Богдан Русев пие леденостуден Guinness и не изпитва някакъв видим и много съкровен сантимент, докато разказва за първите си успешни стъпки в писането. Символичното завръщане на неговото алтерего Робърт Блонд е замислено не просто като трогателно събитие за феновете на книгите-игри от средата на 90-те, а и като съвсем осъзната потребност в 45-годишния български писател да публикува своето първо фентъзи за възрастни.
Своеобразно продължение на Принцът на Алкирия, една от най-популярните книги-игри в историята на българските издателства, развива някои недоизказани истории и мотиви от оригинала под формата на мрачно и брутално фентъзи за пораснали читатели, чиито сюжет се развива десетилетие след събитията от първата книга.
Макар да е пълен с черни и бели магове, смразяващ екшън, насилие и мистериозни убийци с кожени маски, Тронът на Алкирия е крайно интересен заради начина, по който Русев се връща към собствения си текст, за да го преоткрие без излишна наивност и от съвсем различна и калена във времето гледна точка на писател с 30-годишен опит за гърба си и съвсем различни търсения.
За щастие, желанието му да дълбае усърдно в нови и непознати ниши и да намира фантастичен израз на познати неща е все така потентно. Макар самият той да си признава, че има маркетингов проблем със скачането от жанр в жанр (последните му две книги бяха съответно криминален и шпионски роман), Богдан си остава преди всичко добър разказвач, който пише и превежда непрекъснато, наблюдава околните с пронизващ поглед и дяволита усмивка, говори с болезнено откровени изсечени изречения и се смее заразително на всяка простотия, която успява да го трогне.
Отварям книгите на Richard Osman, превод Богдан Русев, оглеждам се за ново фентъзи, нов Богдан Русев, пускам Ергенът…Хаха, Маскираният певец по-скоро.
Какво правиш като не работиш с текст? Очевидно почти нищо друго. Последните години така се развиха, че успях да се съсредоточа предимно върху работата. От 2017 успявам да се издържам само с превод и писане. Имам повече нови книги сега, отколкото предходните години взети заедно.
Носталгичен човек ли си? Не, категорично. Много мразя да ме питат някакви неща за Егоист, например. Книгите-игри също не са някаква златна ера, която искам да се върне. Не вярвам, че има втора вълна. Според мен това са едни хора на около 40, които са се запалили преди време като млади и просто продължават да се интересуват. В най-добрите ми представи, Тронът на Алкирия не е носталгична книга, а друга история от същия свят. По-скоро Мандалорецът, отколкото Епизод 9.
Защо реши да се върнеш отново към света на Алкирия? Не се бях сещал за тези книги десетилетия наред. Може би от около десетина години отново почна да ми се пише фентъзи, защото не бях…
След (сборника от 2004 – бел.ред.) 12 приказки за Белегаст? Точно така. Защо? Защото последните десетина години се случват много интересни неща във фентъзи жанра в Америка – обръща се повече внимание на други краища от света, прокрадва се европейска история, има страхотно черно фентъзи. Сещам се за една поредица, в която обществото е разделено не по стандартния капиталистически, а по съвсем друг начин, а самите истории са за неоправданите в този тотално измислен свят. Харесвам и Scott Lynch, защото вкарва поджанрове – Бандата на Оушън във фентъзи свят. Правят се много интересни неща, които печелят награди, съответно чувам за тях и ги чета. Гъделичка ме, искам и аз да направя нещо такова. Но истината е, че нямах конкретна идея допреди година, когато моят редактор Мирослав Александров ми звънна с въпроса: Абе не искаш ли да напишеш един роман за Алкирия?
