Глас от небесата, инстинкт за мелодия и търсещ дух в спиращо дъха красива опаковка с безпогрешна естетика – Agnes Carlsson е всичко, което трябва да изисквате от една поп звезда и повече. Защо тогава не е във висшата лига ще остане пореден щрих в темата за несправедливостта на музикалната индустрия. Десетилетие и половина след победата й в шведския Music Idol и дебютен албум, вече на 33, Agnes става все по-добра и по-добра в това, което прави – безсрамно добра и по шведски хипер мелодична поп музика извън модерните тенденци. Първият й истински албум от 2012 насам (пуснете си и EP-то Nothing Can Compare от 2019), Magic Still Exists е кратък и сладък изстрел към величествено поп безсмъртие. 7-те песни и 4 интерлюдии се изнизват на един дъх, сред тях хитовите Fingers Crossed и (реверансът към Donna Summer и Giorgio Moroder) 24 Hours, Here Comes The Night с гениален семпъл от Abba, и закриващата пиано балада Magic Still Exists. Като послания Agnes се потапя още по-дълбоко във водите на езотериката, оборудвана с трети очи, кристали и проповеди за духовна свобода и еманципация от оковите на физическото тяло. На моменти нагарча (добрите намерения в интерлюдията The Soul Has No Gender започват да граничат с комичното след няколко повторения на утвърждението), но сладостта й е достатъчно обезоръжаваща да няма как да й се разсърдите и, като фанатичните й почитатели, да стискате палци един ден светът отново да се отвори за страхотния талант на Agnes.

Секстетът от Монреал, познат най-вече заради участието на двама от членовете му в Arcade Fire, не е от свръхпродуктивните формации – новата им дългосвиреща творба идва 12 години след предшественика си As Seen Through Windows. Това темпо е показателно за спонтанния характер на формацията и House Music e пълно олицетворение на това. Процесът на записване е неконвенционален – всеки от шестимата музиканти се усамотява в някоя от стаите в дома на Sarah Neufeld и в продължение на две седмици импровизира и работи по идеи за албума. А той добива крайния си облик след спонтанна сесия, записана на един дъх и впоследствие редактирана, за да заприлича на албум. Може би и това е причината House Music да е доста различен от традиционното звучение на Bell Orchestre – триумфалните и приповдигнати, добре премислени пиеси отстъпват място на непредвидими и доста по-интригуващ коктейл от фрий джаз, пост рок и фолк заигравки, разкриващи израстването на оркестъра във всяко едно отношение.

Новият проект на италианския продуцент Fabrizio Martina, известен като Jolly Mare, хвърля директно във водите насред Средиземно море, където характерните звуци от северната и южната му част се събират в хармонична jolly мозайка. В третия си албум Epsilon мултиинструменталистът от Лече кара итало диското да танцува с марокански, алжирски и тунизийски стъпки, като замесва винтидж синтезатори, дръм машини, класическа китара и Fender бас с конги, бонги, рототоми, дарбука, баглама саз и кумбус саз. Балеарският повей е осезаем, но на моменти ту е безгрижно развеселен, ту се носи в племенен тръс, а понякога се извива тежко като скрита в кошница змия, хипнотизирана от диско зурла. Идеален фон за весело лято, слънце и море (дори да не е средиземно).

Безскрупулният натиск на музикалната индустрия, обществото и гигантската слава не са успели да прекършат фатално BILLIE EILISH и нейния талант да изследва дълбоко и зряло своето съзряване. Колкото и да демонстрира непукизъм към хорското мнение, морните очи и сълза от обложката на Happier Than Ever са ясен знак, че настоящият живот на Eilish съвсем не е розов. Макар да не се отклонява далеч от корените на свръхуспешния дебют When We All Fall Asleep, Where Do We Go?, вторият албум на Eilish e завидно богато, добре текстурирано и интелигентно нюансирано изследване на човешките взаимоотношения и тъмните страни на славата през погледа на млада жена със стара душа, която е достатъчно честна, за да не се преструва на близка до живота на своята публика след милиони продажби, половин дузина Grammy-та и Bond тема. Но вместо да мърмори как всичко е зле и никой не я разбира, Eilish разкрива своите терзания между редовете или с директни интимни признания и алюзии. Happier Than Ever е албум за секс, контрол и воайорство, но Eilish се гмурка много по-зряло и освежаващо смирено и в теми като пагубното влияние на задушаващата слава в ерата на социалните мрежи (Overheated и NDA), смъртта (Everybody Dies), токсичните връзки и принуда (Your Power и Getting Older), загубата на невиността (Goldwing) и невъзможния баланс между нуждата от романтика и любов и изискванията на собствената й кариера (My Future). Единственият осезаем недостатък се дължи на липсата на външен поглед, който да редактира някои пълнежи и б-страни.

Психеделичните веща са все по-честа тема на разговор. Още един глас в дискурса е този на Jon Hopkins, който вади албум инструментални медитации с много тясно предписание. Странен избор, докато не се сетите за стотиците видеа с милиони гледания със звуци за всяка нужда (от здрав сън до подобряване на зрението), избълвани за нула време от алгоритъм. Това че музикант от ранга на Hopkins прави такъв запис е забележително и напомня, че музиката има много повече измерения, отколкото срещаме в градското диво. Вдъхновен от експедиция до еквадорски пещери, 42-годишният британец загърбва силните клубни удари за безтегловен, безвремеви унес. Ще чуете единствено природа и плуващи ноти, които осцилират през тялото и в един момент започват да звучат като гласа на съзнанието. В едночасовият запис се чува единствен човешки глас – Ram Dass, описан от Reuters след смъртта си като psychedelic drug pioneer, говори за съзнание и дух в закриващата Sit Around The Fire, записана с ню ейдж ветераните East Forest.

