Aко Ian Curtis се беше родил трийсетина години по-късно във Филаделфия и беше анестезирал болките от съзряването не с Bowie и T.Rex, a с подскачане по нелегални техно партита, вероятно би звучал като Profligate – ужасното дете на приятно дебалансираната психика на Noah Anthony. След като през 1997 купува първия музикален инструмент в живота си – дръм машина Alesis, Anthony започва методично да гради и развива своя изначално клаустрофобичен саунд и да разширява постепенно палитрата от идеи, теми и подход към всяка от тях. Докато дебютът Finding The Floor (2014) открито флиртуваше с индъстриъла, в издадения четири години по-късно Somewhere Else (2018), стелещата се над кривите бийтове завеса от шум започва да се прокъсва, за да пропусне пълзящите нагоре филизи на една подчертано пост-пънк чувственост. Радваме се да съобщим, че именно през тази странна година ларвата на таланта на Anthony се измъкна от своя пашкул, готова да разпери криле. Въпреки че носи количествените и качествени натрупвания на всичко, създадено от Profligate до момента, Too Numb to Know е класически синтпоп албум с черно сърце. Мелодиите и изнесените напред учудващо ефективни, предвид монтонността си, вокали командват парада. Вътрешните пикове: We Can Punish и Stranger, които носят белезите на харш електрониката от ранните години на бандата, No Other Way с неговите китарни рифове, отдаващи почит към инди рока на 80-те и Just a Few Things Wrong – най-великолепното ню уейв парче, което ще чуете поне до края на 2020.

В сърцевината на музиката на Jessy Lanza неизменно ще откриете интимност и търсене – и като емоционален копнеж, и като техничарско експериментиране. Третият албум на 35-годишната канадка е създаден отново в партньорство с гаджето й (Jeremy Greenspan от Junior Boys) и няма да ви извади от полусънения унес на предшествениците си, брилятния Pull My Hair Back от 2013 и Oh No от 2016, който представи в София, когато концертите още бяха нещо. Напротив, Lanza задълбава в същата посока. Играе си с познати жанрове и звуци, за да създаде още 10 песни от супер характерното си невинно-лъстиво електронно аренби, в което няма да откриете дори следа от напън или претенция, носещи евокативни имена като Ice Creamy или Baby Love. Най-запомнящите щрихове се този пъти обаче са не разтапящите моменти, а там където вдига темпото и си позволява малко палавост – ангелският водещ сингъл Lick In Heaven или сърцеразбитата Over and Over. Търсенето няма край, но уверено може да подновите абонамета си за албумите на Lanza.

В самия център на четвъртия си солов албум Blake Mills прошепва The walls are thin / I hear a pin drop. Новото творение на виртуозния мултиинструменталист и продуцент води до точно такава сензитивност – цял албум под сурдина. Нежност, тишина, фини трепети. Всеки шум е от значение. Дизайнерският аспект на Mutable Set е комплексен, но ненатрапчив. Привидно минималистичен в акустичните си мотиви, Mills не губи плътност нито за миг. Пестеливият подбор от инструменти е употребен толкова изчерпателно, че дори и последователността на звученето става променлива – mutable. Слушането на толкова елегантно изработен албум е безусловно удоволствие – сетивно и интелектуално. Някак иронично, тази елегантност заличава фундаменталния смисъл на Mutable Set – измъченият, но нежен глас на Mills по-скоро служи като допълнителен инструмент, но това е и голяма част от красотата му. Това е албум-медитация, албум-уют. Албум-тишина.

Тайландски фънк, индийски фолк, ямайски дъб и афро ритми се съчетават, интерпретират и преобразуват в Mordechai на тексаското трио, кръстено на тайландската дума за самолет. Третият албум на Khruangbin се отличава с повече вокалност, но без да изневерява на познатия стил, описан от членовете на групата като земна музика, вдъхновена от мелодиите на южна Азия, Африка и Централна Америка. Откриващото First Class идва с усещането за дълъг и горещ летен ден и намигване към джаз-фънк класиката Everybody Loves the Sunshine на Roy Ayers. Time (You and I) неусетно влиза под кожата и настоява да бъде тананикано – звученето е по-скоро диско и оптимистично, въпреки заключението that’s life на няколко езика, включително като ово jе живот. Латиноамериканските ноти на Pelota са поднесени с вокали на испански от басистката Laura Lee, а So We Won’t Forget е меланхоличен спомен по изгубена любов, пресъздаден с едно от най-мелодичните изпълнения на китариста Mark Speer. Moderchai е екзотична покана за откъсване от злободневната реалност и потапяне в сладки спомени за отминали преживявания и мечти за утрешния ден.

Мултидисциплинарният артист и особено талантлив пианист Timothy Duval е на вълна свобода в четвъртия си албум Help. Работата на младежа, който живее и твори между Великобритания и Сиера Леоне – независимо дали става дума за музиката или лайфстайл бранда му Carrying Colour, често е информирана от противоречивата позиция, в която го поставя връзката му с тези толкова различни свята. Да имаш два дома, но да не принадлежиш изцяло на нито един е предизвикателство на съдбата, което обаче дава на Duval по-необичаен усет и поглед за социални и политически динимаки, които се материализират в много фин, минималистичен и поликултурен запис, чийто корени също са разпилени някъде между джаза, класическата музика и дигитални бийтове. Създаден в колаборация с продуцента на инструментален хип-хоп и IBM Vegyn, популярни музиканти като Twin Shadow и Lil Silva, и гласовете на малко известни вокалисти (Masha Lisogorskaya) или визуални артисти (Ibiye Camp и – сестра му? – Isabella Timothy), Help е изключително лек и нежен, пълен с различен текстури, идеи и далечни светове.

