Богдан Русев е продуктивен тип, който не обича да скучае, сменя често работата си (редактор, творчески директор, сценарист), превежда от английски само автори, които харесва и от които има какво да научи (Thompson, Brett Easton Ellis, Bukowski, Tom Robbins, Fitzgerald) и същевременно успява да издаде по една книга почти всяка година (няколко сборника с разкази, две книги за деца и романите Ела при мен, Къщата и Туристът без да броим десетките книги игри от тинейджърския му период с жесток псевдоним Робърт Блонд).
Последната излезе в началото на ноември. Три новели (издателство Ентусиаст) съдържа, хм… три новели, поставени в 2020 година: продължението на Туристът, 1800 (откъс от нея по-долу) и Необикновената история на Нейдън Романоф. Сюрреалистичните текстове разказват от първо лице за срещата на минало, настояще и бъдеще от човек, който обича класическата литература, но не се бои и от новата парти култура. Туристът, който уж пише хотелски рецензии, а всъщност помага на непознати хора да се самоубият, вече не е сам. Освен това се установява в нищо неподозиращо семейство в германската провинция, за да изтрие спомените от чудесната си професия.
В последната новела Русев представя нов герой, Нейдън Романоф – най-успешният и ексцентричен бизнесмен, предприемач и визионер на своето време, който напуска света по същия загадъчен начн, по който е изпълзял от дома за сираци, а авторът се опитва да отговори на въпроса какво се опитва да каже на човечеството Романоф с целия си живот. Звучи достатъчно интересно, за да намери място в Boyscout списъка за следващите няколко седмици. Видеотрейлърът на Три Новели пък ни подтиква да следим какво се случва с кариерата на актрисата от Театър София Йоанна Темелкова.
[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=DMwI8y43NGM[/youtube]Три Новели от Богдан Русев струва 14 лева в книжарниците, но може да бъде поръчана с отстъпка ето тук.
1800
Дотам и обратно
Имаше едно време един таван в центъра, а на тавана живееше Боби. Но таванът не беше гадна, влажна дупка, задръстена с паяжини и миризма на застояло; нито пък гола, необзаведена дупка, където няма на какво да се седне – не, това беше таванът на Боби, а таванът на Боби означаваше релакс.
Централно място на тавана, както впрочем и по-голямата част от площта и обема на жилището както в чисто математически, така и в символичен и дори, така, духовен смисъл, заемаше диванът на Боби. Беше масивен диван, повече или по-малко кръгъл, тапициран в приветливо избеляло зелено и обсипан с многобройни възглавнички с разнообразна форма – защото Боби обичаше гости. Но най-невероятното качество на дивана беше способността му да се разтяга по свое собствено усмотрение – например точно в момента, в който Боби и момичето на дивана вече бяха на второто му опасно силно „Водка мартини“ с поло- вин дузина маслини и разговорът навлизаше в онази мека, но решителна фаза, от която зависи дали няколко минути по-късно същият този диван, вече напълно разтегнат, няма да стане свидетел на поредното му завоевание. (Едно от момичетата, преминали през дивана, симпатична кльощава блондинка с литературни амбиции, съвсем уместно беше отбелязала, че преди това е чувала толкова много за този диван, че е била заинтригувана по-скоро от идеята да прави секс с дивана, отколкото с Боби; Боби нямаше нищо против да бъде третият участник в тази конкретна тройка; така и стана.)
Според разбиранията на парти-хората от средата на първото десетилетие на двайсет и първи век, Боби беше едно доста успяло момче. Живееше на този таван в центъра, на тиха уличка с липи, само на петдесет метра от най-близкия мол, вече от няколко години (не помнеше колко), а преди него на същия таван бяха живели две поредни поколения наематели, които му бяха приятели. Таванът никога не стигаше до обявите за наем, защото по традиция се предаваше от човек на проверен човек в комплект с ексцентричната си хазяйка, която живееше на третия етаж в същия вход (твърде удобно във вечерите или по-скоро сутрините – когато се прибираш и изведнъж откриеш, че си загубил ключовете си). Често се случваше някой, който за пръв път идва на тавана на Боби, с влизането или дори още по стълбите – защото асансьор нямаше и всички се изкачваха по пет етажа, някои с пъхтене, а други с нетърпеливо подтичване, било защото им се ходи до тоалетна, било защото нямат търпение да стигнат до дивана – изведнъж да установи, че всъщност вече е бил/а на този таван, но при някои от предишните му наематели. След първоначалното ахване (понякога придружено с леко поруменяване от спомена за предишното гостуване), това правеше общуването с Боби още по-леко и приятно, защото гостите вече знаеха къде е миниатюрната тоалетна, как се затваря хладилникът в кухнята със скосен таван и капандура на покрива (внимателно, защото беше твърде вероятно да си удариш главата, докато се изправяш с бутилка бира или кутия сок в ръка) и как се излиза за терасата. (О, да – имаше и тераса, но все още не сме стигнали дотам.)
