Независимо дали пише, създава илюстрации или режисира, Ясен Григоров се определя преди всичко като разказвач, който често игнорира законите на физиката в името на фантастични истории.
47-годишният мултидисциплинарен артист завършва комикси и разказвателни изкуства във Франция (сблъсках се с теоретизацията на разказването и срещнах за пръв път думата семиотика), визуална комуникация в Швейцария (изучавах цялостната конструкция на комуникацията в дадено пространство) и илюстрация в НХА (вкара ме в изображението и анализа на текста), преди да стигне до режисура в НАТФИЗ (обедини всички натрупани умения).
Винаги съм в един вид импровизация при тези разговори, предупреждава Григоров преди щедро да разкаже за новата си книга Телогинариум (изпипан джобен сборник с 15 хипер кратки илюстрирани истории, рамкирани от силно въведение на Марин Бодаков и нежно обезоръжаващ епилог), да направи равносметка за Лили рибката (високобюджетният семеен български филм от 2017, яростно атакуван заради главния си герой – дете със свръхестествената сила да се превръща от момче в момиче и обратно) и да разсъждава върху нарушената връзка на човека със собственото му тяло и за ценната роля на артиста в обществото.
Кога се разпознахте като разказвач? В семейството ми винаги са се разказвали приказки. Помня истории, предавани още от прабаба ми, чиито думи някак ни свързват като семейство. Коренът е там, със сигурност. От малък много обичам да чета. Книга от поредицата Библиотека Смехурко на издателство Отечество беше най-хубавият подарък. Иначе имах две мечти – да стана художник или футболен вратар. Представях си как цялото семейство ме гледа да спасявам дузпа на световно първенство и всички плачат пред телевизорите – това ми е останало в главата като кулминация на тази мечта (смее се). Рисуването постепенно я измести и започна да съществува успоредно с разказването, но преди да мога да поставя двете неща под това събирателно разказвач мина много време и се случиха много други малки натрупвания.
Как заминахте да учите навън? Благодарение на брат ми, който е гениален учен и като много млад заработи първо във Франция, а после в Швейцария. Той ми подаде ръка и ми помогна в много трудните за такива неща ранни години на 90-те. Прибрах се първия път, защото ми беше финансово невъзможно да остана. В Швейцария намерих работа като чистач на тоалетни, после бях пиколо в хотел, но в същото време обикалях издателствата в Женева. Видях ужасно много затворени врати, докато една не се отвори – издателство La Joie de Lire ми даде шанс да работя по негов проект и се отнесе с огромно търпение. Дадоха ми текст и ме оставиха да се пробвам. Пробвах, пробвах, пробвах, а издателството отхвърляше всички предложения, докато точно година и половина по-късно каза това е и така излезе първата ми книга като илюстратор – Парфюмът на госпожица Никоя, за една принцеса, превърната в паяк. Имаше успех, оттам животът ми тръгна по интересен начин.
Свръхестественото се поява често във Вашата работа. Разочарован ли сте от реалността? Да, почти винаги присъства. За мен е някакво поддържане на вярата в приказката, в невинността. Животът става безспорно по-интересен, като му се придаде малко фантазия. Живият живот е осъзната баналност, която следва даден ритъм. Има модулация и разнообразие, но като цяло няма изненади. Какви са шансовете тук и сега да кацне космически кораб?
50/50. Или ще кацне, или няма? (Смее се) Определено много обичам магическия реализъм, да.
От корицата и оформлението до самите истории – всичко в Телогинариум е направено с мисъл, отношение към детайлите, интимност. Благодаря за думите. Често ми е трудно да приема комплименти за това, което правя, защото изключително много наблюдавам и слушам и това натрупване на впечатления се превръща в естествен творчески акт или поне в опит за такъв. Не се сещам за случай, в който съм седнал с мисълта сега ще направя книга с еди-каква си история, която да се посрещне по еди-какъв си начин.
Епизодите в книгата напомнят на нещо средно между басни и поучителни истории. Каква е поуката в Телогинариум? Историите са свързани с конфликти в предишна моя връзка. Вместо да ги превръщам в словесен конфликт, аз се оттеглях и пишех по една история, която абстрактно напомняше на тях. Може и пандемията да е била фактор, защото тази връзка започна малко след нейното начало. Затварянето на двама души в нова връзка, всеки със своята чувствителност и опитност на присъствие в ограничено, споделено пространство, се оказа нелека задача, дори когато си пасват като емоции. Така се появиха тези истории за отнемане на пространство и за навлизане в това на другия в чисто физически смисъл. Телогинариум е размисълът ми по тази тема и отговор на тези конфликтни ситуации, пиша като поток на съзнанието.
