Искам да го направим този кадър, много ми е важен. Тихомир Рачев е направил най-непростимото нещо за един фотограф. Няколко седмици по-рано се е разходил до плажа във Варна, за да снима корицата на своя подкаст. Уви, вече е средата на ноември, имаме уговорка за интервю, а въпросната снимка е безследно изчезнала. Не знам къде е, прерових всичките карти и папки от последните месеци, не мога да я намеря. Искаш ли да скочим с колата за час? Знам къде може да се получи, а и тъкмо ще си говорим.
Така започва една дневна разходка до медна кариера по магистралата за Пловдив, която минава под саундтрака на въпросния подкаст и пинг-понг разговор за всички общи страсти. Макар да се познаваме покрай работа, банкети и общи приятели вече повече от десетилетие, симпатичният мъж с убийствен рокендрол/бохемски гардероб, дълга коса, брада и постоянна усмивка си остава леко мистериозен положителен герой извън противното клише за моден и рекламен фотограф.
Последният коментар съвсем не е случаен. В коварния, нерядко завистлив и много конкурентен свят на българската фотография, Тихомир Рачев е едно от малките имена, за което не може да се чуе лоша дума. Същото важи и за самия него, особено когато помага на приятели и колеги фотографи, говори внимателно, но без глупости за тяхната работа и си живее живота на спокойна, уравновесена и свободолюбива морска душа, пораснала в България на 90-те, но запазила енергичната си страст към красивия кадър и още по-красивата и крайно вълнуваща музика.
И тъй като фотографията му е достатъчно красноречива сама по себе си, последният ни разговор се върти около упойващата сила на живота в движение, толерантността към всички стилове, пътя на личната му музикална еволюция и подкрепа на независимите БГ промоутъри (Тишо е неофициалният цар и благодетел на малките ъндърграунд концерти в София – Владимир Константинов), които развиват слуха на родните меломани със страшно добри банди:
Няма да те питам как успя да затриеш корицата, а само защо ти е толкова важна? Помниш ли последната НБУ изложба, когато лафихме какво трябва да представлява подкастът и текстът към него? Ей така ми вметна да напиша нещо за каубойските ботуши. Няколко дни по-късно размишлявах как ще го структурирам и зацепих, че точно тези обувки са били на голяма част от лайфовете, оформящи селекцията. Така дойде и заглавието на подкаста – In My Shoes. Опитвам се да поставя хората в моите обувки и ги разведа из софийските концерти на групите, които съм включил. От друга страна, голготата в кадъра е символ на душевното разголване, което правя с този траклист. Подкастът винаги трябва да съдържа нещо лично. Може да бъде шумно, може да бъде дарк, може да има танци, а може и да се извисиш.
Това ли е първият плейлист, който правиш? Не, правил съм за домашни партита, но мразя да седя и да цъкам копчета, вместо да танцувам и да си говоря с хората. Нямам нищо против да пускам музика, но бързо ми омръзва, а и е голяма занимавка – предпочитам да се забавлявам, без да мисля какво пускам. А и не съм егоцентрик, та да въртя само каквото ми харесва, без да не ми пука за другите.
Такъв ли ти е подходът към фотографията? Какъв?
Примерно егоцентричен. Не. Има и такива моменти, защото е важно да ми харесва, но доста неща, особено комерсиалните такива, са създадени за аудитория, а не само аз да им се радвам. Не обичам самоцелни неща, трябва да има баланс, защото се представяш пред публика, без значение дали говорим за фотосесесия, изложба или реклама.
Къде тогава е границата между самоцелност и изкуство? Няма такава (смее се). Не съм аз този, който ще я постави – трябва много да си си повярвал, за да го направиш. Най-вероятно въобще няма такава или е много размита. За мен може да е самоцелно, а за друг – велико. Имам по-класическо виждане за визуална култура и се пречупвам по-трудно към по-изтрещели неща. Но все пак не съм кон с капаци, всички се учим.
Връщам те към първите уроци. Кой е Тишо Рачев, какво прави тук, за какво се бори и какво иска от нас? Ти си от Варна, нали? Да. Семейната и приятелската среда в юношеските години има значение, но според мен всеки човек носи някаква информация, която рано или късно намира начин да реализира. Или не намира. Има достатъчно примери и за двете групи.
В коя от двете групи си към момента? Чувствам се щастлив (смее се). Не мога да потвърдя на 100%, че съм намерил това, което искам. Ако някой го каже, значи лъже. Но като дръпна чертата и погледна назад какво съм искал и какво се е случило, да, щастлив съм. Но продължавам да търся.
Така и така споменаваш свършване, как изпращаш десетилетието? Вярно, че свършва, не се бях замислял (смее се). 2000-ата дойдох да уча в София и ето, че ще станат 20 години вече.
