Романтичната трагикомедия на Sean Baker  за млада стриптийзьорка, попаднала в среднощна одисея след прибързан брак с инфантилния син на руски олигарси, не звучи като типа филми, които печелят Златна палма, но ей на. Запознатите с творчеството на американския режисьор няма да останат изненадани от тематиката на филма, нито от характерния негов подход с дълбочина и емпатия. Baker си е изградил репутация на основния хроникьор на маргинализираните членове от американското общество, който избягва да морализира или съди често несъвършените си герои. По-изненадващото в Анора обаче е всъщност колко забавен, енергичен, френетичен и истински абсурден е този шедьовър. Вероятно точно това му качество позволява да се отпуснем и да не усетим изключителната му тежест в последната третина. Прочетете цялото BOYSCOUT ревю на Анора тук.

Andreа Arnold (Аквариум, Американски мед) умее да утешава своите обръгнали и преждевременно пораснали герои с нежност и емпатия. Намигайки към харизматичните несретници на Sean Baker, Бърд прелита над сивите прагове на бедността, за да ни срещне с магия, която изгубените маргинали също заслужават. Сценарият е поезия за необикновеното и топло приятелство между Бърд (извънземен персонаж на Franz Rogowski) и гневната 12-годишна Бейли (съкрушително автентична Nykiya Adams). Тя е детето без детство, понесло в тъжния си поглед бремето на отсъстващото семейство. Бейли споделя окаян скуот с ненадеждния си млад баща, докато дистанцираната ѝ майка е в токсична връзка с насилник. Въпреки усещането за безизходица и хаос, никой не е просто никой, a Бърд е мистичен бездомник и лъч надежда в нелеките дни на своята нова млада приятелка. Филмът на Andrea Arnold очарова не само с магически реализъм, но и със силна музикалност: Fontaines D.C., Coldplay, Blur, The Verve и атмосферична оригинална музика от Burial.

Най-добрият филм на Wim Wenders от години е необикновена дзен драма, която очарова със своята методична простота, градираща повторяемост и затрогваща актьорска игра. Винаги благият Harayama (феноменален Kōji Yakusho) води семпъл живот като чистач на обществени тоалетни в Токио. Макар да живее като аскет в своя скромен апартамент с шалте на пода, Harayama има убийствен музикален вкус (60-тарски/70-тарски рок от Америка/Великобритания плюс фолк от Япония) и дарба да разпознава тихите радости в заобикалящия го свят, а и в рутината на своето самотно съществуване. Но вместо сюжетът да натежава с отчаяние и безизходица, германският режисьор изнася проникновена и проста притча за красотата и удовлетворение без прекомерна драматичност. Не че Harayama няма проблеми, напротив, но именно хармоничният му поглед към всичко, от засъхналата урина на работното му място до потрепването на листата и танца на бездомниците в парка по време на скромния обяд, му помага да внуши смисъла на живота такъв, какъвто е, стига да имаме сърце да му се насладим.

Кой ако не архитект да сподели мнение за архитектурното филмово събитие на 2024? Боряна Илиева (Floor Plan Croissant) определя Бруталистът като явление и ужасно амбициозен опит на млад режисьор (Brady Corbet), който не се страхува да разгърне своя монументален исторически опус около житието на фиктивен унгарски архитект, възпитаник на Баухаус, прогонен от нацистите, пристигнал в Америка и успял да се вдигне отново в пряк и преносен смисъл през втората половина наминалия век. Установявайки се във Филаделфия, László Tóth (Adrien Brody) има неприятен първи сблъсък с богатия индустриалец Harrison Lee Van Buren (Guy Pierce), но в крайна сметка последният разпознава неговия талант и решава да го наеме за монументален нов проект. Това е мечта, която László никога не е предполагал, че може да изживее отново, но амбициозната визия струва скъпо. Oсвен с внушителната продължителност от три часа и трийсет и пет минути (с петнайсетминутен антракт), Сребърният лъв от Венеция и трите Злати глобуса от Лос Анджелис (плюс евентуално още няколко Оскара) приковава вниманието с блестяща актьорска игра, операторско майсторство и изключително богато и детайлното пресъздаване на следвоенна Америка и темите за привилегия, пари, религиозна идентичност, архитектурна естетика и устойчивост на историческата травма.

