Още първите минути на Викингът дават да се разбере, че американският режисьор Robert Eggers и верният му оператор Jarin Blaschke са използвали Вещицата (2015)и Фарът (2019)за лека тренировка, преди да се хванат и справят по забележителен начин със своя първи, изключително кървав и неумолимо брутален блокбъстър шедьовър.
Историята в амбициозния исторически епос Викингътзапочва през 895 година с крал Aurvandil (Ethan Hawke), който се завръща леко, но не и смъртоносно ранен в своето кралство Hrafnsey след поредната битка, за да се събере отново с диаболичната си съпруга Gudrún (Nicole Kidman) и младия си син и престолонаследник Amleth (Oscar Novak), който се нуждае отчаяно от рязка инжекция тестостерон и възмъжаване, за да не стане поредната жертва в битка между сурови враждуващи кралства.
Но дори изпълнената със сенки и огнени пещери церемония за посвещаване не го подготвя за първия обрат в историята – Aurvandil е убит от своя полубрат Fjölnir (Claes Bang) пред очите на Amleth, който успява да се измъкне от преждевременно обезглавяване, но не и преди да види отвличането на своята майка, кралица Gudrún, и да започне да си повтаря своеобразния боен вик и мантра как ще отмъсти за своя баща, ще спаси своята майка и ще убие подлия си чичо.
Двайсетина години по-късно, порасналият и неимоверно възмъжал Amleth (Alexander Skarsgård) е кръвожаден дивак, специализиран в синхронно гребане с викингски лодки, внезапни нападения и кървави кланета на кални славянски селища, езически танци с наметало от вълк и разчленяване на всеки враг. Началото на десети век е време, в което Исландия все още е населена от постоянно враждуващи народи без парламент и ред.
В този свят на беззаконие и суеверия, неумолимата жестокост е единственото оръжие, a политеистичното общество е раздирано от завоевания, миграция и войни. Този див, див север е лишен от радост, смях и какъвто и да било нещо приятно. Кръвожадният викинг от заглавието обаче все още не е забравил своя обет (онзи за бащата, майката и чичото). Съдбовният сън с пророчица (Björk) обаче му напомня, че съдбата му е предопределена, а епизодът с краткото, но запомнящо се участие на исландската певица реално предсказва цялото действие почти до края на целия филм.
Именно тази повратна точка засилва Amleth (скандинавския Хамлет, нали?) обратно към родните земи, за да си завърне каквото му се полага с цената на отмъщение. За целта трябва да се престори на роб, за да влезе незабелязано в новото селско стопанство, пардон, кралство на своя чичо и да не се разколебае от всички гледни точки, защото този човек не вярва в плурализма на мненията за нещата и различните гледни точки – викингът си има непоколебима представа за истина и дълг.
Както можете да се досетите, основната история е стара колкото света. Или поне колкото скандинавските легенди, които вдъхновяват Shakespeare за Хамлет и Eggers и исландския поет Sjón за своя дефинитивен викингски епос – кървава, но и много красива притча за съдба и отмъщение с много мачизъм във всяка своя пора. А също и без излишни размишления кой крив и кой прав, а само с безкомпромисен интензитет на роли, случки и завои към символичен мистицизъм и игра с възприемането на действителността.
Напредването и движението на маркирания с рунически заглавки сюжет няма особено значение, защото Викингът стиска гърлото и приковава вниманието предимно със сурово, направо примитивно насилие, крясъци, кормене на хора и размахване на меч и брадви от полугол и нацепен до пръсване войн със свръхестествени (в добрия, не в досадно втръсналия и много клиширан Marvel смисъл) биткаджийски умения, който не философства излишно по път на отмъщение, без да мисли за последствията, ориентирайки се в целия хаос с помощта на кръвожадния си инстинкт на убиец и грижовната ръка на и любимата му (робиня) Olga (Anya Taylor-Joy от Вещицата).
Но именно в цялата тази привидна праволинейност се крие и основното очарование на третия филм на Eggers, който зашеметява с невероятна атмосфера от почти тактилни и много експанзивни пейзажи, феноменален звуков дизайн (музика, гласове и звуци, който те вкарват дълбоко във всяка секунда), извънземни видения и феноменална достоверност на декорите до последната покривка, корона, лодка и озарена от светлината на огън колиба, пещера и тронна зала.
Най-голямото постижения на Eggers е именно прочувствения и тотално обсебващ начин, по който изгражда своя викингски свят и оставя зрителя сам да прецени на кого най-много да симпатизира. И макар споменатитe визуални постижения в лицето на невероятно заснети панорами и бойни сцени (поредна червена точка за Jarin Blaschke) и невъзможно добра оригинална музика (поне три за композиторите Robin Carolan и Sebastian Gainsborough) да са все по-рядко срещани добродетели в населения от CGI тъпотии блокбъстър свят, Викингът си има своите недостатъци.
Освен лесно забележимите и отразени във финалната версия бележки на студиото към Eggers да направи своя най-увлекателен (и вероятно комерсиален) филм (оттам и споменатото изсипване на черва, битки до вулканични кратери и снимане на един кадър ала 1917), епосът на американския режисьор отнася и доста критики по оста повече стил, по-малко съдържание и инди корени, но си заслужава дори само заради майсторството, с което се опитва да балансира крайните залития по минали епохи и символизъм на своя режисьор с изискванията на съвременното комерсиално кино.
Добрата новина е, че Викингът въобще не тотално комерсиален, а много Eggers-ов филм, способен да изгони по-слабите стомаси от киносалона, отблъсквайки ги със своята графичност, но приковавайки останалите с размах и необикновено пълнокръвие. Лошата е, че предвид скромните боксофис резултати от първия уикенд и склонността на Eggers да дълбае в тясната историческа ниша на суеверия, ужас и мрак, следващите му проекти могат да бъдат затруднени да привлекат такъв бюджет, за разлика от други подобни, но сай-фай визионери като Denis Villeneuve. Именно това е още една причина да преживеете подгизналата от дъжд и кръв история на Викингът на голям екран с оглушителен звук – не за друго, а защото подобни филми са все по-голяма рядкост.
Викингът е в кината.
