KENDRICK LAMAR – Mr. Morale & The Big Steppers (pgLang/TDE/Interscope)
Първичният анализ на новия Kendrick е възможен още преди да го пуснем с бърз поглед върху символиката в обложката на Rennell Medrano – как да се справиш с травмата между поколенията, да се пребориш с демоните и проблемите в семейството, да балансираш очакванията към себе си като баща, съпруг и артист, да останеш нащрек за дебнещите опасности (с пистолет на кръстта) и да понасяш (или не?) короната от тръни, която те боде с несъществуващ месиански комплекс вече петнайсетина години.
Работата на първия и единствен рапър с награда Пулицър обаче винаги заслужава по-задълбочен фокус. Без да се изживява като мъченик, най-добрият поет на своето поколение разкрива личните си терзания в различните етапи от своя живот и кариера. Последният му амбициозен, провокативен и на моменти объркващ шедьовър е необикновен и близък до сърцето душевен екзорсизъм, който пленява вниманието и слуха със своя размах, поразява с интимни автобиографични подробности и оставя виновно чувство като да си надничал в душата на човек без възможност или намерение да му помогнеш.
Всичко това се дължи на склонността на Lamar никога да не оставя слушателя да скучае и винаги да го въвлича в ново дълбоко и провокативно пътешествие. Друг силен коз на великана от Комптън е да не бърза да издава албуми и да си дава минимум четиригодишна пауза преди следващия опус. Дали последното е съзнателно решение или следствие от признанието му за двугодишен творчески блокаж, всеки нов Kendrick се появява в съвсем нов свят всеки път, когато е готов да го направи.
Не че не усеща натиск и напрежение от фенове, критика и индустрията като цяло или не страда от липса на вдъхновение, дори напротив. Не и като да не е правил нищо през последните години. За времето след последния си албум, Kendrick участва спорадично в песни на Busta Rhymes, Terrace Martin, Sir и Anderson .Paak, продуцира саундтрака на Marvel-ския блокбъстър Черната пантера, основава творческата агенция pgLang с ортака си Dave Free, удря едно Grammy рамо на своя братовчед и протеже Baby Keem и участва на полувремето на последния Супербол.
Още първите думи в дългоочаквания му пети албум (I’ve been goin’ through somethin’) обаче сигнализират за сериозен вътрешен тормоз и обещават още ново гмуркане в изтерзаната му душа. Досущ като предходниите, и този опус на Kendrick е наситен със съдържание: ако good kid, M.A.A.D. City е един от най-добрите албуми за съзряването, To Pimp a Butterfly е богато нюансирано изследване на своята култура и борба за равноправие, а DAMN. е нахъсан отпор срещу недъзите на огромната слава и очакванията на целия свят, Mr. Morale & The Big Steppers е обръщане на огледалото към самия себе си.
И да, обложката и първите думи в албума на Kendrick дават да се разбере, че на 34-годишния изпълнител му се е събрало много – достатъчно, че да запълни двоен албум (макар и по-къс от TPAB, петият на Lamar е съзнателно разделен на две части от по девет парчета). На първо слушане, лебедовата песен на Kendrick за дългогодишния му лейбъл TDE е тотално и безстрашно разголване, оформено като хроника на израстването, семейството и борбата с проблемите, които го тревожат – от трудностите да остане верен, през болезнени детайли за насилие и приемственост (споменатата поколенческа травма присъства многократно), та чак до бащинството (както се разбира от обложката, Kendrick и ученическата му любов са станали родители на две деца) и други.
На второ и всяко следващо слушане, Mr. Morale & The Big Steppers не се свени да се разкрива все по-натуралистично. Както се досещате още преди да коментара на детайли от осемнайсетте песни, петият на Kendrick е вероятно най-плътният, комплициран и личен албум в досегашната му дискография. Подобно на предшествениците, и тук най-въздействащите моменти се случват, когато пословично дискретният рапър изкарва нещо прекалено лично на показ и започва да го наблюдава и анализира от дистанцията на времето и с уверения речитатив на човек, осъзнаващ своите недъзи и търсeщ изход от последствията на допуснатите грешки и задушаващата травма.
Слава богу, дори когато са експлицитно директни, музиката и песните на Kendrick са далеч от усещането за първосигнални сирени пред спешното отделение по травматология. За разлика от Damn., Mr. Morale & The Big Steppers не разчита на доволно количество праволинейни поп моменти, а на експерименти и внезапно спиране, тръгване и завои, което го кара да работи най-добре ако се слуша от начало до край. Вместо да изобилства от повече парчета като лятното Die Hard в дует с изгряващата бахийска певица Amanda Reifer, Mr. Morale… провокира с детайли като семплирания многократно глас на спиритуалния учител и автор Eckhart Tolle.