Fernanda Torres получава Златен глобус за вероятно най-убедителното и автентично превъплъщение на 2024, а Все още съм тук е класиран на първо място сред драмите по потребителски оценки във фенската филмова институция Letterboxd. Съдейки по многобройните достойнства на Все още съм тук, тези два факта са напълно в реда на нещата. Филмът на бразилския режисьор Walter Salles разказва истинската история на инженерa и бивш политик Rubens Paiva, станал жертва на бразилската военна хунта в началото на 70-те, след като е несправедливо набеден в подривна дейност. Съкрушителното в сюжета обаче съвсем не е тази проява на агресия и несправедливост, а начинът, по който Salles си играе със сантименталните струни на зрителя. Действието започва в един безгрижен летен ден на плажа: семейство Пайва изглежда утопично щастливо, шумно, разговорливо и пенливо като океана, прегърнал крайбрежието на Рио де Жанейро. Разточително красивата им къща е дом за приятелски срещи, разговори за политика, изкуство, неподправена радост от живота, споделеност и убежище. Идиличните сцени са предадени с вибриращи и контрастни Супер 8 кадри, които правят бъдещите събития дори още по-стъписващи. Натуралистичното нахлуване на мрачни лица в пределите на дома го обгръщат със зловеща тишина, а отвъд са затворът, мъченията и неизвестността. Walter Salles познава истинското семейство Paiva и е прекарал много време в обичаното плажно имение, а неговият филмов прочит почита стоицизма на душата и победата над забравата.

Малко режисьори са способни да направят два хем толкова добри, хем напълно различни като сюжет, тон и ритъм, хем така обединени от една визия и чувствителност филми. Още по-малко пък да го правят в една и съща година. Под малко разбирайте никой освен Luca Guadagnino. Първият му филм за 2024 се върти около дългогодишен любовен триъгълник между тенисисти, вторият пък разказва за самотата на застаряващ американец в Мексико. И двата са едновременно интимни и изразителни, защото режисьорът извежда емоциите на героите на почти абстрактни нива. Парадоксално е как именно това ги прави по-специфични и въздействащи. Guadagnino е от малкото съвременни режисьори без страх от мелодрама, което позволява историите му да са напълно уникални в своя максимализъм. Прочетете цялото BOYSCOUT ревю на Претендентите тук.

Поредното тричасово кино изпитание за 2024 си заслужава всяка минута не само заради безспорните си качества, но и заради актуалността на темата и болезнения политически контекст, в който е разгърнато. Иранският режисьор Mohammad Rasoulof е осъден в собствената си родина заради откритите критики към репресивната официална власт. Малко след като е осъден на лишаване от свобода за осем години, той успява да намери убежище в Европа и седмица по-късно печели специалната награда на журито в Кан със Семената на дивата смокиня. Филмът разкрива семейната драма на параноичен баща, който работи като следовател и постоянно сблъсква челно амбициите си за съдия с безпринципни дилеми и неетичен избор. Довереният кръг у дома също е драматично прекъснат покрай бунтарските възгледи на двете му дъщери. Тази лична история е алегория за състоянието на страната с поглед към глобалните проблеми на цензурата, мизогинията, несвободата и насилието. Филмът на Rasoulof включва и заснети с телефон тревожни кадри от протестите срещу хиджаба през 2022, а финалът e мащабен Kubrick-ов ужас.

