© Вихрен Георгиев
Boyscout обича добрите истории, независимо дали са разказани от добър приятел на по чашка, в крачка между поредните ангажименти, подочути случайно от абсолютно непознати или споделени без задръжки от хора, които не очакваме. Белослава Димитрова и Васил Георгиев са дяволски добри разказвачи, които пишат в различни жанрове, но винаги успяват да трогнат своите читатели и събеседници с болезнено точни наблюдения и стряскащо добра фантазия. Сoфийският адвокат и доктор по право е автор на сборниците с разкази Будистки плаж, Уличник, Деград (награда Хеликон за 2011) и романа Апарат (роман на годината за 2014). Симпатичната млада дама пък е част от екипа на Радио Бинар и страстен читател с вътрешно горене, който тренира ежедневно своето въображение, мрази скуката и вярва до безкрай в поезията. Иначе едва ли щеше да поддържа блога със стихотворения Форсмажорна. Васко и Бела са двама от авторите в Stay True Story – кампанията на Ballantine’s България, в която всеки може да сподели своя случка или история, да спечели бутилка уиски и да чака с нетърпение дали авторите в платформата ще се вдъхновяват от нещо негово за свой запомнящ се разказ.
От колко време се познавате? Белослава: От близо пет години. Много харесвах нещата, които пишеше за Една седмица в София. Поканих го за интервю в радиото като излезе Уличник и така се запознахме. После станахме приятели, нали? Васил: Хаха! Белослава: Поводът да се запознаем бе именно начинът, по който пишеше. Васил: А не нейният, защото по онова време не знаех, че пише. Белослава: Не, не, все още не се занимавах с това. Васил: Защото е по-млада от мен, хаха. Белослава: То си личи, няма нужда да го казваш! В онзи период се занимавах по-скоро само с журналистика, но винаги съм искала да се занимавам с писане – завърших немска филология, ходила съм на курсове по творческо писане. Имах някакви такива надежди и влечения и си избрах тази работа заради ценния контакт с хора, които пишат. Малко по-късно реших да проява смелост и да споделя това, което пиша, пък да видим какво ще стане.
Професиите ви помагат ли за нещата, които пишете? Васил: Да, умението да формулираш мисъл, проблем или нещо друго е от полза в живота. Естествено, същото това умение може и да вреди до някаква степен, защото формулирането на проблемите ти помага да видиш колко много и колко нерешими могат да бъдат. В същото време трябва да продължа да го играя наивен, иначе няма как да продължа да съществувам.
Наивен в писането? Васил: В светогледа най-вече, което се отразява върху писането и много по-рядко върху работата, защото в нея трябва да си подозрителен параноик. Струва ми се, че напоследък го откривам този характер и в писането. Няма как да не се появи, защото голяма част от нещата, които човек пише, са свързани с подозренията в отношенията между хората – какво си мисли тя, какво си мисли той, дали това ще се получи по този начин, дали онова ще се получи по онзи начин. Едни от най-добрите писатели са параноици, защото имат това шизоидно отношение към света, което ги кара да виждат заплахи отвсякъде. Това им позволява да развият светове, които иначе няма как да видят с едно нормално и необремемено съзнание.
Защо се включихте в Stay True Story? Белослава: Хората, които се занимават с писане, са много добри слушатели и крадци на истории. Внимават какво се случва около тях и едновременно с това си живеят в някакви светове, защото знаят, че от почти всяко едно нещо може да изскочи история, стига да вкарат въображение, а не само параноя. На мен ми е интересно това, че разполагам с база данни, в която хората влизат доброволно и споделят своите истории, а аз мога да си избирам вълнуващи и интересни фрагменти като някакъв колекционер. Казвам фрагменти, защото не всички истории са интересни, но един малък детайл може да ти разгърне цяла вселена, както се случва. Имам изключително широка свобода и в този смисъл си оставам истинска, защото свободата означава да си истински и да правиш нещата така, както ги чувстваш. Васил: Предизвикателството в цялата работа е интерпретацията на чужди истории. Като юрист, през цялото време се занимавам именно с това, но никога не съм си позволявал подобно нещо в литературата. Правните казуси са лесни за интерпретация, защото имаш стройна структура от членове, алинеи, норми и т.н. Покрай работата си научавам много неща за човешката същност и много неща, които всъщност не бих искал да научавам. Всичко, което съм писал, е вдъхновено само и единствено от мои идеи и някакво мое развитие. В Stay True Story обаче мога да работя върху нещо чуждо. В началото ми се стори, че няма да успея да се справя, но именно това ме подтикна да го направя. Има и такива моменти – трябва да се учи човек.
