Има някаква много приятна екзалтация от идеята за музикант, който успява да се преоткрива кардинално и същевременно да задобрява все повече с всеки следващ албум. Set My Heart on Fire Immediately, петият албум на Mike Hadreas като Perfume Genius, e моментният триумфален връх на кариера, започнала със суров звук, крайно болезнената емоционална голота и ранимост на Learning и Put Your Back N 2 It, минала през набиращия увереност Too Bright и гигантския катарзис No Shape. Подобна траектория обикновено говори за амбициозност, но случаят на Hadreas е малко по-различен, най-малко защото нещата изглежда като да му се получават естествено и без излишни напъни. Последният запис на американеца e изящно пищен, многопластов и искрен албум, който очарова още на първо слушане с величествени мелодии с гъгнещи синтезатори и витиевати струнни и симфонични аранжименти, отказващи да бъдат вкарани в калъпа на един-единствен жанр и постоянно изненадващи със своята интелигентна трактовка на популярни течения от последните няколко десетилетия. Петият албум на Perfume Genius очарова с самоуверения размах и здрава ръка, с които се справя с подобна амалгама от готик, глем, синтпоп, кънтри и инди рок звуци, за да наложи своята идея за пост-стилова и индивидуална душевност от много висок калибър. Нежното фалцето на Hadreas стига нови висини в един по същество телесен албум, който диша по-свободно след всяко следващо слушане.
Bob Dylan е вечният антагонист, чието верую е сякаш да прави точно обратното на това, което се очаква от него. Въпреки че от появата му на фолк сцената в опушените Гринуич Вилидж барове в началото на 60-те до днес, не гласът му, а онова, което има да каже с него през тези почти шест десетилетия го е превърнало в истинска рок легенда, през последните дванайсет години Dylan издава три албума, съставени изцяло от кавъри на някои от най-знаковите парчета на американската поп музика, преди същата да бъде пометена от цунамитo на рокендрола. Новият Rough And Rowdy Ways е събитие с това, че Dylan сваля маската на интерпретатор, за да говори от свое име. В този смисъл за адептите, този албум е поне толкова важен, колкото слизането на Мойсей от планината със скрижалите с десетте божи заповеди – госпъл, неочаквано яростен блус, препращаща към бийт поетите смела игра на думи и неизбежните за 77-годишен мъж размишления за края на земния му път (I Contain Multitudes съдържа стряскащо лишената от страх и сантименталност строфа I sleep with life and death in the same bed), но и осезаемо задоволство от всичко, което често напук на обстоятелствата и очакванията си е успял да свърши до момента. Rough And Rowdy Ways не скрива нищо от слушателя – нито уморения, по старчески несигурен глас, нито понякога осезаемо недоизгладените фрази. Хапчето няма нужда да бъде изкуствено подсладено, тъй като така или иначе е предназначено само за хора, за които натрупаната с годините горчивина няма никакво значение. Още от пилотния сингъл, в който размишлява за убийството на John Kennedy (17-минутнaта Murder Most Foul), е ясно, че Dylan е толкова нахално отдалечен от всичко, което се случва в момента, че може да бъде актуален по всяко време.
Още първите секунди в Gospel for a New Century, откриващото парче в четвъртия албум на Yves Tumor, те карат да изтръпнеш с онази добре позната, но винаги провокативна възбуда при среща с нещо едновременно познато, новаторско, енергично и ужасно секси. И не, не говорим за самоувереното заглавие и още по-самоуверения грандиозен звук, а за размаха и въображението на Sean Bowie в най-новата им артистични заявки след опитите в съвременната нойз електроника. Още първите десетина минути на Heaven To A Tortured Mind бележат сблъсъка с изключителен полижанров албум, който черпи печели само позитиви от своето една идея по-комерсиално и първосигнално звучене, обречено да очарова още по-голяма публика без компромис с интегритета на Tumor. Миналото на Yves Tumor (артистът използва местоименията те/тях) няма никакво значение – нито къде са родени (Ноксвил, Тенеси), нито къде пребивават понастоящем (Торино), нито с кого колаборират (Mykki Blanco), нито с каква музика са отраснали (соул плочите на родителите и Throbbing Gristle като битка срещу консервативната среда), нито пък какво очакват феновете след успеха на Safe In The Hands Оf Love от 2018. Heaven to a Tortured Mind е ужасно естествена, ошлайфана (с помощта на продуцента Justin Raisen, работил със Sky Ferreira, Ariel Pink и Charli XCX) и поразителна трансформация, която мутира непрекъснато в продължение на 36 минути. Макар да черпи смело от разнолики стилове като соул, алтернативен рок, глем, психеделичен и краут рок, нойз, шугейз и дори гръндж, брилянтният нов опус на Tumor не е ретро колаж, а космическа атака със стадионни химни, които удрят право в простатата с гигантски движения и адски манипулации. Всичко си е на мястото, няма нищо излишно, мелодиите са чук, а талантът на Tumor да съчетават и преоткриват стилове по най-невъобразим начин – повече от вдъхновяващ. Госпел за новия век? Минимум. Тотален, безкомпромисен и гъзарски авант-поп шедьовър на един от най-интересните и неподражаеми артисти в съвременната музика? Определено да.