#2020 е силна година за талантливите жени в съвременната авангардна електроника. След прекрасните албуми на Marie Davidson и Kelly Lee Owens, отдаваме значимото и на Еla Minus – родената в Богота и базирана в Бруклин Gabriela Jimeno, която има музикално образование от Бъркли и минало на пънк барабанист, но ни печели окончателно с протестен техно-поп и медитативни отклонения. Ярката музика за мрачни времена на Ela Minus очарова с умен баланс между тихи политически вопли и лична любовна лирика за живота, развити върху бърза електроника, записвана изцяло и само с аналогови машини. Независимо дали бийтовете улсират хипнотично (They told us it was hard, but they were wrong.) или се забавят до амбиънт (Do whatever you want, all the time. и Let them have the internet), Acts of Rebellion не излиза нито за секунда от своята интимна атмосфера. Емоционалният му интензитет влиза под кожата, без да настоява за изрично внимание – клубният пънк дебют на Ela Minus е лъстив дестилат от сближаващо техно и лични космически вселени.

Когато известни музиканти се обединят в нещо ново отвъд очаквания и крайни срокове, всъщност рядко се получава нещо истински интересно, липсва креативното напрежение. Случаят не е такъв тук – албумът не се усеща като самоцелен, а идеите им елегантно кривят от ембиънт посоката, за да адаптират отломки от краутрок епохата към настоящето. Illusion of Time е също така от тези, които се слушат най-добре отначало докрай. Встрани от този албум, Avery издаде и самостоятелен (също толкова впечатляващият Love + Light), а Cortini стана член на Залата на славата на рокендрола покрай участието си в Nine Inch Nails.

Moses Boyd e адепт за пример – на любовта към занаята, на отдадеността до виртуозно побъркване на инструмента. На идеологията each one, teach one, на котилото Tomorrow’s Warriors. Това ще чуеte тук – посветеност. По дебелашка ирония на пазара, този албум излезе на 14 февруари. В него, обаче, няма меченца, сърчица, шоколад, вино и сонети. Има покриване на периметър. Маркиране на територия-мегаполис. Има смазващ коефициент на полезно действие. Имa дълбочина, лекота на космически мрак. И това, което шефът нарича по zoom деливъри. Бийт по целия лондонски диапазон – трип-хоп, нов лондонски джаз, соул, малко брейк, малко електро и още три тона еклектика. Вероятно точно тази разходка по конспекта не позволява да го спреш или да прескочиш който и да е трак. Като истински българин, дебнах със снайпер кой от гостите ще се издъни: Nubya Garcia на сакса ли, инста-бъдито и майстор-Rhodes Rider Joe Armon-Jones ли, вокалите на Poppy Ajudha или Obongjayar ли, тубата на Theon Cross, тромбонът на батко му ли. Греда, душици. От този албум спокойно един ден ще излезе новият 100th Window, че и отгоре. Всички мачкат, майната му на Mercury-tо. Така е в истинската игра: свирят и пеят с всеки като за последно.

Civic Jams е колекция от клубни и емоционални бенгъри. Първите неудържимо задвижват тялото, трансформирайки потенциална енергия в кинетична. Вторите действат по аналогичен начин, но на психиката, като взимат ума и внимателно го изхвърлят от обичайното му място, за да превръща аудио в картина, карат го да си представя бъдещи случки или да извиква отминали. А и нищо чудно aдреналинът, който кротко синтезира през това време, да провокира и някоя сълза. И всичко това в състояние на физическа неподвижност. Точно това е новият албум на Darkstar Civic Jams – цялостно и завършено произведение със собствено начало и край. Да, може да отделите водещите емоционални бенгъри в него като Jam, 1001, Wolf или Text – парчета, които те карат да се загубиш както в пластовете музика, така и в мисли, но всичко работи консистентно и неразделно заедно – мъглява, печална мелодия и приглушени вокали, примесени с носталгия по нещо, намиращо се само във въображението, без да успива, а провокиращо вътрешно движение. Civic Jams е меланхоличен купон в главата ти и изобщо не е проблем, че няма поканени.

Попкултурнаta рехабилитация на ню ейдж жанра, инициирана от електронния авангард на предходното десетилетие (OPN, Visible Cloaks, Botany) и подпомогната от инфилтрацията на безброй YouTube плейлисти с микротиражни самиздат находки от 70-те и 80-те постепенно обхваща и микрокосмоса на акустичните китарни солисти. Един от най-ярките примери за това е Patrick McDermott и соловия му проект North Americans за собствения лейбъл Driftless Recordings, който приютява съмишленици като (вече нетолкова) тийн виртуоза Hayden Pedigo. За разлика от издание в минимален тираж от сто плочи предходен Going Steady, Roped In носи етикета на нео-американа бастиона Third Man Records. Палитрата от инструменти, акомпаниращи класическата китара на McDermott, този път е ограничена до традиционните за Нашвил педал стийл (Barry Walker Jr.), електрическа китара (William Tyler) и арфа (Mary Lattimore), което поставя проекта до артисти като SUSS и Chuck Johnson в новоизлюпения о набиращ изненадваща популярност в Spotify aмбиънт кънрти жанр. Въпреки това, новите композиции са все така хипнотични и деликаткно психеделични. Времето в компанията на Roped In напомня за слънчев следобед с чаша микродозиран чай, наблюдавайки облаците през пъстра дъга, простираща се над широкоекранен пейзаж от Дивия запад. Като ню ейдж пионерите на предходното поколение, North Americans създават гостоприемни, утопични светове, в които да потърсите покой в размирни времена или бягство от карантинено заточение.