От безкрайните суперлативи, които могат да се изредят за Не очаквай твърде много от края на света, може би най-ключов е този, че е един от малкото истински модерни филми. Освен наситена с екрани, Zoom обаждания и TikTok клипчета, сатирата на Radu Jude улавя отчаянието и абсурда на съвременното капиталистическо общество по безскрупулен начин. Първата част от филма проследява един ден от живота на Angela – служител в международна компания, който трябва да намери подходящ човек за видео на тема трудова безопасност. Самите срещи на Angela с пострадали на работното място (и легендарния режисьор Uwe Boll като себе си) са достатъчно остроумни, за да класират филма на румънския режисьор сред най-добрите на 2024. Но той става истински забележителен във втората си половина, която разказва за заснемането на самото видео – статичен кадър, който сякаш трае цяла вечност, но никога не омръзва. Формално радикален със своята простота, Не очаквай твърде много от края на света оправдава невероятното си заглавие, че и отгоре.

Конфликтът между човек и природа е изведен до почти митични нива в последния филм на Ryusuke Hamaguchi (Карай колата ми). Злото не съществува проследява ежедневието на жителите на японско село, както и няколко служители на голяма компания, които пристигат на място, за да ги убедят в ползите от построяването на луксозен къмпинг. Търпеливостта на японския режисьор в изобразяването на ритъм и рутина е забележително – сред най-въздействащите и ефективни сцени във филма са тези, в които се цепят дърва и толкоз. Привидно близък до сатирата на Radu Jude със своя коментар върху корпоративната алчност, филмът на Hamaguchi обаче си позволява да отиде в напълно неочаквана посока. Без да разкриваме повече от сюжета, Злото не съществува става истински поетичен и изцяло в тон с мистериите на природата, които не са човешко око. Всеки да си знае мястото.

Игривият експеримент на Miguel Gomes си заслужава наградата за най-добра режисура от миналогодишния Кан. Голямата обиколка не е лесен за разказване, защото играе по собствени правила, а и ги нарушава. Филмът е разказан от две гледни точки – тази на млад мъж, бягащ от своята годеница и стигащ до (буквално) впечатляващи дължини да се отърве от нея, и тази на преследващата го дама. Gomes обаче не се интересува от хората, а от местата – голямата обиколка включва мнозина азиатски страни, всяка от които е своеобразен главен герой в дадена част на филма. Макар сюжетът да се развива през 1917, филмът на португалския режисьор е атемпорален – кадрите преминават от исторически към съвременни и обратно без ясна логика, сякаш изискват да бъдат възприемани не буквално, а чисто илюстративно. Отчасти романтична комедия, историческа драма, но най-вече филмов пътепис из време и пространство, Голямата обиколка е единствен по рода си.

Никой не пише диалози като Nuri Bilge Ceylan. Още по-впечатляващото е как тези постоянни словесни битки живеят в симбиоза с търпеливото му и медитативно око, оставящо героите сами с мислите си насред нищото. Филмите на Ceylan разчитат именно на достатъчно добре развити персонажи, а Сухи треви представя един от най-интересните герои в досегашната филмография на турския режисьор и сценарист. Учителят в малко анадолско селце Samet (Deniz Celiloğlu) е обвинен в непристойно поведение към свои ученици. Ceylan не е известен с особен интерес към изграждането на сюжети, съответно въпросният конфликт постепенно отстъпва на други моменти от живота на учителя, всеки от които дорисува един от най-свирепите портрети на крайно неприятен човек от години. Самовглъбен, избухлив и отчужден от всичко и всички, Samet е труден за харесване, но увлекателен за гледане. Да прекараш 197 минути в неговата компания е предизвикателство, но и истинска награда.

Август в Осло: мимолетни увлечения, влюбвания, раздели и емоционални колебания в шарени амплитуди. Норвежкият режисьор Dag Johan Haugerud създава нетрадиционна и нежна ром-ком трилогия, в която Любовта застава между Сексът и Мечтите. Заглавието е условно и разтегливо, а действието стартира на неособено привлекателно място – в отделението по урология. Главни герои са двама медици с различен статус, сексуална ориентация и житейски лутания. Хетеросексуалната Marianne (Andrea Bræin Hovig) не се впуска с лекота в онлайн срещи и случайни авантюри. Хомосексуалният Tor (Tayo Cittadella Jacobsen) пък не си представя да се обвърже дългосрочно. Двата часа пред екрана отлитат неусетно в небрежни разговори за приложения за запознанства, нуждите и очакванията се обръщат естествено и красиво, но нищо не се случва така, както всеки манифестира, че иска. Любовта е лишен от социалните стигми за романтични отношения, съответно всеки може да се припознае във вълненията на палубата на един ферибот. Представеният във Венеция филм на Haugerud е свеж бриз от хладните норвежки земи, който очарова с трогателна топлота и малки свенливи детайли за случайността на влюбванията.

