Смъртта може да почака има незавидната роля да се опита да постави съдържателен финал на знакови сюжетни нишки от последните четири мисии на 007, но и да изпрати досегашния титуляр по възможно най-добрия начин – с ампломб, заявка за обещаващ бъдещ материал и високо вдигната глава към сериозните предизвикателства на свят, доминиран от комикс фантасмагории и Marvel герои.
Финалното превъплъщение на Daniel Craig като James Bond обаче няма как да не буди сантименти не само сред тежките фенове на поредицата, но и сред всички, докоснати от митологията 007 и нейното място в попкултурата на ХХ век. Дългоочакваният и многократно отлаган филм на Cary Joji Fukunaga е важен и заради начина, по който се опитва да затрови една революционна арка, а именно: ако Sean Connery е актьорът, създал филмовия образ на Bond, то Craig е човекът, помогнал му да се преобрази, порастне и разкрие своята по-чувствителна, обръгнала от бой и предателства и силно емоционална страна на закоравял (защото работата го изисква) печален образ.
Горните сантименти към миналото се появяват още докато вървим към медийната прожекция и усещаме как си тананикаме основната тема на John Barry без помен от притесненията и надеждите за 25-ия Bond, които таим вече близо две години. Смъртта може да почака обаче играе хитро и не губи време да се заяви като филм за нуждата от окончателна раздяла с нещата, които ни дърпат назад – нещо, което никога не е било силна страна на героя на Ian Fleming.
Дългото сбогуване на Daniel Craig с 007 всъщност започва още със слабия Спектър, който докарва актрьора до ръба на нервна криза и люти клетви да не се връща повече. Няколкостотин милиона долара по-късно, Craig получава втори шанс да си тръгне подобаващо. Действието в Смъртта може да почака всъщност започва двайсетина години преди събитията в Спектър, някъде в отдалечена норвежка гора, където бъдещата д-р Madeleine Swann, по това време още малко момиче, си няма идея, че нейният баща (Mr. White от предишните епизоди) не е обикновен лекар, а агент на Спектър – поне докато на входа на красивата им къща се появяват тежките стъпки на убиец с автомат, порцеланова маска и склонност да морализаторства.
Години по-късно, порастналата Swann (прекрасно сдържана Léa Seydoux) вече е не само лекар, но и гадже на James Bond. След събитията от Спектър, двамата са се отдали на романтична ваканция по италиански в Матера, за да се сбогуват с миналото (за целта, Bond трябва да посети гроба на Vesper Lynd), да разкрият всичките си тайни и да се отдадат един на друг. Втората голяма любов на Bond обаче явно не е скъсала съвсем с миналото, а краткосрочната идилия на двойката е прекъсната от агенти на Спектър и зрелищно преследване с автомобили, скокове от мостове и въртене на понички с DB5 и миникартечници вместо фарове – общо взето най-вълнуващата екшън сцена във филма, която сте гледали и в трейлъра.
Въпросните два епизода всъщност съставят нетипично дългия 25-минутен пролог преди красивите начални надписи и минорната мъка на Billie Eilish. Скачаме пет години напред: Bond се е оттеглил от активна служба и се наслаждава на спокоен ергенски живот и големи риби (буквално) в Ямайка. Поне докато на прага на 007 не се появява старият му приятел Felix Leiter (Jeffrey Wright) с молба за помощ в издирването на отвлечения учен Валдо Обручев (David Dencik) и неговото биологично ДНК оръжие, способно да убива избирателно отделни хора и дори цели раси.
В преследването се намесва новият 007 (Lashana Lynch в ролята на Nomi), старият Ernst Stavro Blofeld (Christoph Waltz), колегите от МИ6 и тайнствената организация на злодея Safin (Rami Malek). За да издаваме ключови обрати, трябва да споменем само, че претъпканото и връздълго действие (163 минути, най-дългият Bond филм досега) препуска през всички познати елементи от поредицата: добри приятели и предатели, полезни часовници, фантастични джаджи, спасителни операции на злодейски острови, eкзотични локации, къси шеги и врагове с тревожно минало.
Генеричният сюжет с биооръжие и неясен план за нов световен ред обаче всъщност е само приличен екшън фон на семейна мелодрама. За нещастие, режисьорът Cary Fukunaga (Безродни зверове, Maniac, ИСТИНСКИ ДЕТЕКТИВ) и сценаристите Neal Purvis и Robert Wade (предишните два Bond-a), Scott Burns (Ултиматумът на Борн) и Phoebe Waller-Bridge (включена да освежи диалозите по изрично настояване на Craig) трябва да се преборят с цялaта бъркотия от Спектър и внезапното напускане на оригиналния режисьор Danny Boyle и сценариста John Hodge.
