Добавяме името на Kelly Lee Owens в престижната категория на Daniel Avery, Grimes и Кедр Ливанский заради космическата електроника и неконвенциално техно в страхотния й втори албум Inner Song – не само заради смелостта да остави гласа си да се рее ефимерно без манипулации и прикриване с ефекти, докато осмисля трите най-ужасни години в нейния живот, но и да се гмурне сериозно в ада на своите демони, болката от загубата на най-скъпия й човек и красотата на заобикалящия свят. Електронните мелодии и съкровен глас на Owens докосват по дълбоко интуитивен начин с уверения размах на девойка от Уелс, която (по думите на музикалната критика) препоръчваш, за да впечатлиш някой. Особено ако ще се разтопи от космическа приспивна песен с John Cale (The Velvet Underground) в ролята на гост вокалист (Corner Of My Sky). Впечатляваща жена с дяволски красив и емоционален албум, който трябва да се слуша, преживява и съзерцава нощем на слушалки. 

Безплътен, ефирен, неуловим, успокояващ, смущаващ. Нереален, и същевременно толкова познат. Новият албум на Fleet Foxes е интимно преживяване, което не очаквахме, но от което имахме нужда. Обявен точно преди издаването си, Shore излиза в деня на есенното равноденствие, уплътнявайки и без това мистичния си ореол. Въпреки неочакваната си поява, албумът съвсем не е спонтанен. Robin Pecknold – гласът и основна движеща сила на Fleet Foxes, започва работа по него още през есента на 2018-а, веднага след края на турнето, промотиращо Crack-Up – предният албум на фолк-рок героите от Сиатъл, предлагащ много по-мрачен звук от останалите записи. Pecknold този път работи сам, без останалите членове на групата, с желанието да намери нов, по-светъл начин за писане на песни. И успява – Shore е като завръщане в мястото на щастливото ти детство, но с нагласата на зрял човек. Всички удари на живота не са забравени, а са приети и отпразнувани. Цялата красота на съществуването и всичките му трагедии – въобще празник на живота в лицето на смъртта, както го определя създателя му. И по-точно не би могло да бъде казано.

Седмият пореден албум на плодотворната английска народна певица (по Google Translate) Laura Marling, Songs For Our Daughter е безспорно глава и рамене над всички нейни записи до момента. С комбинацията от минималистично аранжирано фолк звучене и характерните за региона едвам доловими чувство за хумор и тихо отчаяние, британката създава интимна атмосфера, в която се обръща към своята въображаема неродена дъщеря в търсене на отговор как да подготвим младите за света, в който живеем днес. В една от най-красивите песни на годината, Strange Girl, 30-годишната Marling пее: Build yourself a garden and have something to attend / Cut off all relations ’cause you could not stand your friends / Announced yourself a socialist to have something to defend / Oh, young girl, please, don’t bullshit me. И всъщност разбираме, че с този албум тя намира преди всичко себе си като един зрял автор на върха на своите сили. Препоръчваме с чаша глювайн от Дрекка и топли чорапи пред камината на уютна къща на село.

Едно от явленията на последните десетина година е всъщност анти-явление – много от авангардните изпълнители на 00-те, изчезнаха през 2010-те, дали в по-малко известни странични проекти, дали заради желание за здравословна дистанция от месомелачката на музикалната индустрия. Дали в близко бъдеще ще видим поредица от завръщания? Fiona Apple не е единственият индикатор за това. Island е първият албум от шест години насам на Owen Pallett, полуофициален член на Arcade Fire, продуцент, филмов композитор и музикант за наемане в тези моменти, когато ви е ясно, че искате нещо в една песен, но посмъртно не може да го направите сами. Дали меланхолията на Pallett е загубила от очарованието си през тези по-тихи години? Една от първите песни в албума, A Bloody Morning, започва със: Started drinking on the job / And the job became easy / Keep my hands upon the wheel / And my eyes to the sea. Отговорът е категорично не, за което помага и участието на London Contemporary Orchestra.

Септември 2019. Daily offender, crazy Eastender! – брилянтният образ Моуди от третия сезон на Top Boy излиза от панделата с боен вик. Това се хваща и цикли от феновете на лондонския епос до откат. Хора, аре малко по-сериозно, този лаф го каза J Hus! – коригира някой в Twitter. От кое парче е, бе?! – Unreleased. Четири месеца по-късно, Reckless вече е част от втория албум на Momodou Lamin Jallow, познат под още поне десет артистични псевдоними. Връзката, за която малко онлайн-ербапи стоплят – по време на снимките на новия сезон, J Hus e пак на топло за носене на хладно оръжие на публично място. Прибавяме участието му година преди това в Psychodrama на колегата му Dave и появата му на сцена веднага след затвора с Drake и всичко е ясно. Това, което също става ясно от Big Conspiracy e, è вероятно и днес J Hus разнася нож по лондонските улици. Защо това е нужно на момчето-пионер на афросуинга и изкарало един от най-приятните за слушане грайм/денсхол/брит-рап албуми ли? Защото така правят повечето момчета от диаспората – гамбийска, карибска, нигерийска, ганайска. И дори албум, качил се до първите места, пълен с хубава музика плюс два топ фийчъра с Burna Boy и Koffee, не може да те спаси от съдбата на дете на африкански емигранти в Лондон, което се опитва да пусне корени във враждебна страна, към която не принадлежи. Обречен блус вайб от Лондон? Усили.