Боби имаше и кола – но кой беше Боби? Предполагам, че в днешно време вече има нужда да бъде описан накратко, защото – както е описано по-подробно на други места – и той самият, и неговите парти-братя и сестри потънаха в мъглата на времето и вече се срещат рядко в големите градове, обитавани от Големия народ, както ни наричат. Парти-хората са (или бяха) малка общност, около 5000 момчета и момичета в най-силните си години, по-малко и от косматите рок фенове. Парти-хората не бяха космати. Обличаха се в ярки цветове, обичаха да танцуват и да се усмихват и притежаваха донякъде вълшебното умение да се събират на големи групи, в които да го правят до сутринта. За сметка на това, не притежаваха почти нищо друго, така че всъщност беше рядкост някой от тях да има кола – дори когато беше миниатюрна, смешна, зелена кола като колата на Боби, подобна повече на бръмбар, отколкото на моторно превозно средство. Някои дори казваха, че Боби сигурно ходи на работа. Разбира се, това беше абсурдно, но у него все пак имаше нещо, което не беше съвсем присъщо за парти-хората, и понякога през седмицата той изчезваше, за да „свърши нещо“. Останалите го потулваха, а освен това винаги беше на линия за уикенда, но си оставаше факт, че Боби не беше от най-безгрижните парти-хора, макар че несъмнено беше по-богат от тях.
Във всеки случай, в събота сутринта, когато започва тази история, Боби не възнамеряваше да върши каквото и да било, и всъщност вече се беше размазал безнадеждно на терасата на тавана, където гледаше сутрешния лов на лястовиците и пушеше ябълков тютюн с мъничко марихуана от огромното си наргиле, когато на вратата му почука Галя. Галя! Ако сте чували дори една четвърт от това, което съм чувал за нея, а аз съм чувал съвсем малка част от всичко, което може да се чуе, ще бъдете готови за една забележителна история. Навсякъде, откъдето минеше тя, започваха най-невероятните филми. Не се беше качвала на тавана от няколко години, всъщност от един уикенд по времето на по-предишния наемател, и Боби почти беше забравил коя е.
Затова всичко, което нищо неподозиращият Боби видя на вратата си в онази съботна утрин, беше едно особено високо, слабо и рижо момиче. Момичето имаше почти прозрачни зелени очи, дълга разпиляна коса с естествен цвят на мед с примеси от злато, извънредно голямо количество лунички, развлечена ленена риза с още по-развлечени панталони, които сякаш бяха вързани с канап, и просто гигантски черни ботуши.
–Добро утро! –каза Боби и наистина го мислеше.
Слънцето светеше, лястовиците се стрелкаха над короните на дърветата в тихия вътрешен двор, към който гледаше терасата на тавана, и листата бяха много зелени. Но Галя го стрелна с поглед изпод дългите си мигли, толкова светли, че изглеждаха невидими освен в миговете, в които улавяха блестящите слънчеви лъчи.
–Какво имаш предвид? –попита тя. –Утрото е добро за теб и ще остане добро, независимо дали е добро за мен; или ми пожелаваш да бъде добро и за мен; или е утро, в което е хубаво да бъдем добри?
Боби помисли малко.
–Всичко това едновременно –отговори той. –А освен това е добро утро и за едно наргиле на терасата. Ела при мен!
Боби поведе Галя през тавана, покрай зеления диван, към терасата и запаленото наргиле. Там се настани на един сгъваем пластмасов стол до вратата, вдигна крака на перилата и направи едно съвършено кръгче от дим, което се понесе във въздуха, без да се разкъса, и отлетя нагоре при лястовиците.
–Браво –каза Галя. –Но тази сутрин нямам време да правя кръгчета от дим. Търся някого, за да участва в едно приключение, което организирам, а това никак не е лесно.
–Нищо чудно –в събота сутрин! –рече Боби.
После извади телефона си от джоба и се престори, че е получил есемес, който започна да чете. Все така не се сещаше кое беше това момиче и беше решил, че не я харесва. Но момичето не помръдна от мястото си. Седеше на перилата, с гръб към лястовиците, зелените корони на дърветата и пет етажа фатално пропадане до паважа пред входа на блока, и не откъсваше втренчения си поглед от Боби, без да казва нищо, докато не му стана доста неудобно и дори малко се ядоса.
–Добро утро! –каза най-сетне той. –Какво друго си очаквала?! Аз дори не знам как се казваш!
–Колко много различни неща имаш предвид, когато казваш „Добро утро“! – отбеляза тя. – А аз знам как се казваш, Боби. И ти също знаеш как се казвам, макар че не си спомняш коя съм. Казвам се Галя – Галя съм аз! Доживях да ми казват „Добро утро“ на Тавана, все едно съм хазяйката от третия етаж!