Когато се оттеглят през 2018 само два месеца преди началото на снимките, двамата цитират творчески различияи сблъсъци по предложения от тях сценарий. Fukunaga и останалите сценаристи нямат нито нерви, нито време да се разправят с продуцентите Barbara Broccoli и Michael G. Wilson и затова залагат на първоначално предложения сценарий от Purvis и Wade. Видимият резултат от цялата задкулисна драма е, че героят на Craig трябва да се лута из цялата пукотевица и наследени проблеми на предишните филми, докато го носи на гръб и внимава да остави нещо и за своя наследник.
За щастие, Fukunaga е достатъчно талантлив, за да се справи с мащабните екшън сцените по овладян и уверен начин, но и достатъчно чувствителен и фин човек, за да провокира симпатии и една-две сълзи с по-емоционалните и интимни преходи. Лошата новина е, че тази до болка позната мелодрама за отмъщение и саможертва издиша сериозно под свръхбагажа на излишно усложнен и крайно разпилян сценарий от познати образи и сцени. И докато Daniel Craig блести във всяка една секунда и превзема съзнанието и симпатиите на всеки зрител, то други решения и актьорски неговите превъплъщения будят откровено недоумение.
Цялото злодейство в Смъртта може да почака е съсредоточено в дузина комични предателства и паметни преследвания, лишени от силен обединяващ персонаж, какъвто Луцифер (без майтап-бел.ред) Сафин или поне идеята за него в превъплъщението на Malek няма как да е. Носителят на Оскар е престъпно нефелен, моментално забравим и направо нелеп като злодей, чийто образ отговаря на всички ikea-ски условия (кофти семейство, трудно детство, жажда за отмъщение, самотен остров), но няма никакъв разумен (или какъвто и да било) план за световно господство и смислена мотивация зад своите действия, съществувайки сякаш само като транзитна спирка за Bond по пътя към изкупление.
Г-н Робот не е виновен. Самият Malek няма какво много да направи с подобна слабо разписана и замислена роля, освен да я превърне (нарочно или не) в пародия на героя на Jared Leto от Блейд Рънър 2049 барабар със сценографията на злодейското леговище, ама карай да върви. Няма как да не останете разочаровани и от престъпно краткото включване на Ana de Armas като чевръста атентаторка, която се вписва изключително добре в ролята на устата и забавна партньорка на Bond в престрелките и разтурването на Спектър дискотеки в Хавана и има място в следващите епизоди от франчайза.
Въпреки очевидните недостатъци, Смъртта може да почака постига това, което иска – да предложи балансирано зрелище за феновете, което не вълнува на всяка крачка, но може да ви затрогне със своя старомоден екшън от пукотевица след пукотевица, филмово клише след филмово клише и обрат след обрат. Това е филм, който не рискува по какъвто и да било начин, но няма нищо против да стовари целия си емоционален и сюжетен багаж на своите предшественици и въпреки това те кара да ти липсва.
Aко вълнуващият шедьовър Казино Роял (2006) на Martin Campbell дълбае в раните на Bond и възкресява целия франчайз със забележителния дебют на Craig, последван от директното продължение Спектър на утехата (2008), проблемното детство в 007 Координати: Скайфол (2012) и колебливия Спектър (2015), финалното приключение на Daniel Bond се опитва да пакетира целия емоционален, сюжетен и исторически багаж на франчайза с обичайното чувство за хумор, познати и нови герои, джаджи, изненадващи и трогателни обрати, дозирана доза абсурдност, опит за вписване в нормите на ХХI век и зрелищен блокбъстър екшън.
Кой би предположил, че един от най-разпознаваемите попкултурни архетипи за твърда мъжественост от ХХ век ще еволюира до истински чувствителен, но корав герой с голямо сърце? Приносът на Craig за еволюцията на Bond и загърбването на токсичната мъжественост е повече от неоспорим, a Смъртта може да почака е достойното сбогуване, което заслужава. Надяващите се за още един спектакъл ала Златното око и най-вече Казино Роял ще останат разочаровани. Останалите ще се сбогуват емоционално с Craig – вероятно най-добрият Bond, поне до следващия.
Смъртта може да почака е в кината.