Как реагира? В началото бях шокиран, че изобщо ме пита нещо подобно. Миро твърдеше, че Варварският бог и Принцът на Алкирия все още са много популярни и обсъждани в тематичните Facebook групи. Каза ми, че ще е готино да да се пробвам да напиша фентъзи за големи хора, а не книга-игра. Обещах да помисля, но да не пиша насила, ако нямам идея. Апропо, доскоро живях в чужд град доста дълго време и се запознах с много нови хора. Един определен тип мъже между 30 и 40 години си губят ума като разберат, че съм Робърт Блонд – вадят опърпани екземпляри, които аз самият не притежавам и не съм виждал поне двайсет години, искат автографи, истински фенове. Надявам се тази книга да стигне до тях, но и да успея да надскоча сравнително ограничения кръг от хиляда човека, които четат моите книги, защото аз съм ги написал.
Очевидно редакторът те е хванал с точни аргументи в точното време. Първото, което направих, бе да прочета моите книги-игри отново. Тотално ги бях забравил. Беше интересно преживяване, защото все едно четеш нещо чуждо, но същевременно и твое. Притеснявах се да не ме е срам от това, което съм писал преди трийсет години.Принцът на Алкирия всъщност не е никак лош като за 15-16 годишни – има добро чувство за хумор, незрели шегички, готин екшън, не е лошо написана. Именно тогава започна този интересен процес, в който трябваше да измисля идея за новия роман.
Имаше ли някакви тематични и жанрови ограничения? Още в самото начало знаех, че не искам да се занимавам със същата история и герои от Принцът. Трябваше да внимавам единствено за неща, които противоречат на канона от първата книга. Сега задълбах в посоки, за които съм бил малък навремето. Първоначално исках сюжетът в Тронът на Алкирия да се развива трийсет години след събитията от книгата-игра, както в реалния живот. Дълго го мислих, но не ми харесваше и звучеше измъчено. Не бях сигурен какво трябва да се е случило след толкова време. В последния епизод на Принцът има едно изречение, което много ме бъгва. Там принцът и неговият спътник тъкмо са осуетили държавния преврат, върнали са си трона и методично с усмивка на лице и айкидо хватки са избили или хвърлили в затвора всички заговорници. Съдбата на основния противник обаче е описана с изречението: И никой повече не чува нищо за него. Къде е отишъл този човек? Защо никой не е чувал нищо за него? Как така без съд и присъда? По онова време явно не ме е интересувало, но сега се превърна в зрънцето зад цялата идея. Реших да създам политическа конспирация за владетел, прекарал само седмица на трона.
И си го направил в сегашно време. Като реверанс към книгите-игри. Малко трудно го продадох това решение на редактора. Освен това никога досега не бях писал цяла книга в сегашно време и се оказа, че може да да те подхлъзне много. Исках да има повече от двама главни герои, които влизат в историята по различен начин и от различно място, преди да се съберат – всеки един от тях е доста повреден, защото е преживял ужасни неща. А сега изведнъж се озовават насред история, забъркана от младежи на по 15-16 години. Когато ти самият си на 15 и пишеш книги-игри за връстници е едно. Когато обаче погледнеш към тези персонажи от гледната точка на човек с дете и малко по-мащабно мислене, действията им изглеждат по съвсем различен начин.
Какво конкретно те гъделичка във фентъзито? Липсата на патерицата с конкретика, която помага много в писането на криминалета – не бави историята и е удобна техника за предаване на детайли, без да изпадаш в подробности. По-лесно се пише за (пловдивския бар – бел.ред.) Фарго, отколкото за тотално измислено място като Алкирия, на което са се кефели някакви хлапетии преди трийсет години, а сега трябва да го развиеш така, че да вълнува пораснали читатели. Това харесвам и във фентъзито – уж е за измислени светове, мечове и чудовища, но всъщност е универсална история.
За която можеш се вдъхновиш от реалния живот? Разбира се, аз съм наблюдателен, пиша от 15-годишен и съм по-скоро затворен. Виждам много неща, които използвам понякога, крада от реалния живот. Опитвам се да намирам фентъзи еквиваленти на нещата, които познавам.