Phoebe Bridgers има всичко откъм музикален талант, което няма Phoebe Buffay от Приятели. Заглавието Punisher носи подобно внушение като на това на излезлия преди 40 години Violator на Depeche Mode – ако има мотив за агресия, той е много повече в безстрашното разкодиране на собствените грешки, болки, колебания, спорни решения. През 2020 Bridgers се доказа и като кралицата на телевизионните локдаун изпълнения. Това е втори самостоятелен албум за 26-годишната изпълнителка, но всъщност четвърти, ако броим проектите й с boygenius и Better Oblivion Community Center. 26-годишната американка направи и дебют като продуцент с Beginners на Christian Lee Hudson, но моментумът не спира дотук – видеото към Saviour Complex е режисирано от Phoebe Waller-Bridge (Флийбаг, Убивайки Ийв) и с участието на Paul Mescal от сериала Нормални хора.

Meg Remy и компания се завръщат с поредния си богат винтидж фестивал. Колективността на проектът U.S. Girls винаги е била определяща за звученето и енергията на бандата. Импровизации, колажи, интервюта и всевъзможни, откровени музикални влияния дават трудно описуема плътност на Heavy Light. Очаквано за състава, новият албум се лута из късните десетилетия на 20-ти век. Соул, фънк, латино. Пиано балади. Цигулки. Рок. Ретро елементите не се дължат просто на жанрова еклектика, а и на радио-текстури. Винил-текстури. Walkman-текстури. Именно тази блъсканица превръща Heavy Light в нещo ново, нещо сегашно, нещо колекционерско, с история, пръскащо се по шевовете. Remy, както обикновено, успява да комуникира усещане за отчуждение и самота, които избиват през музикалните слоеве, независимо колко мъчни или тежки са те, за да прикани слушателите на празненство. Heavy Light, тежка светлина или тежко-леко, едно е сигурно – U.S. Girls отново предизвикват и задържат вниманието с дива, вълнуваща аудио-колекция за танци, рев, дръпнати завеси и вино.

Вокалистката на обичаната от всички любители на крафт бира, гъсти бради и кето хляб група Big Thief, Adrianne Lenker издаде два самостоятелни албума през трудната 2020 – един с инструментали – Instrumentals, и един с песни – Songs. Записани в бунгало в горите на Масачузетс, по средата на пандемия, след лична раздяла и поради невъзможност да бъде на турне с групата си, Lenker преработва болката с музика. Дървеният интериор на импровизираното студио създава усещането, че си вътре в акустичната китара и слушаш мислите на Lenker, докато тя пее. Близостта с китарата, отглеждана още от годините ѝ на музикално дете-чудо, слушайки записи на Pat Metheny и обучавана от своя баща, отстъпват място на силата на думите, чиято роля в Songs е пътеводна. Ако сте имали своите високи препятствия през 2020, този албум ще ви помогне да намерите спокойствие и баланс за една още по-приключенска 2021.

Kласическото диско на Murphy’s Law. Плачещият за бетон и големи колони хаус на We Got Together. Тетрисовото фокус-покус флексване на Game Changer. Или пък деконструираният шаманов транс на Kingdom of Ends. Róisín Murphy описва петия си албум като голяма сграда – има нещо различно на всеки етаж, но от мазето екти равен, непреклонен шефийлдски бийт. Зад мощният тътен в основата на брилятната колекция от стеноразтърсващи песни стои Richard Barratt, по-известен като Crooked Man или Parrot. Пътищата на Murphy и Barratt се пресичат още през 90-те, когато и двамата са още прохождащи музиканти в Шефийлд, и стават приятели, съмишленици и спорадични колаборатори (страхотните Cry Baby и Movie Star). Róisín Machine е кулминация на потентната сингерия между двамата, създаван парче по парче почти цяло десетилетие – и без съмнение е най-достъпният запис на Murphy от Overpowered насам. След концептуалните Hairless Toys и Take Her Up To Monto, албумът е поредното утвърждение на Muprhy и като фантастичен текстописец, и като страшно гъвкав и емотивен вокалист, и като жива легенда на клубната сцена.

В почти 40-годишната история на Flaming Lips, всяко десетилетие носи радикални промени в състава, подхода и музиката. Началото на 90-те e белязанo от присъидиняването на китариста Ronald Jones и първите откъслечни хитове на групата. Новото хилядолетие заварва групата в камерен състав между двата албума, на които се крепи популярността им – The Soft Bulletin и Yoshimi Battles The Pink Robots. Embryonic поставя началото на най-експерименталната им фаза, в която сякаш се опитват да предефинират границите на психеделичния кич, добрия вкус, а в някои случаи и слушаемостта. Несъмнено, нежеланието им да претоплят звученето на най-популярните си албуми ги канонизира като почти безпрецедентно безкомпромисни поп приключенци. Цената? The Flaming Lips постепенно изгубват бароковата еуфория, залегнала в основата на звука им от зората на алтернативната ера. И ето че, на прага на седмото си десетилетие, Wayne Coyne най-накрая поглежда назад и поднася донякъде автобиографичния American Head – вдъхновен от спомени за буйната оклахомска младост и невинаги щастливата съдби на семейство и приятели. Темите са сред най-земните в репертоара на групата, а на места навяват реализма на Bruce Springsteen, подсилен с шепа магически гъби и голяма доза фатализъм. Смъртта, една от най-редовните музи на Wayne Coyne, редом със сестрите Вяра, Надежда и Любов, се появява отново в Mother Please Don’t Be Sad и заглавието на When We Die When We’re High. Отсъствието на обичайния екзистенциален драматизъм е балансирано с едни от най-запомнящите се мелодии на групата от доста години насам. Новото приглушено амплоа на The Flaming Lips е идеално отражение на годината на голямата глобална меланхолия и безнадежност. Дори и трансцеденталният екстроверт Coyne осъзнава, че сега повече от всякога приятелската прегръдка в споделения мрак е далеч по-откровена и ценна от екзалтирани залпове конфети и революционни девизи.