Личното ли е най-ценно в изкуството? Не мога да претендирам, че съм достигнал това да кажа, че правя изкуство. В моите опити за такова нещо, най-важна е честността. Повтарям си, че не съм уникален – това го преживях и приех, и след като не съм такъв, има някакво количество хора като мен, които ще ме разберат. Няма значение дали ще са пет или сто или повече. Затова е хубаво да съм честен, за да стигна до тези, които наистина биха ме разбрали. Нямам интерес към позата или прекопирането, но има огромна полза във вдъхновението. Има художници, които харесвам много и взимам по нещо от тях – не ги прерисувам, но разсъждавам за жеста им, мотивацията и избора на цвят. Същото правя и когато пиша. Ако трябва да споделя източници на вдъхновение, бих споменал италианския писател Italo Calvino – текстовете му са невероятни, такъв разказвач е, че не мога да се откъсна от нишката, която винаги води до неочаквани места. Тази моя книга ми напомня на него, като разходка с думи.
Критици откриха нещо Borges-ианско в книгата. Почитател ли сте на аржентинския писател? Не познавам работата му, но винаги ми е интересно когато някой намери паралели в моите неща. Приемам го като доказателство, че през всички нас минава обща енергия, няма как да е иначе. По-скоро по подсъзнателен начин съм достигнал до нещо, което преди години хора с огромен ум или пък също съвсем интуитивно са достигали по свой начин.
Моето усещане за Телогинариум беше за размисъл върху тялото като съд, като инструмент, чрез който опознаваме света. Има го, да, по различен начин казано, но напълно го възприемам като част от моето. Всяка история е за преминаване през дадена ситуация с този съд, който метафорично променям – на един му израстват дванайсет глави, друг се превръща в дърво, трети се разделя от душата си – това е опитността от опознаването на дадена ситуация.
Илюстрациите неслучайно са обозначени като фигури? Първият план е фигурата като силует, тяло, но най-вече търсех връзка с учебниците – илюстрациите да изглеждат като доказателствен материал за фантастични и шантави история с неочакван край, поставени в магически реализъм. Нарочно ги направих като гравюри, за да има нещо отколешно в тях, все едно тази старинна визия доказва, че описаният в тези думи свят е верен.
Книгата започва в тефтер? Да, с рисунка и кратка история в бележника, който нося със себе си. Постепенно се натрупаха няколко неща и реших, че може да стане интересен проект. Вероятно като всеки и аз имам противоречива връзка със своето тяло. Начинът, по който се движим, може да е смущаващ за другите, но винаги има едно отлепяне като при танца, където става дума за освободено движение – може да изглежда странно или провокативно. Има го срамът, неудобството. Книгата се нарича Телогинариум, защото е разходка на въображението из това, което всички носим. Имам чувството, че всички отвътре сме красиви и добри, а телата ни са като някакъв късмет, който ни се е паднал и по един или друг начин деформира тази иначе добра вътрешна нишка, която минава през нас.
Нарушена ли е връзката с телата ни? Абсолютно.
На какво го отдавате? На лошото хранене вероятно (смее се). По-скоро търся отговора в свяна от голотата и различните канони на красота, през които сме минали. Връщам го и към религията, сложила табу около секса, където се случва най-интимното свързване, истинската среща на две човешки същества. Трудно ми е да отговоря, но я има тази дистанция между нас и телата ни. Аз също я усещам и мисля, че много от нас я изживяват, но не говорят за това. Притесняваме се от голотата и като че ли все търсим изравняване на усещането ни за нас с реалния ни образ. В нашето автонаблюдение се изолираме от красотата на душевността, не можем да се самоусетим. Когато се наблюдаваме, виждаме само черупката и все едно изваждаме огъня от нея. На това се дължи този дисбаланс.
Като в епилога на Телогинариум – оставяш другият да те види и да те прегърне. Да. Най-хубавото в любовните отношения е да оставиш другият човек да те харесва, защото не вижда само обвивката и открива друга красота или емоция в теб. Трябва да се оставяме да бъдем харесвани, иначе се свиваме.