Дай пример. Трябваше за една сцена да измисля как героите стигат от едно място до друго. Какво искам да кажа с нея? Че се намират в друго, по-напреднало технологично кралство. Защо? Защото тяхното е непрекъснато разкъсвано от политически интриги. Какво искам да кажа? Че ако хората се занимават по-малко с интриги и повече с общо благо, ще живеят по-добре. Желанието да облека тази теза доведе до появата на дилижанси – анахронизъм за свят, който е постоянно в гражданска война. Паралелите с настоящето са ясни.
Усещаше ли някакво леко напрежение да не разочароваш феновете на Алкирия? Да, освен това се питах дали имам още какво да кажа за тази история. Обикновено си представям конкретни хора, за които пиша. Първият такъв бе съавторът ми от онова време Ейдриън Уейн (Александър Александров – бел.ред.). С него сме измислили първите неща в историята на Алкирия. През цялото време си представях как той чете новата книга и хем исках да го изкарам от кожата му с моя нов и неочакван подход и поглед към тази позната история, хем исках да не остане с гадно усещане и неохотно да му хареса. Представях си и жена под 40, чиито единствен досег с фентъзи жанра е Игра на тронове, не е чела книги-игри, но Тронът е така написан, че да провокира интерес.
Какво каза Уейн? Дълго време мълча, което ме изнерви много. В някакъв момент каза, че е супер. Първата цедка я минах, втората също, засега съм окей. Да видим какво ще стане на премиерата, защото тогава ще се срещна физически с феновете и ще разбера какво мислят. Дано не дойдат с тояги.
Имаше ли нещо, което те изненада докато пишеше Тронът на Алкирия? Да,частот сцените и това докъде стигнаха някои герои. Горе-долу имах представа какви са и какво ги движи, но от самото началото с редактора се бяхме разбрали да не си слагаме спирачки и да смекчаваме, а да махаме впоследствие, ако стане прекалено. Някои неща бяха на ръба, особено сцените с насилие над деца. Но без такива поведението на част от героите би звучало необяснимо и някак изкуствено. Все пак Алкирия е брутален свят, в който насилието е ежедневие. От самото начало знаех, че искам да има и секс сцена. Подходих с известен трепет, защото от много време не съм писал такава, а не искам да звуча като 45-годишен чичак, пишещ секс сцени. Минах на една боя от кринджа.
Други страхове? По-горе споменах за насилието към деца. Покрай предишната ми книга някой ме бе питал от какво се страхувам най-много. Отговорих, че е от нещо, свързано с детето ми. Трябва да станеш родител, за да разбереш, че няма нещо по-страшно. Именно този страх се превърна в двама от героите, даже може би трима. Вадя неща от себе си, което отново доказва как фентъзито само привидно е измислица.
Обаче реверансът към книгите-игри е не само в използването на сегашно време, но и във вкарването на други теми от цялостното ти творчество. Исках да се заиграя с вълшебните предмети от книгите-игри, но в зрял контекст. Ако в първите има еликсир, който ти позволява да летиш, то сега отново има вълшебна отвара, с която обаче а) само си мислиш, че можеш да летиш; и б) имаш жесток махмурлук и странични ефекти.
Други любими дребни детайли? Моят редактор помогна много с бойните сцени. Той се занимава с възстановки на рицарски боеве и ми изпрати материали за четене и видеоклипове с хора на средна възраст, които се обличат в рицарски доспехи и се удрят един друг в главата с боздугани. Стремях се към реализъм в книгата и още в началото исках ако някой го ударят по главата, до края да го боли и да вижда двойно. Не можех да пиша такива неща допреди десет или трийсет години – трябва да си имал поне леко сътресение на мозъка, за да знаеш какво е. По една случайност и аз съм имал.