© Вихрен Георгиев
Най-добрите разказвачи, които познавате? Васил: Радослав Парушев е човекът, който най-много ме е насочил към писането. Започнах да пиша, за да подражавам на Радослав Парушев, на когото много му връзваше с момичетата покрай писането. Беше по-млад тогава, хаха. Завиждах му и се замислих защо и аз да не пропиша. Наистина е така, не лъжа. Винаги ми е харесвало как разказва истории, които са му се случили, примесени с такива, които не са. Това негово качество ми допада като човек и именно заради него съм го харесал и като разказвач. Белослава: Присъединявам се към мнението на Васил. Чарли е много талантлив в историите. По-обемните форми също му се получават. Хората, които ме впечатляват като разказвачи, имат живо люботитство в себе си. Такъв човек е Ани Илков – преподавател в Софийски университет, изявен поет и публицист. Никога не е писал проза, но може да те запали по някаква идея само докато си ходите в някаква обща посока за пет-шест минути. Хората като него са останали любопитни към света и не са се затворили в едно и също нещо. Най-добрите разказвачи тук и сега са авторите от Нова проза на издателство Св. Климент Охридски. Талантливи, интересни, смели, със свой собствен глас. Вдъхновяващо е да познаваш хора, които могат да те светнат за нещо непознато.
Къде хората се отпускат най-много да споделят? Белослава: В градския транспорт, въпреки че ежедневието ми е така устроено, че вече не го ползвам. Преди имаше адски много истории, които се разказваха в него, винаги привличах някакви луди хора, усещала съм как ги привличам. Беше много странно чувство – качваш се в тролея или в трамвай номер пет и знаеш, че нещо ще се случи.Сега ми липсва. Друго подобно място е някаква специално създадена среда. Като баровете (те повечето такива места са свързани с алкохол) или въобще места, на които хората се чувстват заедно. Интересното обаче е когато непознат човек ти сподели някаква история, тогава настава по-голяма еуфория. Хората си споделят най-много в приятелския кръг и затова не се дават пари за психолози и психоанализа…
То затова сме на този хал! Белослава: Хаха, но поне слушат и пият с разбиране и всичко е наред поне за момента.
Историята, за която ви липсва смелост да разкажете? Васил: Има една такава, която искам, но може би никога няма да разкажа. Докторантският ми изпит на 9-ти декември преди 12-13 години. Всички врати в университета бяха заключени заради студентския празник предния ден, но си намерихме начин да влезем. На 10-15-тата минута от започването на изпита в залата влезе едно незрящо момче, което бе закъсняло заради заключените врати в Софийския, съответно не го допуснаха до изпита, а аз си седях и нищо не направих. Белослава: Липсата на смелост в живота ти се връща на талази с онова чувство колко малък и нищожен можеш да бъдеш. Историите, за които нямам смелост да разкажа, са тези, с които все още живея и не съм се освободила. Емоционални такива, обикновено. Вярвам, че го има този момент на преодоляваме, когато седнеш да ги напишеш. Сещам се и за доста от историите на баба ми. Животът на нейното поколение ми се струва по-смислен и плътен като характер. Винаги ме е вълнувало бъдещето, обичам да си го представям и се кефя на такъв тип литература. Пожелавам си да прочета нещо толкова силно и въздействащо като Прекрасният нов свят на Aldous Huxley. Човек, който се занимава с писане, трябва да се кефи на хубавите неща на други хора и да чете повечко, да се интересува и да се вълнува. Писането или става, или не става. Не е болка за умиране, никой няма да го преживява тежко, ако не успея да си разкажа историите. Заставането зад написаното обаче си е истинската проява на смелост.
Какво ще правите догодина? Васил: Надявам се всички мои близки да са живи и здрави. За мен това е абсолютно достатъчен успех. Оттук нататък ще се опипам да го добутам горе-долу спокойно до пенсия, хаха. Унищожителните амбиции от младостта вече ги изоставям. Ще издавам и нов роман – Екс орбита, действието се развива през 2097, когато в България господства учението на Людмила Живкова. Белослава: Проза. Както споменах, близкото бъдеще ме вълнува, независимо дали съдбата реши да сме част от него или не. Опитвам се да разбирам и да пиша за неща от света на науката, но от хуманитарна гледна точка. Нещата са прости. На учените им липсва език за нещата, които откриват, на нас пък ни липсва съзнание, за да си представим как биха функционирали.
© Вихрен Георгиев
Stay True Story е тук. Boyscout благодари за съдействието на Cosmos Coworking Camp. Този материал е публикуван с подкрепата на Ballantine’s.
