Иронията, че най-мрачната година откакто се помним, става сцена за големия ренесанс на диското е абсолютна. Случайно или не (вече със собствени очи сме виждали как история и мода се повтарят), официален старт на диско пандемията даде обезоръжаващо чаровната Dua Lipa още в края на 2019 с Don’t Start Now. Непринуденото потапяне обратно в златната ера на Chic и Donna Summer озвучи миналата зима, за да повлече краката на хора като Jessie Ware и Kylie Minogue към волните години на Studio 54, синкопирани бас линии и блестящи мелодии. Сингълът някак успя да задмине чудовщитето New Rules като най-голям хит на лондончанката от косовска Албания и зададе тона на втория албум на Lipa. Future Nostalgia е колекция добре полирани хитове за Instagram поколението, излязло на първа среща с диско музиката. От невъздържаната кинетична енергия на Physical, през следучилищното безгрижие на Levitating до сладките неонови синтезатори на Cool, албумът е зареден почти до дупка (издишат единствено позорно баналните Good in Bed и Boys Will Be Boys) с бомбастичен поп, който само увеличи преднината на Lipa в негласното състезание за бъдещeто на популярната музика за масите.
Няма почивка за Maynard James Keenan. Последните три години всеки един от по-известните музикални проекти, в които участва, издаде нов албум – A Perfect Circle през 2018-а, Tool през 2019, и тази година Puscifer. Последният от списъка никога не е достигал славата на по-знаменитите си родственици. Като експериментално поле за Keenan, където да реализира най-авангардните си социомузикални идеи, Puscifer винаги е бил твърде мек и твърде нелеп за сериозния самовглъбен Tool фен, а и динамичният му състав и променлив график говори по-скоро за проект, чиято виталност зависи от нивото на кръвната захар на основателя му. Нещата изглежда се обръщат. Четвърти поред в дискографията на формацията, и този път в състав Keenan, Carina Round и Mat Mitchell, Existential Reckoning концептуално надминава гореспоменатите албуми. Таймингът е нацелен перфектно за обсъждане на глобални кризи, борби с лични демони и търсенето на смисъл. Обичайната сатира в презентацията на Puscifer тук е много смекчена, за сметка на сериозните послания, без да е заличена изцяло. Останала е достатъчно, за да разграничим 12-те парчета от другите проекти на Maynard, въпреки че като звучене ER прилича повече на хибрид между A Perfect Circle от Emotive периода и неиздаден филмов скор на Trent Reznor. Роден от класическото партньорство на тъмен синтезаторен звук и апокалиптични послания, екзистенциалната разплата е крайно смущаващ емоционално албум, но все пак завършва окуражаващо. Everything will be alright повтаря Keenan във финалната Bedlamite. Имай късмета да си ни излъгал, Maynard!
Проектите на Douglas Dare (свирил в София с Fink през 2015, преди да стане по-разпознаваем) започваха да звучат все по-амбициозно и богато, така че е изненада, че новият му албум всъщност е изключително минималистичен и акустичен. Подобен завой направи и Zola Jesus през 2017, когато вместо да скочи окончателно в експерименталния поп, издаде най-мрачния си албум. Заглавието Milkteeth деликатно подсказва обединяващата тема – в текстовете често присъстват спомени от детството, които в рамките на албума придобиват почти призрачен нюанс.
Дебютният албум на канадката Helena Deland е апотеоз на четиригодишно търсене, минало през упойващ синтетичен дроун поп (Claudion), инди рок (Lean On Me) и фолк (Rise) в поредица от хипнотични EP-та (Drawing Room и четирите прекрасни части на Altogether Unaccompanied), за да финишира като великолепна кулминация на многолик талант със способност да влиза в различни роли и да се съзерцава през очите на другите по стряскащо интимен и откровен начин. Макар да подгрява епични артисти като Weyes Blood, Connan Mockasin и Iggy Pop, Deland не само не променя пеенето си, но и запазва деликатния и чувствителен глас, оставен да лакатуши нежно в парчета с богато текстуриран звук и такива с по-минорни оркестрации. Въпреки осезаемата липса на категорични сингли, Someone New e от онези незабравими албуми, които обладават с цялостна атмосфера на провлечени китари, страхотни синтезатори и мелодии от мек, зрял, фокусиран и внимателно рафиниран лирицизъм – упражнение по чувствителност и приемственост във време, когато имаме много време за себе си.
Nubya Garcia вече уверено се изкачва нагоре по стълбицата със синоними на т.нар. лондонски джаз ренесанс и макар това да е нейният дебютен солов албум, Source просто затвърждава статута й на звезда сред тенор-саксофонистите в жанра. Записът отдава почит на голяма част от родословното дърво на Garcia, в чиито музикални клони се преплитат майка от Гвиана и баща от Тринидад и Тобаго. Освен че свири на пиано, цигулка и един стар кларинет в компанията на родителите си от малка, стилът й като саксофонист се развива и оформя още по-силно с участието в групи като Maisha, Nérija и Sons of Kemet. В Source обаче Garcia има свой самостоятелен облик и послание. Макар и централен, саксофонът на лондончанката обаче сякаш никога не ръмжи гръмко, а по-скоро мърка величествено в компанията на останалите инструменти и гостуващи вокали и разказва историята на нейното пътешествие като музикант. Това е албум, в който минутите са като километрите, делящи дъб реге, джаз и кумбиа – представяне, с което Garcia доказва, че ще е важна част от новата история на лондонския джаз.
