
Лятото на 1992: по-големият ми братовчед води 8-годишното ми Аз на Терминатор 2 в кино на площад Славейков. Първият блокбъстър на голям екран остава в съзнанието ми не само с иконичния плакат на Arnold Schwarzenegger, но и с гладко обръсната глава на Sigourney Weaver от този на Пришълецът 3 в съседство – два от най-иконичните попкултурни символи на 90-те в моята попкултурна вселена, а и въобще.
Личната история с космическата хорър сага продъжлава със свита служебна карта и промъкване в Дома на киното за Пришълецът: Завръщането (1997) на Jean-Pierre Jeunet, а междувременно и с пиратски VHS касети с български дублаж на един глас – казано другояче, повтарящи се втрещяване и хипноза с Пришълецът (1979) на Ridley Scott и Пришълците (1986) на James Cameron. И макар в началото да съм прекалено малък за големите идеи на поредицата, обсесията по Giger, Ridley и вселената на ксеноморфите се задълбочава прогресивно.

32 години по-късно съм достатъчно обръгнал за най-новата инкарнация на любимите ксеноморфи в киносалон като антипод на следобедната канска жега. Липсата на особени очаквания се дължи не просто на нагласата за задоволяване на детска обсесия, но и на противоречивите опити за съживяване на поредицата през годините. Ridley се е възползвал няколко пъти от изконното си бащинско право да разшири вселената, но уви – модерните правила на филмовата индустрия не само не му позволяват, а направо осакатяват нестандартните му идеи.
Умореното твърдо ядро от фенове пък реагира вяло или негативно към повечето новини, изисквайки екзистенц минимума от франчайза – още от най-страшното същество на голям екран, по възможност по-близо до големите шедьоври (David Fincher и бащицата), а не до последните слабиопити за възкресение (Прометей от 2012 и Пришълецът: Завет от 2017). И макар да е наясно, че едва ли някога ще изживее разпарянето на гръден кош със същия интензитет като преди 45 години, нито ще крещи get away from her, you bitch или стиска здраво седалката след ритуалното изпепеляване на Ripley в пещта на Fury-161, истинският фен знае, че космосът на LV-426 e голям и ужасии дебнат отвсякъде.
С нелеката задача да събуди франчайза и да лавира ловко между филмовото студио, строгия надзор на 86-годишния Ridley и собствените си творчески идеи се нагърбва Fede Alvarez (Момичето в паяжината, Не дишай). Основният проблем на предишните филми винаги е бил прекалената употреба на специални ефекти и липсата на отчетливо конструирана душа дори при наличието на солидно талантливи актьори. Наличието на технологии, недостъпни през 70-те и 80-те години, е примамливо, но и често пъти обричащо цялата продукция на прекалено полирана картинка и завой встрани от специфичната времева линия, кохерентността и най-уникалната интелектуална собственост на целия франчайз – зловещият ксеноморф на H.R. Giger.

Уругвайскияt режисьор oчевидно е достъчно голям фен на поредицата, за да не допусне поне отчасти същата грешка. Пришълецът: Ромул разказва напълно самостоятелна история, която се развива между събитията от емблематичните първи два филма от поредицата. Двайсетина години след събития от първата част, корпоративните робовладелци от Wayland-Yutani продължават опитите за овладяване на перфектния организъм, a спусък за завихрянето на сюжета е животът в Jackson’s Star – първи поглед към дистопичната (градска) вселена на оригиналното пришълче извън клаустрофобичните стени на космическия кораб. Rain (Cailee Spaeny, Присила) няма търпение да се измъкне от смъртоносната тераформираща миньорска колония със своя добродушен другар-андроид Andy (David Jonsson). Макар вече да са изпълнили необходимата квота от работни часове и да са изгубили близки и роднини, Wayland-Yutani има други планове за тях, а и въобще.
Поредният отказ е идеален мотиватор за Rain и Andy да скочат в първата отворила им се възможност за бягство по посока свободната планета Ивага с група познати на борда на космически кораб, който ще изследва най-затънтените кътчета на изоставената космическа станция Ренесанс. Както се досещате от воле при подобни набързо скалъпени планове, там младият екипаж се изправя междинно, а за някои от неговите членове и фатално, лице в лице с най-ужасяващата форма на живот във Вселената.
Още в самото начало филмът на Fede Alvarez успява да се свърже с класиките от трилогията на гърба на много внимателни и методични усилия около думите автентична атмосфера, отдаване на чест и влагане на душа, без да се превръща целенасочено в обикновен фен сервиз. Andy (David Jonsson) е перфектен в ролята на Доктор Джекил и Мистър Хайд – отначало мотивиран единствено от добруването на Rain, а после препрограмиран да служи изцяло в интерес на корпорацията, ставайки абсолютно безчувствен към идеята да остави своето момиче заключено в лаборатория с десетки паразитоиди.

