Интервю: Мила Искренова

© Мина Анхела Игнатова

Познаваме Мила Искренова като един от най-сериозните хореографи, които се занимават с модерен танц в България и навън и имат зад гърба си повече от петдесет телевизионни и театрални постановки, мюзикъли и авторски спектакли. Понастоящем Искренова е хореограф на балет Арабеск. Поговорихме си с нея няколко месеца след излизането на първата и книга Радостта на тялото, в дните след премиерата на последния и спектакъл Дневникът на Дракула и малко преди премиерата на най-новото представление на Искренова. Накратко: разговор на философски теми с най-малко дузина изречения за подчертаване.

Кога разбрахте, че ще се занимавате с танц? Можете ли да се определите с думите на Maurice Béjart, че сте хореограф, защото не умеете нищо друго? Умея да правя и други неща, но танцът се оказа моята съдба. Разбрах го на 4-годишна възраст, когато ме заведоха на Лебедово езеро. Влюбих се във всичко на сцената и реших, че ще стана балерина. В това няма нищо оригинално. Оригиналното е, че наистина превърнах танца в моя съдба.

Специализирали сте в Германия и Англия, преподавали сте в Италия, имате един куп награди и над петдесет постановки. Какво ви липсва? Не съм правила постановка в Metropolitan и не съм работила с Baryshnikov. Извън шегата, бих искала да направя опит на сцените на някои европейски театри, които отправят друг вид провокация.

Какви посланията отправяте с работата си? Всеки път си поставям различна цел или имам различен обект на интерес. Точно затова харесвам професията си – заради възможността за лично развитие. Моят Аз е силно подвижен, любопитен и гъвкав. Стреми се към развитие и попълване на собствените си празнини.

Какво Ви е дал танцът? Танцът винаги е свобода. Невъзможно е да танцуваш ако си угнетен, притеснен и потиснат. Танцът винаги ме е измъквал от тези състояния, понякога с цената на раздялата с нещо или някого.

Как се е променило отношението на обществото към еротиката, изгубихме ли сетивата си за нейната деликатност и красота? Да, този проблем ме занимаваше дълго време. Мисля, че светът винаги ще преживява еротиката в различни категории: нюансите от цинизма до поезията са много. По-страшно е изгубването на чувствителността и опростяването на чувствеността, но това е неизбежно в условията на пренаселеност.

През 2004 година пишете как драмата на пуританския стоицизъм ви трогва много повече от омазаните с течен шоколад голи тела или закачени на корди пениси. Писна ли ни от експерименти? Не, това не са само експерименти. В тези екстремни творби е закодиран ужасът на съвременния човек и неговите неосъзнати страхове, които са също толкова реални, колкото и осъзнатите. Светът не се е уморил да се страхува. Не всички са способни да преработват страховете си в любов и светлина.

© Мина Анхела Игнатова

Какво се иска от хореографа, за да обедини група различни индивидуалности в една творба? Отговорът е много прост: да ги обича. Но всъщност изискването към тази любов е много високо – трябва да е чувствителна, разбираща и помагаща, справедлива, изискваща и ценяща качествата, личността и таланта. Но най-важното е да носи талантливо свежи идеи – респектът пред качеството на идеите сплотява най-силно.

Все още ли се чувствате излишна със старомодната си сантименталност и нежеланието да изпращате мълчанието си по пощата? Не. Вече не се чувствам излишна, а само носталгично отстранена.

Преодоляхте ли страха си от наглостта? Вече не я забелязвам. Нямам енергия за несъществени неща.

В първата ви книга има отделена глава за състоянието на модерния танц в България. Успяваме ли да наваксваме десетилетията изолация? Традицията на модерния танц в България е значително по-кратка от световната поради идеологическата цензура през комунизма. Свободата на мисълта и изразяването в изкуството бяха силно ограничени в продължение на почти половин век и това засягаше най-вече съвременните жанрове. След промените от началото на 90-те започна бързо приобщаване към световните процеси от творци, които бяха учили в европейски танцови средища или в САЩ. Понастоящем у нас работят активно трето поколение танцьори и хореографи, които са наясно с новите тенденции. Българският съвременен танц е самобитен, оригинален и равностоен на случващото се по света. Последните десет години все повече млади хора проявяват професионален интерес към този жанр и се занимават с него въпреки трудните условия. Танцът е неимоверно популярен точно поради универсалността на езика си. Единствената пречка пред младите творци в България е ниският жизнен стандарт. Липсва материална база и финансиране, но те са въпрос на културна политика.

Последният ви спектакъл се приема доста добре. Говорите и за нов проект. Дневникът на Дракула се оказа по-сложен, отколкото предполагах. Реакцията на публиката е много различна – от пълно разбиране до дистанцирано отхвърляне. За мен той бе голямо изпитание, защото си позволих да вляза в най-кошмарната зона на човешкото съзнание – зоната на здрача. Нормално, след него имам нужда да се потопя в светлината и затова искам да направя Сидхарта по поетичната философия на Hermann Hesse. Той се е вдъхновил от източните философски идеи директно на място в Индия. Сидхарта е поема за духа, за земния път на Буда и за съвършенството. Искам да го направя от позицията на съвременния човек, каквото и да значи това.

Малко кураж за хората, които искат да се развиват чрез танца? Не мога да давам съвети. Всеки прави своя избор. Както казва Martha Graham: Хората ме питат защо съм избрала да бъда танцьор, а аз не съм. Избрано е да бъдеш танцьор и с това живееш цял живот.

Радостта на тялото (Black Flamingo) струва 19 лв. и може да бъде поръчана онлайн тук или намерена във всички книжарници.