Изпипан, оригинален звук, зареден с енергия и еуфория, достатъчни да изпълнят както клуб, така стадион – дебютният едноименен албум на Bicep от 2017 отнесе всички, от ъндърграунда до масовата публика. Макар тазгодишният Isles да не отсъпва на предшественика си като качества, несправедливо беше застигнат от синдрома на трудния втори албум, сянката на свърхочакванията и невъзможната задача да представи нещо качествено ново. Звукът е все така кристален и безупречно продуциран. Не липсват бенгъри – Atlas, Apricots, Saku. Има ги изключително интересните и многопластови тракове като Sundiаl или пък Light от делукс изданието (едно от парчетата, семплиращи гласове от женския хор на БНР aka Мистерия на българските гласове). Да, обичаме новото, но същинските качества, било то на място, човек или музика, изпъкват, когато му се отдели достатъчно внимание. Isles е от албумите, които ще оцените все повече с всяко ново слушане.

Sam Fender е феномен, чийто магия се усеща на физическо ниво още от откриващите барабани на Seventeen Going Under – моментално запеваем, по младежки буен и обезоръжаващо емоционален химн за порастването в най-добрите традиции на Bruce Springsteen. 27-годишният младеж от работническите квартали на малко градче в северна Великобритания, идолизира американеца от дете. Fender вече пее със същия онзи огън и красноречие на Springsteen, които го направиха легенда и пример за музиканти от Arcade Fire, през The Killers до The War On Drugs. За неравенството в една империя със затихващи функции, за срамни случки от юношеството, за сдържаната ярост и тъга на един млад мъж от периферията – Fender пее за своя свят сякаш животът му зависи от това. Одата за баща му Spit of You е катарзисен юмрук в сърцето и проникновен ред в темата за чувствата на съвременния мъж, протестната Aye компенсира дефицитите му откъм зрялост с чист гняв и хъс, а Seventeen Going Under тепърва ще наелектризира – особено ако продължи фантастичния си възход в британските класации напук на преобладаващите вкусове на деня. Sam Fender е важен нов глас, независимо дали ще успее да обърне тенденцията телевизии, радиа и алгоритми да зариват в уморените звуци на дребнотемие и посредственост.

През 2021 bedroom поп-ът излезе на чист въздух. Вторият албум на Clairo я поставя в съвсем различен контекст от дебютния Immunity (2019) и подсказва една по-глобална промяна – интимното и автентичното са отново на мода, масовият поп с хиляди гости и продуценти прилича на отмиращ модел. По настроение Sling е в синхрон с двата албума на Taylor Swift от миналата година и двата на Lana del Rey от тази, но носи и нещо от безвременната меланхолия на Joni Mitchell и Elliott Smith. Най-силен е в целостта си – селекция от песни, която може да слушате отначало докрай, енергия, която изглежда перфектно уловена. Може би поколението Z ще върне мейнстриймът там, където ни се искаше да бъде през последните десет години.

Макар да продължава само 32 минути, четвъртият албум на Jazmine Sullivan (и нейн първи от шест години насам) е богата и концептуална медитация за патриархалните клишета, любовта и сексуалните удоволствия в живота на жена, надарена (поне в нейния конкретен случай) с феноменален и многопластов глас. Самоувереният опус на Jazmine Sullivan е първият жесток арендби албум на 2021 и това е констатацията преди още да сме споменали за превъзходните дуети с другите две диви Ari Lennox и H.E.R. Най-хубавото в цялата самоуверена магия на Sullivan e, че цялата концептуална медитация от първото изречение не тежи прекалено много, а се усеща като пълнокръвна и много истинска автобиография – от онези, които възнаграждават с неочаквани, но ясно заявени открития с всяко следващо разлистване.

Сухият анонс за последния албум на TYLER, THE CREATOR би звучал така: след кратка тийзър кампания и клипове на Lumberjack и WusYaName, рап авангардистът, носител на награда Грами (за предишното LP IGOR), титуляр в Топ 10 класациите за най-добри/слушани албуми и знакова фигура в съвременния хип-хоп се завръща с малко помощ от Lil Uzi Vert, JAMIE XX, DJ Drama, PHARRELL WILLIAMS, Domo Genesis, 42 Dugg, Lil Wayne и други. Чисто новият албум на Tyler Baudelaire (новото му алтерего) заслужава похвални оди заради начина, по който издига не само своя автор, но и формата на класическия микстейп до върховното експериментално ниво на най-добрите в този жанр: KENDRICK LAMAR и FRANK OCEAN. Макар болшинството от преливащи една в друга песни да не продължават повече от две-три минути (с изключение на десетминутните епики Sweet/ I Thought You Wanted to Dance и Wilshire), Tyler очарова не само с агресивни или мелодични изблици на енергия, чувствителност и остроумие, а с пълен с неочаквани завои и съдържание стилов калейдоскоп от мозъка на артист с еклектичен вкус, който тича в полето като пощурял, за да се намери в нещо гениално. Call Me… не подлежи на жанрова категоризация, защото се вие упорито между синтпоп, геридж, реге, буум бап, 90-арско арендби, абстрактен джаз и стар соул. И никога не се губи, нито подражава, а просто създава собствена идентичност по баразивен, но винаги привлекателен начин.