Очевидно напоследък гравитирам предимно към екзистенциални притчи за възрастни хора, които намират смисъл в съществуването по достоен и затрогващ начин. Maryam Moghaddam и Behtash Sanaeeha играят отлично по тънката струна с камерна, деликатна и много интимна история, в която всяка реплика, поглед и сцена удрят силно в стомаха. Mahin (Lily Farhadpour) е мила вдовица, която копнее за любов и по-добър живот в зенита на своето обикновено битие. Faramarz (Esmaeel Mehrabi) е скромен ерген и таксиметров шофьор на нейна възраст. Двамата се срещат къде случайно, къде абсолютно нарочно, а останалото е ежеминутен удар в стомаха, както вече споменах. Моята любима торта е прекрасна медитация за любовта, самотата и загубата на зряла възраст.

Тук нищо не е мило и никой не е добър, нито будещ съчувствие. Последният филм на Yorgos Lanthimos (Фаворитката, Клети създания) се състои от три сякаш отделни истории за контрол, манипулация, свирепа нужда от разпознаване и валидация. В мизантропските измерения на Благи деяния любовта е илюзия и експлоатация. Рехаво свързваща нишка е мистериозният RMF (Yorgos Stefanakos), a познатите ни от други Lanthimos-ски заглавия любими актьори нахлуват в различни роли за отделните сегменти на този зловещ, безпощадно сатиричен и спорадично забавен триптих. Първата глава разказва за сервилен корпоративен служител, доброволно встъпил в обезличаващ договор с доминантния си шеф. Втората история е подчинена на сходна властова динамика, намираща мрачно изражение в разколебаната връзка на героите на Jesse Plemons и Emma Stone. Третата разказва за мистичен култ в издирване на пророчица, способна да възкреси мъртвите. 165-минутният апотеоз на сюрреализма и странността е приятелска афера с обичайните заподозрени: сценарият е на Efthimis Filippou (Омарът, Кучешки зъб), тягостното въздействие и клаустрофобично изкривени пространства се дължат на широкоъгълния обектив на Robbie Ryan (Клети създания, Бърд), а дискомфортната музика е на Jerskin Fendrix (Клети създания). Старите фенове на гръцкия режисьор имат възможност да изследват отново тъмните дебри на изопачени слабости, обсесии и пороци до абсолютен предел.

С лице към изгряващото слънце на ирландския писател John McGahern е от онези забележителни романи, които хващат за гърлото с ненатрапчиви руминации върху важни общочовешки теми и фина хроника на ежедневието. Eдноименната екранизация на режисьора Pat Collins пък е затрогващ реверанс към природата, човечеството и живота. Действието се развива в селска общност край езеро в Ирландия от края на 70-те години на ХХ век. Joe (Barry Ward) и Каtе (Anna Bederke) напускат Лондон, за да се върнат обратно в мястото, където той е израснал. Там Joe се занимава с писане, а Каte изработва декоративни миниатюри от клонки и парчета дърво. През останалото време двамата обгрижват малкото си стопанство с помощта на добри съседи. Сезоните минават, а привидно не се случва нищо необичайно: съсед се жени, друг умира. Аутсайдери в началото, Joe и Каte постепенно се превръщат в гръбнака на общността. Отвратително красив, меланхоличен и озарен от ярки актьорски превъплъщения, С лице към изгряващото слънце е изваян филм за ежедневното съществуване на хора, които нямат почти нищо, но и не искат нищо повече.