Въпреки всички фантастични трансформации в книгата, никой не се сраства със своя телефон? Нямам тази тревога. Интересно е да се направи паралел с миналото – преди сто години дете, четящо книга, вероятно е било толкова дразнещо за родителите си, колкото дете с таблет днес. Навремето приключенските романи са били ерес. Все още не се притеснявам, че телефоните отнемат идентичността ни, но допускам, че е възможно да вървим нататък – по отношение на технологиите ми се струва, че сме в точка А и композицията едва сега потегля.
Казахте, че няма значение дали хората, които ще ви разберат, са единици или милиони. Очаквахте ли повече хора да гледат Лили рибката, предвид мащаба на проекта? Не очаквах да ме обвинят, че се опитвам да разруша традиционното християнско семейство (смее се). Хубаво е, че вече мога да се шегувам на тази тема, дълго не бе така. На първо място, филмът е направен с държавна субсидия и бях длъжен да го създам така, както е подаден в Националния филмов център и гледах много отговорно на тези пари. Филмът обаче се оказа една финансова фуния, торнадо, което тръгна в много посоки, не предполагах колко може да ме завлече. Случиха се най-различни неща, на петия ден от снимките например заваля, а филмът трябваше да изглежда слънчев. Това означаваше повече осветление и още статисти, по-тежка постпродукция, всеки ден губех пари, за да поддържам визията на филма такава, каквато съм обещал и мечтал да бъде. Гласът на режисьора и на автора в мен ми казваше, че съм направил нещо с много честност и много любов и трябва да съм спокоен, че ще има публика. Казвах си, че няма как нещо толкова чисто да не предизвика интерес. Имах чувство, че хората имат нужда от нещо такова и съм намерил начин да го споделя с тях.
Оказа се точно обратното. Като продуцент бях не просто разочарован, а и в много тежки дългове. Като режисьор, автор и артист бях изключително попарен от масовата омраза, която се изля. Чисто човешки бях неподготвен за такова нещо. Изненада ме реакцията. Филмът не донесе никакви приходи заради кампанията срещу него. Тук ще вметна и проблема с торентите у нас, който така и никой не адресира. Лили рибката имаше 39 хиляди гледания в кината и 260 хиляди сваляния само в един от сайтовете за торенти. Беше махнат след като писах на сайта, но видях наскоро е качен отново. И все пак съм изключително щастлив, че направих филма. Той е като параход, който тръгва от теб и кръстосва морета, без да имаш никаква представа докъде ще стигне във времето и пространството.
Привидя ли се на някого нещо, което го няма във филма? Тъжно е колко лесно обществото може да бъде бутнато в дадена посока. Аз съм абсолютно убеден, че голяма част от хората, които говориха против него, не са го гледали. Колкото по-злобно говореха, толкова по-малка бе възможността да са го гледали за мен. Получи се инерция на лаене, стадна реакция. Лили рибката се появи в подходящ момент, за да бъде използван за определени политически цели. Ние сме изключително лесни за манипулиране. Много бързо можем да бъдем вкарани в дадени релси, мислейки си, че можем да различим кога някой ни манипулира.
Както красноречиво показва Adam Curtis в документалните си поредици като The Century of the Self. Как се борим с тази манипулация? С честност, граничеща с наивност. Не виждам друг начин. Това е единственият инструмент. Има един филм, Никога не гледай встрани на Florian Henckel von Donnersmark, вдъхновен от живота на (влиятелния немски художник – бел. ред.) Gerhard Richter. От него научих нещо, което бих искал да предам и на моите деца, а именно, че ако има някаква полезност в това да бъдеш артист, тя не е в качеството на произведението, а в предаването на концепцията за свобода. Артистът трябва да действа свободно и независимо от обществото и да съумее да предаде нататък тази енергия, за да продължи да съществува и да не се губи. Моите творби може да нямат голямо значение, но те са мотор на тази свободна воля. Това е борбата срещу нагласите в обществото. Затова винаги след война или криза започва разцвет и нов живот в изкуството. Там се пази изворът на свободата, никъде другаде я няма тази чистота и артистите имат тази отговорност, дори да са невидими през останалото време.
Върху какво работите в момента? Нова детска книга с издателство Точица – игра с цветове, която се надявам и полиграфично да стане много интересна. От четири години работя по нов филм, но пък Лили рибката ми отне девет. Още мисля как да подходя с него. Пак има магическия реализъм, но този път е категорично за възрастни. Има неща, които са по-крайни, за да задават въпроси. Търсената провокация не е самоцелна. Представям си припадащ човек, на когото бия леки шамарчета, за да го върна в съзнание и да му кажа виж какво случва. Ще има красив край.
Телогинариум е в по-добрите книжарници и онлайн.
