Скъпи. Николай Атанасов бе първият (и единственият до момента) мъж, който някога се е обръщал така към мен.
Смущаваше ме и обръщението, и той самият. Караше ме да се чувствам някак неудобно от първия момент, в който се запознахме преди 20 години и два месеца, когато по някаква странно стечение на обстоятелствата се озовах пред стая 402 на блок 42Б, Студентски град.
След настоятелно чукане на заключената врата, Ники излезе да ми се кара. Има грешка. Объркал съм се. Невъзможно е да съм настанен при него, защото там вече живеят трима души и макар единият да не е спечелил право за общежитие на първо класиране, домакинката на блока е обещала да му пази място и защо по дяволите ми беше дала ключ. Слезе да се кара и на нея, малко след което се върна, извини се и ме покани да вляза.
Препълнената малка стая от десетина мизерни квадрата, три легла, секция и бюро щеше да е най-клетото нещо, което бях виждал, ако не беше стената над леглото на Ники. Плакатите на Björk, Sinéad O’Connor, Annie Lennox и Madonna я превръщаха в края на заешка дупка, от която надничаха още фотографии на Richard Avedon, откъсната страница от списание с младата Charlize Theron, огромен черно-бял календар с гол мъж, броеве на Max, Егоист, всевъзможни книги.
Учеше българска филология. Беше ужасно различен от хората, които бях срещал дотогава, но имах чувството, че вече се познаваме. Беше великан по начин, който тогава не можех да разбера. Беше и много труден – радикален и, на моменти, леко страшен. Същевременно някак дяволит и подривен. Вървеше все едно го движеше току-що освободена пренавита пружина – припряно, леко наперен, едва наведен напред с ръце, махащи застрашително встрани от жилавото тяло. Беше ужасно нежен под бодливата къса черна коса. Смееше се с наслада, искрено и доволно, като човек, който разбира повече от другите, но няма време да им обясни защо нещо е смешно.
Така и не заживяхме заедно. Без много шум смених мястото си с настанения на второ класиране трети съквартирант през няколко стаи на същия етаж, но станахме приятели. Говорихме с часове за любимите си музиканти и филми (и двамата обичахме Опасни връзки и бяхме убедени, че Glenn Close беше ограбена от Академията). Показах му музикалните класации, които водих от тийнейджър. Той ме засрами със следващо ниво на гийкване – пълен сценарий за наградите Grammy с избрани от него водещи, номинирани и победители. Беше им написал и репликите, ако не ме лъже паметта. В този момент изпитах почти братска близост към него.
Искаше да ме запознае с всички. С приятеля му, с Дияна, Ира, Петя, Иво, Ради, Жоро, Деси. Бяха от всички краища на България, хетеро и нехетеросексуални, възпитаници на американския колеж и на провинциални гимназии, студенти по физика, ботаника, връзки с обществеността, икономика. Приобщи ме към еклектична малка общност, която ме учи, храни, кани на купони по стаите си и до днес продължава да ми вика малък.
Николай ми говори за активизъм. Натискаше ме постоянно да преосмислям кой съм. Да имам позиции и да ги отстоявам. Изобличаваше привилегиите ми. Понякога ми вменяваше вина за тях. Критикуваше вкуса ми за комерсиална музика, подиграваше се на романтичността, суетата и наивността ми, насърчаваше ме да надскоча желанието си за комфорт и спокойствие, представите си за света и за мен самия. Разказваше ми за куиър култура и как гей хората сами избират семействата си.
Заведе ме в Спартакус. Посрещнахме първата ми нова година в София в При Кайо. Прати ме да си купя ЛГБТ броя на Литературен вестник, в чието списване бе участвал. Даде ми да чета Jean Genet. Подари ми първата си стихосбирка Ябълка и ме покани на премиерата във Военния клуб. Радвах се искрено за наградите и признанието, които му донесе, но не я разбирах истински. Чужди ми бяха вулгарността и гневът му.
Беше ранен. Болеше го. Беше тормозен, измъчен, отритнат. Но не се срамуваше, напротив. Искаше всички да знаят на какво сме способни в името на фалшиви идеали, дори към собствената си кръв. Споделяше ужасяващи истории от своето детство, от които помня единствено непреклонността да изневери на себе си. Помня, че търсих мнението и одобрението му.
Година по-късно замина да работи на бригада в Щатите и остана там. Още година по-късно тръгнах по стъпките му с Дияна. Исках да спестя пари, за да започна да се издържам сам и да отговарям единствено на себе си, вероятно заради него. След няколко месеца в увеселителен парк до Чикаго, кацнахме в Маями с Дияна в първите часове на (онзи) 11 септември. Гледахме как падат кулите близнаци в малкия апартамент, който Ники делеше с приятеля си във Форт Лодърдейл. Приютиха ни и ни помогнаха да си намерим работа в едно кино през последния месец, в който бяха валидни работните ни визи.
Тогава го видях последно. Точно бях навършил 20. Следващите дълги години спорадично си писахме и разменяхме музика. Вкусовете ни продължаваха да се пресичат покрай артисти като Róisín Murphy, Alison Goldfrapp, The Knife и Tracey Thorn, както и Todd Terry и другите класици на хаус музиката. Преди 2 години си купих последната му стихосбирка Евангелие от евнух. Вече го разбирах малко по-добре.
In Memoriam: четене на поезията на Николай Атанасов е на 5 декември, четвъртък, в Книгата от 19:00. Повече за събитието има тук.