За двете години, в които са в музикалния обсег, за британския колектив Sault има смущаващо малко информация. Сякаш музиката им идва от нищото – няма интервюта, нито снимки, видео, концерти, сносно описание в Wikipedia – едно доста асоциално медийно присъствие, или по-скоро отсъствие? Знае се само, че продуцент досега им е бил Inflo, съавтор на Black Man in a White World на Michael Kiwanuka, който пък е сред гостуващите артисти в албума заедно с Laurette Josiah, леля на Leona Lewis, според Guardian. Друго известно е, че приходите от продажбите им отиват за благотворителност, а всички останали слухове за членовете на колектива нито се потвърждават, нито се отричат. Които и да са те, добре уплътняват времето, спечелено от липсата на суета. Untitled (Rise) излиза около 12 седмици след предходния им дългосвирещ запис от тази година и е общо четвърти за 18-те месеца след появата им въобще. И най-изумителното е, че в него няма нито едно парче (от цели 15), влязло с компромис. Преминават от дълбока тъга и меланхолия, през възторг до съпротива и революции. Правят го с изкусна смесица от хаус, фънк, соул, пост пънк, диско и буги вибраци с изненадващи включвания на бразилска батукада, детски хорове и барабани като от военен марш. Но докато на повърхността мелодията те приканва да потанцуваш, то текстовете сякаш никога не те оставят напълно да забравиш, че на по-дълбоко се води борба – за оцеляване, за признание, за равенство и справедливост. Изключително силна музика с още по-мощни послания – непоклатим баланс между лирика и звук, какъвто чуваме все по-рядко.
От първата си поява на световната сцена с изключителния си дебют Tidal през далечната 1996 (а и на последвалите награди на MTV, където в отговор на наградата за най-добър нов изпълнител бълва рант за повърхностната култура, която телевизията възпитава), Fiona Apple поразява с изключителна зрялост и отявлен нонконформизъм. Дете чудо на пианото, жертва на изнасилване, когато е едва 12-годишна, особено обещаващ текстописец, победител в битка с хранителни разстройства – Apple израства под тежестта на извънредни очаквания и ръка в ръка с немалко демони, които все още отекват в гласа й, докато пръстите й бягат като обладани по клавишите на пианото. Едва петият албум на американката за всички тези години не прави изключение от предшествениците си (а и доказва правилото, че по-малко може да е много повече), печелейки суперлативи от всички посоки за богатите си текстури и приключенски отбивки в аранжиментите на песните, тематичното си богатство и навременност, бруталната откровеност и суровия й, ръмжащ вокал. Достатъчно е да си пуснете откриващата I Want You To Love , за да чуете артист, способен да напише безупречно класическа композиция, която да превърне в безпрецедентен момент единствено с малко импровизация и като даде свобода на наелектризиращия си глас.
Едно от задължителните музикални преживявания на годината идва цели 5 години след Currents (оглавил Boyscout Топ 50 през 2015 – бел. ред.) без да изостава нито като класа, нито като качество. Грандиозният мега фестивален проект Tame Impala на Kevin Parker (музикалният гений, работил с Kanye West, Travis Scott и Lady Gaga) следва прецизната мисъл на музикант-инженер – неоспоримият майстор в комбинирането на различни инструменти и техники, мулти-хармонии или музикални стилове не изневерява на себе си и този път. The Guardian описва албума като Bee Gees на халюциногенни гъби и имат право, затова може да се пригответе за повече поп отколкото рок, но най-вече за многопластово грууви диско, прекарано през филтъра на последните 50 години. One More Year е гарнирано с космически Daft Punk звуци, в Breathe Deeper аренби звученето от 90-те има седемдесетарски привкус, а самият Parker го описва като вдъхновено от Mariah Carey, a вероятно най-големият хит от албума, Lost In Yesterday, няма начин да не ви напомни за The Way You Make Feel на Michael Jackson. Казано накратко – чиста доза щастие в еклектични музикални порции за меланхолици.
