Edgar Wright (Шон от мъртвите, Скот Пилгрим срещу света) e само на 21, когато слуша Bellbottoms на Jon Spencer Blues Еxplosion и решава, че ще звучи като идеален саундтрак на шеметно преследване с коли. Превъртаме 22 години напред и резултатът от тази скромна идея е материализиран във вдъхновен от музиката екшън трилър с хореография от мюзикъл, който обединява две от най-големите му страсти по много лек, приятен и (буквално) забележителен начин. Както може да се пресметне, самият Wright се мотае с идеята на Зад волана (кошмарният бг превод на Baby Driver) доста дълго, преди да я изпробва за сефте в музикалното видео на Mint Royale и тяхната Blue Song. Танцуващият в купето шофьор на обирджии Noel Fielding е визуалният мета прототип на главния герой в сюжет за мълчалив шофьор на бегълци с невинно лице и безизразен поглед ала McQueen и Eastwood, заставен да избира между това, което прави най-добре и това какъв всъщност иска да бъде.
Baby (Ansel Elgort) работи за престъпния бос от Атланта Doc (Kevin Spacey, който планира серия от дръзки банкови обири посред бял ден и държи нашето момче като заложник за старо провинение, което трябва да бъде изплатено със шофьорските му способности. Последните не са за подценяване – освен забележителните си умения зад волана, Baby разполага и с дяволски добър плейлист от крадени iPod-и, който определя цялото му ежедневие и го спасява от непрекъснатия шум в ушите (резултат от фатална автомобилна катастрофа с последици, които не бива да издаваме). И докато героят на Elgort разчита на глухонемия си пастрок за малко разнообразие извън шофирането, дневната му работа включва срещи със закоравели престъпници като Buddy (Jon Hamm), сексапилната му партньорка във всичко Darling (Eliza Gonzalez), борсукa Griff (Jon Bernthal) и хахото Bats (Jamie Foxx) – импулсивeн виртуоз на оръжията, който се явява предзнаменование и основна причина за един объркан обир и дузина проблеми след това.
Всеки, който следи кариерата на Edgar Wright, е наясно, че режисьор като него няма да се задоволи с простичко отдаване на почит към класики като очевидната референция Шофьорът на Walter Hill. Още в първите десетина минути на филма става ясно, че познатата история от сценария ще бъде развита по нетрадиционен начин. Същинската Причината Зад волана да е много готин филм е не брилянтно заснетите екшън сцени с престрелки и преследвания с коли и меко казано колоритните персонажи в бандата на Frank Underwood, пардон, Doc, а страхотната комбинация на музика с движения, която не се среща често. Почти всеки епизод, сцена, маршрут за бягство и всичко останало следват ритъма на мелодии, които се превръщат в екстремно взети завои и манерви по несигурния път на всеки, изправен в ситуация, която изисква много жертви.
Достатъчно е само да се потопим от пръв поглед във встъпителната сцена с банковия обир, изградена изцяло около динамиката на споменатото парче от младежките години на Wright. Bellbottoms е не просто фон, а истинска кръвоносна система на епизод, който се развива съвършено под стриктната хореография на Ryan Heffington, успял да синхронизира движенията на героите според ритъма и особеностите на всяка песен в еклектичния саундтрак. Важността на музиката в Baby Driver си личи и по самия начин на реализиране на продукцията – четири години преди започването на снимките, Wright е готов със скромен списък от трийсетина песни, които да вдъхновят сценария. Това е и най-вероятната причина за добре обмислени и страхотни епизоди като сниманата на един дъх и кадър разходка за кафе под ритъма на Bob & Earle и техния Harlem Shuffle, докато текстът се появява по стени и знаци – същата безпогрешна хореография като откриващата сцена на La La Land (за това след малко) и непретенциозния чар на Аз пея под дъжда в едно, най-малко. Да не пропускаме и великолепните синхрони не само на темпото и ритъма, но и на отделни припеви, които подчертават случващото се на екрана – това е само малка част от моментите, които биха накарали всеки мело/киноман да стисне седалката и да процежда блаженно през зъби Елате и ми вземете всичките пари, шибани гении такива.
Венозното и ненатрапчиво кино в Зад волана обаче няма нищо общо с претенцията и похватите на продукции като La La Land и това е повече от добре. Маскираният като екшън трилър за престъпници и шеметни преследвания с автомобили хит на Wright всъщност е деликатен романтичен мюзикъл без излишната помпозност, който разчита на провокацията на някои от най-базовите и силни човешки стимуланти. Елегантната режиьорска работа и къртовският труд на хореографа Ryan Heffington и режисьора Bill Pope са аналогово чудо пар екселанс. Както споделя дългогодишният оператор и другар на режисьора Pope, Зад волана e постмодерен мюзикъл, в който няма да видите песни и танци на улиците, а как светът реагира на музиката. Досущ както всеки нормален човек би реагирал на припляскването с ръце от Unsquare Dance на Dave Brubeck – с дяволита усмивка.
Зад волана е в кината.
