През 2009 на Sean Baker, по онова време 38-годишен режисьор с три филма зад гърба си, му се открива възможност за първи сравнително висок бюджет. Агентът му е убеден, че може да намери 15-20 милиона за последния сценарий на американеца – нещо нечувано за човек, свикнал да финансира сам предишните си филми с общ бюджет от петдесетина хиляди долара. Именно тези скромни продукции обаче го сближават с арменския актьор Karren Karagulian, който играе малки роли и в трите. Baker обаче държи да го види не просто в по-голяма роля, а да построи цял филм около него.
Именно той трябва да е големият пробив на режисьора в комерсиалното кино. Действието се развива в нюйоркския квартал Брайтън Бийч, по-известен като Малката Одеса заради голямия брой емигранти от Русия и Източна Европа. Жененият за рускиня Karagulian познава добре тяхната диаспора и говори често за нейните културни особености. Baker вече е използвал квартали като отправна точка в предишните си филм (Чайнатаун за Take Out и търговския район в Манхатън за Принцът на Бродуей), а разказите на актьора го убеждават, че е намерил правилното място за следващия си проект.
Има само един лек проблем: агентите натискат за известни актьори като Tom Hardy и Ryan Gosling в ролите на руснаци, докато Baker се застъпва за Karagulian. Очаквано, проектът пропада, Baker спира да работи с агенти, но идеята отлежава петнайсетина години и изчаква Мандарина и Проектът Флорида, за да се случи в Анора – изключително забавна и съкрушаващо тъжна история за секс работничка (Mikey Madison, Имало едно време в Холивуд), която приема предложение за брак от разглезеният и чаровно инфантилен син на руски олигарх и властна майка (Mark Eydelshteyn).
Предвид профила на неговото семейство, родителите на Vanya моментално изпращат трима от своите лакеи да оправят нещата и да анулират брака по най-бързия възможен начин. Ролята на главния гаваз Toros е изиграна именно от Karagulian, който най-накрая получава истински голямо поле за изява. И макар сюжетът на филма да не се върти около него, културната специфичност от разказите на арменеца бележи душата на Анора.
Вместо любимия си Karren, този път Sean Baker потвърждава афинитета си към актьоро-центрични филми с фокус върху героинята на Anora – буйна, независима, но и дълбоко чувствителна. Още преди да е готов със сценария, Baker набелязва Mikey Madison в поредния Писък (2022) и пише ролята на Anora именно за нея. Силата в превъплъщението на Madison идва от начина, по който улавя всички страни на своята героиня. Когато захласналата се стриптизьорка се съгласява да се ожени за Vanya, Baker отказва да посочи дали това решение е породено от прагматизъм или любов.
Madison играе Anora като едновременно достатъчно хитра, но и доволно наивна, без тази умишлена дуалност да звучи парадоксално или да опростява нейния образ. Дори напротив, именно взирането във всички нюанси на човешкото поведение и характер и отказът от лесни отговори на лесни (и трудни) въпроси бележат филмите опт цялата досегашна филмография на Sean Baker.
Другата ключова роля в Анора още преди написването на сценария е гаваз номер три или Igor (Yura Borisov, Купе номер 6) – на пръв поглед типичен руски бияч, но всъщност доста чувствителен тип с поразяващо дълбок поглед, който се превръща в емоционалното сърце на филма. Бързият ритъм и постоянно променящо се действие обаче не лишават зрителите от малките моменти на интимност, когато камерата се спира върху Igor за секунда отдих, в която да смелим емоциите от видяното.
Дори когато камерата на оператора Drew Daniels (Червената ракета) гледа другаде, Igor прави нещо в миманса – понякога изцяло комично, друг път много трогателно, досущ като самия филм. Именно това крайно фино характеризиране на героя на Borisov, случващо се почти изцяло на фона на хаотично действие, придава тежест и човечност на последните сцени в филма, когато връзката между Igor и Аnora e избутана на преден план.
Tазгодишната Златна палма със сигурност е от нестандартните победителите в Кан. Председателят на журито Greta Gerwig (Малки жени, Барби) я сравнява с ексцентричните комедии на Howard Hawks (Момиче за всичко, Отглеждащ бебе) и Ernst Lubitsch (Проблем в рая, Ниночка) от 40-те години на ХХ век, в които романтична основа отстъпва на френетичен диалог и всевъзможни комични обърквания. Нощната нюйоркска одисея на Anora и тримата гавази напомня и за напрегнатите филми на братя Safdie (Нешлифовани диаманти, Добри времена). Но въпреки тези (съзнателни или не) вдъхновения, несъмнено Анора е филм на Sean Baker, пропит от може би най-значимия елемент в неговата работа, а именно искрената емпатия към героите, съпътствана от напълно реалистичен и достоверен поглед към заобикалящите ги обстоятелства.
Анора продължава да разкрива и обезоръжаващото очарование на Baker от платения секс – по един или друг начин, всеки негов филм от Старлетка (2012) насам включва разнолики герои от бранша. Последната му история обаче е най-експлицитната му заявка, че това е професия като всяка друга. Честите интензивни секис сцени си тежат на мястото, а явният фокус върху работническата класа разкрива как всеки прави каквото може, за да оцелее – независимо дали говорим за Anora или руските гавази. Baker отделя внимание и на малцина странични бачкатори, сред които изморен пазач на бензиностанция и обръгналата чистачка на Vanya, и двамата жертва на фриволността на богатите.
Разбира се, погледът на Baker е крайно субективен, защото чрез насочване на камерата към тези персонажи им придава поне малко достойнство, но се чувства длъжен да го стори и за заможната фамилия. Политическите заявки на Анора са по-директни от предишните му филм, без да го превръщат в поучителен. Sean Baker не обича творби, които ти казват какво да мислиш. Тaка де, ако искаш някакъв по-генерален коментар за обществото, можеш да го направиш само с пълнокръвни образи. Baker гледа към всeки от тях със съчувствие, но не и със съжаление. Именно там се крие магията в киното на един от най-важните съвременни режисьори. 5/5
Aнора е в кината.
