2012 до момента се оказва доста силна година за успешни женски пробиви на поп сцената, което се потвърждава и от дебютния албум на Jessie Ware. 27-годишната англичанка с еврейска кръв има обран имидж, изискан и изчистен стил, добре обмислено звучене и лъскави видео клипове. Личи си, че е разполагала с достатъчно време да мисли за музика докато се е лутала и последователно отказала от театъра и журналистиката (друг подобен случай е Elizabeth Sankey oт Summer Camp – бел.ред.).
Познаваме Jessie от колаборацията Valentine със Sampha и като вокалист на Nervous на SBTRKT. Записите и концертните участия с последния и помагат да подпише нормален договор със звукозаписната компания PMR Records. Първият самостоятелният албум на Jessie Ware категорично я изважда от ъндърграунда и насочва вниманието на масовата публика към това красиво момиче, за да видим един доста по-силен характер, уверено женско присъствие, доминация на глас над музика и сериозни амбиции за световната сцена, колкото и да го отрича в интервютата си пред Guardian например. Още на първо слушане Devotion звучи доста зряло за дебют и те кара да се чудиш дали това не е следващата Adele или новата Sade, както смело я определят някои медии на Острова (опазил я господ, по-добре новата сърцераздирателна и леко инди Celine Dion с изключителни инструментали – бел.ред.).
Единадесетте парчета в Devotion разказват само за любов, следователно текстовете не могат да ни изненадат особено с нещо ново и изключително, въпреки няколкото затрогващи рими. Музиката и вокалите обаче се настаняват удобно сред най-добрите женски изпълнения от последните десетина години. Освен на впечатляващия глас на Jessie, успехът на така наречения от самата нея скучно чувствителен женски поп се дължи на тримата продуценти, които работят за мацката: Kid Harpoon (автор на няколко парчета в Ceremonials на Florence + Тhe Machine), eлектронния продуцент Julio Bashmore и инди рок музикантът Dave Okumu. Самата тя е съавтор на 10 от 11-те песни в Devotion.
Откриващото едноименно парче има запомнящ се и много обсебващ даунтемпо фон и мрачно звучене, които подчертават добре отчаяния текст към вечната тема за несигурността на всяка любов. Спотаеното отчаяние и драма не спират да се показват през цялото време в албума. Running се запомня с обладаващи синтезатори и китари, докато Still Love Me вкарва още по-дълбоко трип-хоп и дъб звучене. И в него, и в следващото соул парче No to Love вокалите на Jessie са подплътени от мъжки беквокали за разкош и многократно повтарящи се въпроси Still love me, still love me/ Do you love me? и Who says no to love?, чийто отговори малката едва ли иска да знае, за да не убие тъжната несигурност, която прави любовта интересна и вълнуваща.
Личният ми фаворит обаче е Wildest Moments с отсечените и уверени дръмове и вълнуващия текст: From the outside, from the outside/ Everyone must be wondering why we try/ Why do we try/ Baby in our wildest moments/ We could be the greatest, we could be the greatest/ Baby in our wildest moments/ We could be the worst of all. В Night Light съвсем ясно личи стила на Kid Harpoon и работата му в последния албум на Florence Welch. Поп китарите и ритъма, цигулките в края, извивките на белия инди глас, които имитират Florence Welch и соул припева, заимстван по-скоро от характерното звучене на Sade правят песента доста впечатляваща за всяка нежна душа с подчертан интерес към съвременния поп.
Сравняват Jessie Ware с Whitney Houston вероятно заради Sweet Talk – тъжно арендби парче с класическото 90-тарско звучене, приятен ритъм и вокали. 110% пък напомня за началото на кариерата и не чак толкова зрялата възраст на Jessie с лекия течен дръм енд бейс ритъм. Въпреки това албумът звучи много хомогенно и завършено от първата песен Devotion до финала със Something Inside – нежно и емоционално, точно каквото е чувството преди всяка раздяла.
Devotion е на пазара. Повече за Jessie Ware – тук.