Вторият албум на индипоп групата от Солт Лейк Сити е онзи непосредствен кеф и екзалтация от първите албуми на The Drums, студен пост-пънк от Cold Cave, овладянаенергия на Drab Majesty и реминисценция за The Smiths. Или, казано по друг начин, синтпоп съвършенство, каквото се появява все по-рядко. Меланхоличната красота и емоционален интензитет на Gathering Swans създават опияняващ космос от трогателно сърцераздиране и деликатно проникновена носталгия по 80-тарския поп и ню уейв, а нежният вокал на Adam Klopp нюансира цялата ендорфинна красота с деликатна чувствителност. Освен очевидните добри страни, записът е добър атестат за своето време – наред с Shatter, върховната и много енергична синти пост-пънк елегия Complainer маркира #2020 с контатацията как всичко е наред и никой не е щастлив (But it’s not that bad / I never really had it worse / I’m just a complainer). Вторият албум на Choir Boy е важен не само заради хипнотизиращото умение да редят текстурирани вокали върху божествени поп мелодии, а и заради безкомпромисния начин, по който надскачат опитите да ги вкараме в една категория или да ги обвиним в копиране на споменатите групи. Трудният втори албум всъщност се оказва приятен триумф.
Последният албум на Four Tet излезе в началото на годината, което по пост-covid летоброене се води за различна епоха. И наистина, слушано сега, звученето сякаш идва от един по-различен свят, в който нещата са, ако не перфектни, то поне доста прилични. И точно това прави албума идеален за сегашния момент – успокояващ e, балансиращ и дзен, което се корени във влиянието на Изтока върху Kieran Hebden – човекът зад името Four Tet, който все пак е наполовина индиец. Sixteen Oceans може да се предписва от лекарите срещу натрупано с месеци безпокойство и тревога. Макар да открива с по-енергичните и танцувални School, Baby и пилотният сингъл Teenage Birdsong, нещата постепенно преминават в сферата на ембиънт експериментите – 40-секундни скитове и природни записи на терен с птици и ромолене на вода. Мелодична невинност, на която можеш да медитираш, дефрагментираш и пресаждаш цветя. И макар познаващите предишния албум New Energy, вероятно да усетят, че вече са слушали тази музика, чувството не е натрапчиво или неприятно. Все още може просто да кажем, че това е звученето-патент на Four Tet.
Белият албум на актьора и комик Donald Glover е великолепен пример за една музикална еволюция, преминала през пренебрежими рап опити, страхотна смяна на посоката с фънк и арендби (Awaken, My Love от 2016), радикален химн и видео за съвременна Америка (This is Ameirca) и симпатичен музикален филм (Guava Island), за да стигне до авангардна красота като 3.15.20. Авангардна не заради обложката и решението да не натоварва с допълнителен смисъл песните, като ги кръсти само с точното време, в което започват, а най-вече заради многопластовото изследване на многоликия и смел талант на Glover да посяга към тотално непознати и неочаквани жанровe и да ги асемблира по невъобразим, но монолитен начин. Експерименталният характер на 3.15.20 комбинира медитации върху обичайните стилове на Gambino с всeвъзможни изкривени звуци, които вършеят през знаковите белези на индустриалния хип-хоп, фънк, нео соул и електроника, за да ударят шамар с амбициозен музикален калейдоскоп от артист на върха на своите възможности.
Времената на отчаяние, несигурност и отвреме-навреме чиста параноя вероятно се нуждаят от отчаяна музика и Void Moments на изпълзелите от чикагския ъндъргаунд FACS изпълват последното понятие до краен предел. It never happens the way you think изплюва думите с осезаемо задоволство певецът/китарист Brian Case в откриващото Boy, докато първоначално стройно подредените бийтове и мелодия постепенно се начупват на остри късове и потъват във вълни от екстатичен шум. Това е и схемата, по която се развиват повечето композиции в албума, като желязната спойка между тихите моменти и внезапно връхлитащите от всички страни вълни на агресия осигурява хипнотично пулсиращият бас на Alianna Calaba (някогашна барабанистка на Cat Power, как така не я помниш?). Формално газещ полето на нойз-рока и пост-пънка, Void Moments е странен звяр, който едновременно те налага с юмруци и те приласкава в прегръдките си.
В тези изолирани и оскъдни на забавления времена, всичко от което понякога се нуждаем, е подходяща музика, на която да танцуваме в официалния анцуг у дома. Michael Lovett очевидно е предусетил появата на тази пазарна ниша, защото Pure Luxury доставя точно това – безсрамно мелодични парчета, доставящи най-доброто joie de vivre, на което ню диско звученето е способно. Слушайки Pure Luxury, паралелите с Metronomy са неизбежни, но това не е неочаквано – като съратник на Joseph Mount в споменатат формация, Lovett е наясно как се прави завладяваща индитроника, а работата му с Christine And The Queens допълнително утежнява положението. В Pure Luxury разгръща целия опит, който е натрупал, и прави сериозна заявка NZCA Lines да се превърне от бутиков инди проект в име, което може да пълни залите на eвропейските столици. И би било оправдано – безупречните танцувални композиции могат да конкурират много от продукцията на Hot Chip например, а сърцераздирателната балада For Your Love комфортно би се намърдала в Random Access Memories на Daft Punk. Но албумът не е само парти, брокат и любовни трепети – под лъскавата опаковка Lovett прокарва по-дълбоки послания, свързани с консуматорството, трупането на материални блага, окаяното състояние на околната среда и негативния аспект на социалните мрежи. Всичко е направено много умело и с мярка, така че да не убива партито. Off these bad times I’m going through, just dance пропагандираха Jamiroquai навремето. Pure Luxury подканва да направим точно това.