Петият албум на одухотворената от Katie Crutchfield американска група Waxahatchee бележи завой към по-семпъл, нежен и редуциран инди фолк звук спрямо предишните рок-енд-рол китари. Подобно на гранд-дамата на фолк музиката Lucinda Williams (за която Crutchfield казва, че е отпечатана на нейната душа), Waxahatchee показват поредица от места и емоции, рисувайки картини в търсене на позитивни послания, преработвайки спомени и преживявания. Записаният в тексаско студио албум разкрива мрачните страни на зависимостта и как разказвайки за най-трудните си моменти, успяваме да излезем от тъмнината и да намерим пътя на надеждата. Чистият звук и искреността на думите на Katie Crutchfield изпълват с увереност, че всичко ще бъде наред. Предупрежение – не слушайте този албум повече от веднъж, защото няма да можете да спрете. О, и видеото на Lilacs!
След цяла дузина албуми като Destroyer – и още толкова извън влиятелния инди проект – дали сме срещали Dan Bejar? От близо 30 години, канадецът погубва личното си пространство в полза на интимни, прозаични и идиосинкратични разкази. Истории за лица, имена, срещи, места – физически или пък метафизични. Самотни или споделени дни, нощи. Опиянение, терапия, политика. Поведението му е типично – полу-мързеливо, измъчено нацяло. Натрапчивото усещане, че по света срещаме грозота, дискомфорт и разочарование се оказва конструктивно, а и навярно красиво за Bejar. Конструктивното и красивото се съчетават и в звученето на Have We Met. Чрез циклични, семпли, понякога дори детински, инструментални мотиви Bejar повече от всякога разобличава заземената изработка на музиката си, но включат ли се извънредните виещи китари и блещукащи синтезатори, битовизмът на Destroyer става цял космос. My condition in general / despite what they say / improves. Добре познат персонаж с перманентно подновяващи се истории и състояния – вероятно със следващия албум ще се запознаем с Destroyer наново.
Moses Sumney е от онези стряскащо талантливи артисти, които виреят най-добре не само в двете крайности на емоционалния спектър, но и в неясното сиво пространство помежду им. Експерименталният характер на издадения на две части през няколко месеца феноменален албум Græ е истинско пътешествие в главата, чувствата и търсенето на собствена идентичност от човек с извънземно фалцето и безкрайна дълбочина на мултижанровия микс от космически джаз, алтернативен рок, нежно арендби и епичен бароков поп. Американският изпълнител от ганайски произход постига съвършенство в редуването и изграждането на грандиозни инструментално-симфонични моменти и задавящо кресчендо със спотаени проникновения, без да звучи егоцентрично или прекалено грандoмански. Напротив, искрената и интимна душа на Græ е в смелото и оголено до болка тълкуване на добре познати и повсеместни чувства за самота и уединение, интелигентното балансиране на творческата дихотомност и многопластовите хармонии не само с глас, но и с потентен звук. Græ е дълъг, изискващ, но и много даряващ проникновен анализ върху любовта, расата, феминизма, порива да бъдеш желан, смъртта и доминираните от ярост политически стереотипи с елегични, а не агресивни текстове. Mигновено разпознаваемият глас на Sumney е само върхът на един необикновен талант, който търси себе си в безкрайните възможности и отказва да бъде удобно категоризиран. Не просто амбициозен и концептуален магнум опус, а един от най-монументалните записи на 2020 и отвъд.
What’s Your Pleasure? се усеща като голямо завръщане след дълго отсъствие. Четвъртият албум на Jessie Ware засрамва всички други опити за вкарване на диското в 2020 с безупречни аранжименти, автентична емоционалност, запомнящи се рефрени и безкомпромисен качествен контрол във всичките 12 песни. Решена да накара хората да танцуват и правят любов в смутни времена, лондончанката хваща James Ford от Simian Mobile Disco за основен колаборатор и се потапя в сюблимните му инструментали – едновременно носталгични (цигулките на Chic в Spotlight или фънкa на Janet Jackson в Soul Control), безсрамно мръснишки (едноименния втори сингъл), но и способни да застанат гордо до последните записи на поп ветерани като Robyn и най-големите съвременни млади звезди като Dua Lipa (еуфоричното Save A Kiss). От пълните с копнеж откриващи редове до грандиозния финален 60-арски соул на Remember Where You Are, What’s Your Pleasure? звучи като албум с най-големите хитове на мегазвезда от времето на диско, фънк и соул музиката и се усети като същински тоник срещу злощастната #2020. Ware обича като за последно, танцува все едно светът не е полудял и бленува за по-добро утре. И го прави така заразително.