Друг подобен и експеримент е драматичният и изпълнен с люти псувни скандал с американската актриса Taylour Paige (Зола) в We Cry Together, който звучи като директен Оскаров претендент за най-добра токсична мъжественост. Откриващото парче United in Grief признава за срещите на Kendrick с терапевти и трудното приемане на загубата на близки приятели, а Father Time със Sampha загатва за сложните му отношение с неговия баща и неразбирането как доскорошни врагове като Kanye и Drake могат да се сдобрят (When Kanye got back with Drake, I was slightly confused, Guess I’m not as mature as I think, got some healing to do).
Най-стъписващите моменти обаче се случват във втората част на албума и песни като спотаената Auntie Diaries, която продължава загатната през годините история на двама транссексуални членове от семейството на Kendrick. Шестминутната кода Mother I Sober с Beth Gibbons от Portishead пък е възможно най-сърцераздирателното и емоционално описание на ужасна травма от детството, което сте слушали напоследък. Търсенето на емпатия не е преднамерено, но няма как да остане без отговор, особено с включването на жената нa американския рапър Whitney Alford като разказвач и мотиватор в редица парчета така, че да затвори житейския цикъл на търсещия Lamar.
За съжаление, в последния албум на Kendrick Lamar има и озадачаващи моменти като решението на коментира cancel културата в компанията на осъдения насилник Kodak Black. Чисто музикално, албумът покрива голям терен с бум бап, пиано интерлюдии, слънчеви лосанджелиски разходки, нахъсани дръм машини, лек джаз, фънк и соул и определен тертип за рязане и сглобки от няколко отделни продуценти едновременно. Най-силната страна на Mr. Morale & The Big Steppers обаче е филмовият начин, по който разхожда всеки слушател из интимните търсения на своя създател, преди да го извиси с финалното послание в закриващото Mirror – I choose me, I’m sorry. Говорим за пореден великолепен опус от амбициозен, откровен и честен драматург, който се справя забележително с редуването на различни гледни точки и създаването на богати автобиографични вселени с ярки персонажи. Този път огледалото е обърнато към самия Kendrick. 5/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC
COLA – Deep In View (Fire Talk)
Дебютният албум на китариста и вокалист Tim Darcy, басиста Ben Stidworthy (1/2 от разпадналата се канадска пост-пънк група Ought) и барабаниста Evan Cartwright обладава съзнанието с живителната сила и сурова емоционалност на моментите, когато за пръв път сте чули Dry Cleaning, The Strokes, The Drums или Preoccupations и не можете да си намерите място от щастие. Освен да въздейства като жесток меланж от очевидните си вдъхновители и най-силните страни на горните групи, Deep in View е жестока авторска интерпретация на модерния пост-пънк с елегантен китарен груув и превъзходен бърз ритъм, който служи като идеална основа на абстрактна, но винаги интелигентна поезия за депресията, модерния живот и пагубното влияние на технологиите. Добре газираните съставки на Cola са връх в таланта на Darcy и Stidworthy да пишат мигновено запомнящи се парчета на границата между еуфория и празнота, а Deep in View e албум за срещата на един страстен човек с все по-лишения от страст свят на модерното консуматорство. Макар и заченат в безгрижните условия на post-ought джем сешъните между приятели, но довършен в условията на пандемична изолация, дебютът на Cola е органичен, стегнат, богато нюансиран и поетично експанзивен апотеоз на оригинални таланти. Deep in View е от онези пост-пънк чудеса, които плачат за концерти. 4/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP
WARPAINT – Radiate Like This (Heirlooms/Virgin)
Сформираният през 2004 рок квартет на Emily Kokal, Theresa Wayman, Stella Mozgawa и Jenny Lee Lindberg се завръща след шестгодишно прекъсване – време, в което светът се е променил драстично, а мацките са имали време да издадат соловите си проекти и да се посветят на личния си живот извън групата. За щастие, нито частица от великолепната спойка и направо извънземна хармония между членовете на Warpaint не е загубена, дори напротив. Radiate Like This звучи като върховно изпипана и някак топла космическа разходка на 40+ жени, които свирят заедно вече повече от половината си живот. но са успели да устоят на изпитанията и умората от турнетата и да съхранят своето приятелство. Казано по друг начин, новият албум на Warpaint е демонстрация какво се случва, когато работиш с най-любимите си хора и не ти се налага да се съобразяваш с нищо, а само да се наслаждаваш на връзката помежду ви с помощта на витиевати китарни мелодии, спотаени вокални хармонии и атмосферична електроника. 4,5/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP
FONTAINES D.C. – Skinty Fia (Partisan)
Ирландските пост-пънкари от Дъблин са все по-уверени. След суровия портрет на родния град в дебюта Dogrel (2019) и изтощително интроспективния A Hero’s Death (2020), третият албум на Fontaines D.C. е вдъхновен от усещането за ксенофобия и предразсъдъци, което изпитват от първа ръка след преместването си в Лондон по средата на пандемията. Раздираният от виещи и стържещи китари мелодичен инди рок e чудесен пасторален саундтрак на темите за принадлежност и идентичност в период на неясен преход. Не толкова нахъсан, колкото леко елегичен, по-бавен и определено ретроспективен, Skinty Fia е един доволно добър ирландски албум. 4/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP
