е обляна от топлите лъчи на струнни инструменти, но и белязана от дълбоки сенки. Акустичните аранжименти на характерните за Sparhawk мелодии вероятно сочат към потенциалните пътеки, по които Low можеха да поемат след експерименталния триумф на последните им два албума. За съжаление тези пътеки ще останат завинаги отвъд хоризонта. Макар и осиротял, в този албум гласът на Sparhawk се изправя отново и поема към неизвестното. When you flew out the window and into the sunset / I thought I would never stop screaming, пее той в Screaming Song. От дълбините на тази крещяща бездна Alan Sparhawk превръща мрака в пътеводна светлина.

Колкото и умишлено замъглен и спотаен да се усеща, Blurrr ще ви зашемети, натъжи и разреве (не задължително в такава последователност). Написан в промеждутъците между рисуването на абстрактна живопис и отглеждането на своето дете, шестият албум на Joanne Robertson блуждае спокойно между идеи, насища разнолики нюанси и настроения и прегръща с тихи хармонии и finger-picking китарни мелодии, преди да се разпадне леко. Тежкото емоционално смазване от първото изречение се случва още преди появата на композитора и челист Oliver Coates – дългогодишният приятел и сътрудник на Robertson, който я възнася в три песни от втората половина на албума и особено райската Gown. Задушаващата красота на педьовъра Burrr стъписва не с нарочна монументалност, а по-скоро със стискане на гърлото в неочаквани моменти и деликатно натрупване на богати емоции. Самотна музика за самотни хора, която остава в сърцето доживот.

Какви са шансовете да станете счетоводител с име като Anna Michaela Ebba Electra von Hausswolff? Далеч по-малки от това да се превърнете в експериментален музикант с готически влияния и прилежащите обвинения в сатанизъм, ако се позовем на живия живот. Шестият студиен албум на родената в Гьотеборг фрьокен von Hausswolff приковава вниманието от откриващата инструментална The Beast – фантастична какафония от инструменти и дисторшън, която сякаш се върти в кръг, за да се разгърне блестящо най-сетне към края на Iconoclasts в близо 9-минутната Struggle With The Beast. Последващата Facing Atlas пък не може да не напомни на Susanne Sundfør и прекрасния й Ten Love Songs (2015) – от спиращите дъха, извисяващи се между обузданост и нежен контрол вокали, до блестукащия фон, които бомбастично набъбват заедно. Заявката за изключителна мелодичност и по-поп звучене от шведската банши е дадена, но нещата никак не са праволинейни – 12-те композиции от албума варират като дължина от триминутни миниатюри до 11-минутни епоси и размахват широко със спешност, ситост, страст. За бонус има и колаборациите с Iggy Pop и Ethel Cain.

Luster кани на гъделичкащо сетивата музикално пътешествие до ирландската провинция Конемара. Вторият албум на младата музикантка се носи като гъста мъгла над атлантическия бряг, смесвайки ефирен шугейз с фолклорна чувствителност и замечтан поп. Somerville тъче своите звукови пейзажи с деликатността на дантела от морска пяна, за да потопи парчета като Garden и Violet в океан от ривърб и носталгия. Това не е просто дрийм поп – това е музика, която диша със соления въздух на ирландското крайбрежие и напомня за най-добрите стихийни моменти на Cocteau Twins. Luster е тих, но емоционално мощен запис за завръщането към природата и към себе си, звучи като ехо, отбиващо се в скалите на самотен плаж.

След като последната ѝ дълга връзка приключва с тежка раздяла, Cate Le Bon зарязва следващия си албум и заменя калифорнийската пустош с родния пейзаж на Южен Уелс. Новоизградената рутина там ѝ помага да запише вероятно най-директния, емоционален и смазващо красив албум в своята досегашна дискография. Емоционалният екзорсизъм в Michelangelo Dying засяга мрачните дълбини на измамната любов и душевна мъка: от първоначалната замайваща тръпка до ерозията на фантазията отвъд нея. Обогатявайки още по-пищно рафинираната пост-пънк стилистика на предходните Reward (2019) и Pompeii (2022), Микеланджело умира сред вълнуващo мелодична какафония от филтрирана китара, саксофон, пиано и перкусии в изящни аранжименти и инструментали ала David Bowie и Laurie Anderson. Този албум не отразява само парализиращата болка от прясна емоционална травма, а  15-годишната еволюция на звука на Le Bon от особняшки фолк до истински внушителен арт поп.