Уви, макар да е доволно верен с оригинала, Ромул не е лишен от един явен недостатък, а именно как дори при наличието на толкова напреднал CGI му липсват реалистични мимики. Андроидът с двойна мисия от първия филм Ash (покойният Ian Holm) е върнат под друго име, за да контрастира по свиреп начин с нашето съвремие. Следват клаустрофобични коридори, бягства от напрегнати ситуации, ксено еротика и много съспенс, превръщащи 119-те минути на Ромул в непрекъснат терор. Оригиналното визуално наследство на Ron Cobb (художник и сценограф на бащицата от 1979) е надлежно и красиво развито, на моменти дори дословно клонирано. Не малко идеи и амбианс са адаптирани от играта Пришълецът: Изолация – всеки, обикалял станцията Севастопол, ще се сети за онова прочуто меме с Leonardo DiCaprio.
Вместо да посяга към кинозвезди ала Michael Fassbender, Charlize Theron и Noomi Rapace в предходните филми, Fede Alvarez залага на млади надежди като споменатите Spaeny и Jonsson, Isabela Merced, Aileen Wu, Archie Renaux и Spike Fearn. Това решение е уважителен полъх от миналото и намек за това как слабоизвестната по онова време театрална актриса Sigourney Weaver пробива именно с ролята на Ripley. Но и тогава, и сега, всички герои са дефакто роби на един и същ корпоративен колонизатор, а връзката с настоящата реалност е осъществена с повсеместното влияние на отколешни научнофантастични тропи като противоречивия стремглав прогрес на изкуствения интелект, експедицициите до съседни планети, упадъка на планетата и търсенето на друго място за живот (все повече идея, а не просто мечта).
Освен да играе само на сигурно със споменатите и многократно изпитани идеи, Alvarez развива и свои, поне до някаква степен като микроменажирани от продуцента (Ridley). Пришълецът: Ромул обаче успява да заживее собствен живот по естествен и органичен начин – дали с красиво заснетите и изпипани мрачни сцени, дали заради страхотния (донякъде класически) подход с моментите на абсолютна тишина, демонстрирал необятния си диапазон за създаване на съспенс и ужас още в първия филм от 1979. Филмът на Alvarez е нов и различен, без да стои като кръпка в хронологията на франчайза, а по-скоро като естествено негово разклонение.

Липсата на фундаментални (и оригинални) нови теми прозира отдалеч, но пък евентуалната мъка от последното е потопена в части от гениалните музикални теми на Jerry Goldsmith (Пришълецът), James Horner (Пришълците), Harry Gregson-Williams (Прометей) и дори Richard Wagner (Влизане на боговете във Валхала от Пришълецът: Завет). Освен от отсъствието на запомнящи се нови теми, Ромул страда и от създадените през първата си половина високи очаквания, които са леко попарени във втората. Трактовката на Alvarez пада в капана на собствената си facehugger целувка, а известната доза предпазливост кара по-опитомения финал да олекне откъм съспенс, ужас и най-вече оригиналност.
Въпреки това, налагането на нови интересни персонажи дава заявка за добро развитие на франчайза и донякъде компенсира факта, че измисления от Giger и адаптиран от Ridley ксеноморф вече няма как да разчита на ефекта на изненадата, а само на способността да втрещява с малките си злобни зъбки. Неговата вселена обаче съвсем не е изчерпана, а филмът на Alvarez е направен от истински фенове с уважение, детайл и добре разказана история – без изненадващи обрати и рискови решения ала Ridley, но все пак адекватно в канона на поредицата. Дали това ще се окаже достатъчно за рестарт на вселената зависи от боксофиса. Пришълецът: Ромул обаче е доволно доказателство, че там в необятния космос, където никой не може да те чуе, все още има какво да се обърка.
Пришълецът: Ромул e в кината и IMAX