THE SMILE – A Light For Attracting Attention (XL)
Най-добрият страничен проект на Thom Yorke досега (без да броим Atoms For Peace не за друго, а за да не ни бият заклетите им фенове) с Jonny Greenwood от Radiohead и барабаниста Tom Skinnner от Sons of Kemet е много по-рокендрол/пост-пънк/radiohead-ски от електронните, джаз и симфонични залитания на всеки от изброените членове. Голяма част от дебютния албум на The Smile е съставена от неиздаван материал на групата майка и проектите на Yorke, свирен по концерти през последните двайсетина години, преди да бъде полиран в студио с помощта на London Contemporary Orchestra и продуцента Nigel Godrich. Резултатът е колкото дистопичен, толкова и обнадеждаващ албум с пулсираща електроника (The Same), разляти китари и фрий джаз (You Will Never Work in Television Again), кинематографски мелодии за пиано и китара (Speech Bubbles, Pana-Vision), фолк (Waving The White Flag), прогресив (мат) рок (Thin Thing) и върховни акустични балади с величествени струнни аранжименти (Free in the Knowledge). Шест години след последния студиен албум на Radiohead, A Light For Attracting Attention е пълнокръвен аперитив в същия дух. 4/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP
BERTRAND BELIN – Tambour Vision (Cinq 7/Wagram)
Френското включване за този месец дава интересен и малко по-минорен наклон на класическия шансон. Седмият албум на талантливия и много популярен в родината си китарист, поет, актьор и писател Bertrand Belin e спокоен и меланхоличен сеанс от спотаена електроника, дръм машини и стихове за екзистенциалната тегоба и канските усилия да бъдеш жив. Дори да не говорите френски и да нямате навик да минавате текстовете през Google Translate, още обложката на Tambour Vision дава да се разбере, че си имаме работа с елегантен артист, който не се страхува да наднича над бездната, обича да се движи на границата между литература и музика и се чувства комфортно на ръба между сюрреализъм и хиперреализъм. Френската критика описва Tambour Vision като лек за заобикалящата ни баналност, а ние го харесваме заради елегантния начин, по който се наси напред и повлича слушателите на пътешествие из гаелската си душа. 4/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC
LET’S EAT GRANDMA – Two Ribbons (Transgressive)
Сещате ли се за по-френетично изживяване от това да опознаете, обикнете или простите на най-добрия си приятел, ъанцувайки на екстатичен синтпоп? Jenny Hollingworth и Rosa Walton създават третия си албум като Let’s Eat Grandma под формата на дълбоко и тежка терапия на личните им отношения, любовта, загубата и скръбта – все неща, които им се налага да преодолеят последните години. Именно екстатичните синт и електропоп инструментали на дуото от Норич омекотяват смразяващата същина на засегнатите теми и проблеми. Two Ribbons е красив и откровен поп албум с изящно написани текстове, който хипнотизира с красиви мелодии и зрял диалог между две пораснали момичета. 4,5/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP
FLORENCE + THE MACHINE – Dance Fever (Polydor)
Петият албум на Florence Welch и компания започва с предпандемични звукозаписни сесии с Jack Antonoff в началото на 2020, последвани от изолацията на певицата в Лондон и творчески застой за близо половин година. Разбираемо, Dance Fever е не просто катарзис с пандемично диско, нито пък обикновено затъване в драмите на последните няколко години, а богато пътешествие из женската чувствителност и постоянните теми за отблъскването на истинската любов (Girls Against God), танца като освобождение (екстатичният синтпоп фолк на Free), пагубните стари механизми за справяне с проблемите (Morning Elvis) и дилемата дали да натискаш кариерата или да създадеш семейство (I am no mother, I am no bride, I am king в King). И макар песните в този албум често пъти да странят от епичните оркестрални аранжименти от предходните албуми и да клонят по-често към по-акустично звучене и атмосфера, огромният глас на Welch продължава да създава светове и да поразя с интимни откровения. 4/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC
ARCADE FIRE – We (Columbia)
Постпандемичният албум на Arcade Fire не е революционен триумф на амбициозния раздут звук и откровената сатира, а завръщане към добрата (фестивална) форма – стегната работа в 10 песни (по-скоро пет, разделени на две части, буквално) и 40 минути. След сериозния провал на Everything Now (2017), бандата се връща към това, което работеше най-добре в отличните Funeral, Neon Bible, The Suburbs и Reflektor – еуфорични синтпоп/рок химни за отчаяние и надежда (Age of Anxiety I, The Lightning I и II, Unconditional I), заобиколени от по-минорни и акустични пиеси (заглавното We), които да задържат вниманието преди всеки силен катарзис. За продуцирания от Nigel Gordich албум помагат още гости като Father John Misty, Geoff Barrow и Peter Gabriel. 3/5
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC
Всеки албум е независим избор на нашите редактори. Ако поръчате през Apple Music, можем да получим малка партньорска комисионна.