В предварителния анонс казваш, че това е най-добре написана ти книга не въпреки жанра, а точно заради него. Какво имаш предвид? Това, че ми бе по-голямо предизвикателство от обикновено, защото трябваше да науча много нови неща. Не е криминале, нито шпионски екшън, каквито вече съм писал. Подходих изключително сериозно, мислих я няколко месеца и я писах половин година – обикновено пиша такъв обем за три месеца. Вървеше по-бавно, махах едни неща, пренаписвах други.
Имаш ли някакви притеснения да пишеш в различни жанрове… (прекъсва) Имам едно голямо притеснение, че много обърквам читателите и моят бранд хич не е ясен. Георги Господинов пише книги, които се превеждат на чужди езици, печелят награди, а той самият е възприеман като съвременен български мъдрец на общочовешките неща, надхвърлил границите на нашата национална култура. Това е неговият бранд и той си го развива. Всяка следваща негова книга е на тази тема и в този жанр – жанрът на Георги Господинов. На мен обаче това скачане в различни жанрове ми е много интересно, приятно и зареждащо. Но да, имам проблем с бранда Богдан Русев. Не знаеш дали новата ми книга е криминале, фентъзи, шпионски роман, продължение на Ела при мен илинещо съвсем друго. Не мога да спра да го правя.
Как си го обясняваш? Ако има едно постоянно нещо за последните трийсет години, то е, че продължавам да пиша неща, които бих прочел. Интересите ми са такива, обичам екшъни, фентъзи, шпионски неща. Това искам и аз, не мога да избера едно от всичките.
Само исторически роман не си писал досега. Това е голям гърч.
Е хубаво, мързи те да проучваш, затова по-добре редакторът да прати цялото проучване и клипове на възстановки наготово. Хаха, да, да, да. Всъщност, петдесет години назад горе-долу мога да си представя как да се направи подобен роман. Има живи хора от това време, можеш да изимитираш говоренето, сградите са си още там, проучването е напълно възможно. Но ако искаш да пишеш исторически роман за Първата българска държава, ти си чао – няма нищо, освен пет книги, два костюма в Етнографския и три камъка на кръст. Просто не можеш. Затова имам някакъв генерален проблем с историческите романи много назад във времето и особено за култура като нашата, претърпяла толкова сътресения и лишена от достатъчно запазени исторически паметници. Ако ще е фентъзи, предпочитам да си го измисля аз.
Къде другаде се чувстваш комфортно? Не изключвам възможността да напиша космическа опера. Поне така я наричам аз, защото съм на 45, всъщност е нещо като Пазители на галактиката – грандиозна приказка в космоса. Това не е тийзър, не пиша подобно нещо в момента, но бих. Да видим какво ще се случи с Тронът на Алкирия. Ако има интерес, бих се върнал и към историята от друга наша книга-игра, Сонора. В нея има много недописани и недоразказани неща.
Не те ли ограничава подобна практичност? Със сигурност, както и жанрът, но за мен това е хубаво. Работя по-добре когато знам какво се очаква от мен, докъде мога да стигна, да обърна, да намеря нещо ново, което никой не е правил досега. Много по-добре се чувствам така, а и имам отговорност да разкажа история, която да се хареса от край до край, а не да предизвиква смесени чувства. От години не правя нищо само защото искам. Не мога да си го позволя финансово, затова гледам да има поне някаква минимална възвръщаемост. Научих се да работя с редактори и да не гледам на това, което пиша, като на спуснато свише вдъхновение, което не търпи чужда намеса. Пълни глупости. Виждам как книгите ми стават по-добри, а и някои нямаше да ги има, ако не бяха редакторите. Станал съм много по-колегиален, ще ми се да мисля за това като за някакъв професионализъм. Опитвам да се държа като български писател, който иска да продава книгите си на българската публика, а не да се оправдава, че не го разбират.
Премиерата на Тронът на Алкирия е тази вечер, 10 май, от 19:00 в софийския клуб Строежа (ул. Леге 10) от 19:00. Книгата на Богдан Русев струва 15 лева онлайн от Ciela и в книжарниците.
