Нашето възможно блокбъстър лято е безвъзвратно изгубено и дори пътуване напред-назад във времето с първия голям филм на екран след началото на пандемията няма как да го спаси. Още преди да сме се потопили в същината на най-скъпия (бюджет от 200 милиона долара) и многократно отлаган сай-фай екшън на Christopher Nolan, няма как да не го похвалим за смелостта да се появи първи и същевременно да го съжалим заради несигурността, която го съпровожда по обясними причини. Преобърнатият кино календар поставя Тенет в незавидната роля на лакмус как и дали въобще е възможно Холивуд да компенсира загубите от всички отложени премиери като предстоящото сбогуване на Daniel Craig с ролята на най-известния британски супершпионин.
По ирония на съдбата, именно последният филм на Nolan и негов първи класически шпионски екшън се явява фронтовак в един не само бизнес, но и сериозен зрителски експеримент в началото на септември. Но какво всъщност е Тенет? Дългоочакваният палиндром на Nolan разказва за безименен протагонист-агент на американска правителствена агенция (John David Washington), който е натоварен да спре плановете на коварния руски олигарх Andrei Sator (Kenneth Branagh) за масово унищожение.
Или за генезис? Героят на Washington бързо разбира, че трябва да се справи с атака на сили, които идват от бъдещето и са способни да обръщат времето. Какво по дяволите означава това? Без да издаваме какво точно се случва, Тенет не е филм за класическо пътуване във времето, а за инверсия на ентропията при хора, предмети и обекти aka обръщане на втория закон на термодинамиката aka объркваща възможност за движение (буквално) напред-назад във времето.
WTF наистина? Дори самите герои съветват да не го мислим излишно. Жената учен от началото на филма (Clémence Poésy) директно и много студено подканя протагониста да не се опитва да го разбира, а да го почувства, а героят на Aaron Taylor-Johnson директно предупреждава сякаш с гласа на режисьора, че ако ще приемаме времето за линеен феномен, по-добре да си събираме багажа. И по-добре, защото в същината си Тенет не е само интелектуална сай-фай гимнастика за манипулация на времето, а и класически шпионски трилър, който почита канона по сложен начин.
Nolan никога не е криел своята любов към филмите за James Bond и други иконични шпионски франчайзи и това си личи ненатрапчиво през целите два часа и половина на Тенет. Шпиони, които се опитват да спасят света от унищожение? Тук! Страховит злодей, който може да обръща времето? Разбира се. Студена красавица с емоционални проблеми и доминиращ съпруг? Накъде без нея? Екзотични локации? А не бе! Зрелищни експлозии, ръкопашни битки и скоростни преследвания с автомобили? #Мчикак.
За щастие, Тенет не е обикновен п(р)очит към Bond и останалите в категорията. Nolan избягва да гледа всякакви подобни заглавия докато работи по своя шпионски епос, за да го кара само по спомен и вътрешно усещане и да се лиши от задължителните клишета. Без, за съжаление, винаги да успява и, досущ като тях, уви, да е изпразнен от много съдържание. Последното не би било проблем за повечето блокбъстъри с големи звезди и пищни сцени на преследвания, разговори, състезания с катамарани и престрелки на необикновени места, но все пак говорим за режисьор, от когото винаги се очаква и дори изисква не само жестока дъвка за очите, но и нещо свръхинтелектуално.
И докато Nolan е зает да създава страхотен визуален спeктакъл с брутален екшън и да обяснява логическите парадокси с пътуване напред-назад във времето и инверсията, актьорската игра куца непростимо. Подобно на изкуствените напъни за хумор в диалога, спорадичните опити за емоция на човека без имеи неговия партньор Neil (Robert Pattinson) са задушавани постоянно, барем не го обърнат на братска любов ала Мъжът от U.N.C.L.E. Pattinson дори твърди, че е базирал маниерите, акцента и дори облекло на своя герой върху покойния журналист и писател Christopher Hitchens.
Уви, двамата с протагониста (Washington) минават неубедително през сюжета и не предизвикват каквато и да била искрица, камо ли намек за убедителна мотивация така, че да ни накарат симпатизираме много повече на обръгналия злодей (Brаnagh) и богато нюансираната игра на Elizabeth Debicki в познатата си своя роля на отчуждена съпруга от Нощният мениджър – двойката, която спасява положението, заедно с Nolan-ови ветерани като Michael Caine в епизодична роля.
Именно липсата на емпатия и главоблъсканицата с основната концепция за ентропията ни връщат обратно (филм-палиндром, как иначе?) към неописуемото зрелище, което се сипе на талази, сякаш за да разсее и да задъха, но без да изтощи съвсем. Защото именно бруталното операторско майсторство на Hoyte Van Hoytema (трети филм с Nolan след Интерстелар и Дюнкерк), мащабните локации и въображение на Nolan и напрегнатата oоригинална музика на Ludwig Goransson напомнят за удара в стомаха и стискането на гърлото, което получавате още със свистенето на първите куршуми в шедьовъра Дюнкерк.
Дори да не вникнете моментално и да се затрудните с темпоралните движения и концепции в Тенет, няма как да зяпнете при вида на сцените с обърнати ръкопашни битки от няколко гледни точки и други екшън бижута като преследването с автомобили в Талин и прологът с атнитерористичната операция в бруталистка концертна зала. Nolan не обича да разказва истории по линеен начин и да готови отговори, което може да води до главоболие, но никога до апатия и отявлена скука.
И макар да не е толкова емоционално разтърсващ като Дюнкерк или двусмислен и неопределен като Генезис, Тенет позволява да го приемаме и като добър и доста изискващ мисловен пъзел, и като обикновен блокбъстър екшън, и като нещо по средата, но и като нещо твърде далеч от най-добрите филми на Nolan.
Тенет е в кината и IMAX.