НАТФИЗ? Не, Нов български. Дори нямах идея да кандидатствам в НАТФИЗ. Може би съм бил прекалено неуверен, за да пробвам там, но не съжалявам, нито мисля, че съм загубил нещо.
Как те формира Варна? Варна през 90-те беше доста яка. Мрачни години, но тогава бях тийнейджър и имах малко по-различен поглед върху нещата. Харесвах свободния дух, нямаше я сегашната централизация в София, всеки голям град имаше улична култура, нещата се случваха. Бяхме банда кънкьори, скейтбордисти и хиксъри, въобще екстремни улични спортове, които бяха свързани с музиката.
Тогава ли започна да се занимаваш с фотография? Реално да. Майка ми работеше в първото цветно фото във Варна. Прекарвах много време при нея и ми харесваше. Единственото, което съм правил, пардон, което са ми давали да правя (смее се) е да суша снимки. Баща ми снимаше любителски и години по-късно ми подари един свой Зенит, не помня модела. Трябваше да си документираме как и къде караме и така започнах, само за компанията.
Какво караш в момента? Сърф? Кънки? А, в момента почти нищо. Последните години имах няколко контузии и през шест месеца бях със счупвания, спуквания и шини на ръце и китки. Това са спортове, при които винаги има проблеми с крайниците, независимо колко сериозно ги практикуваш. Нищо не е както преди, защото, както се шегуваме с приятели, вече сме в извънгаранционен срок – частите се чупят по-лесно, поправката отнема повече време и пари и след това продължава да трака. Но това не те спира. Enjoy the pain е работата.
Енджойваш ли я? Еми енджойвам я, много ясно.
Нали знаеш, че това си има име? Мазохизъм? (Смее се бурно) Спортът е обществено приет мазохизъм. Всеки го боли, но го прави по най-добрия начин.
Къде си усещал най-голям адреналин? Винаги е различно. Ако се задържа дълго на едно и също нещо, ми омръзва. Не съм се качвал на мотоциклет, но знам, че ще ми хареса, а е мега опасно. По-добре да не се разпилявам с прекалено много хобита.
Как фотографията надделя над екстремните спортове и записа в НБУ, а не в НСА? Е, не. Просто карах кънки, впоследствие дойде и гмуркането. Това са двете неща, които останаха с мен като най-близки до сърцето – морето и улиците.
Защо не стана моряк? Да се откъснеш от всички не е живот за мен. Не мога да си причиня да съм ограничен в една черупка с месеци.
Как се завъртяха нещата в София? Каквото исках, това се случи. Никога не съм бил мега амбициозен, нито съм натискал нещата на всяка цена независимо от ситуацията. Предпочитам да стане по-бавно, но да стане. Не казвам, че никой не ме е подкрепял, дори напротив, винаги е имало такива хора. Исках да се занимавам с рекламна и модна фотография и така и стана. Сега надделява рекламната фотография, но това е нормално.
Кои са личните ти герои и въобще хора, които са ти повлияли? Мога да изредя много имена, но не бих. Като човек, занимаващ се с визуално изкуство, всичко ми е повлияло, включително срещите с хора, пътуването в автобуса и влака, шофирането, гледането на филми и слушането на музика – последното най-много. Все пак бих отличил 90-тарското MTV, музикалните видеоклипове и техните режисьори.
Ти самият режисираш видеоклипове и записваш сам музиката за своите модни филмчета. Опитвам се (смее се).
Какво те спира да натиснеш повече в правенето на музиката? Сам се спирам (смее се).
Защо? Защото съм смотан (смее се бурно). Говорихме си по-рано за увереността, нали? Много ми се иска, ама не ми стиска (смее се). Така излиза. Или се оправдавам, че нямам време, което е пълна лъжа. Преди записвах повече, доставяше ми мега удоволствие. Сега ми липсва. Не мога да отговоря защо не го правя. Китарите, усилвателите и другите инструменти седят и си чакат. Надявам се да си събера главата.
През какви периоди мина музикалното ти развитие? Вариантите по онова време бяха касетофон, грамофон или магнетофон. Баща ми е меломан, а аз самият съм израснал със семейния магнетофон, още го имам. Винаги е имало музика вкъщи. Иначе нещата си минаха по каналния ред – първо Beatles, после пънк, метъл, хип-хоп, джаз и боса нова, за по година, но без да забивам само и единствено в един стил. Никога няма да забравя две предавания – Америка Топ 100 с най-актуалните клипове и Рококо с Наталия Симеонова, в което пускаха много български рок, пънк и ню уейв групи.
Сега къде се намираш? Напоследък харесвам банди, които правят еклектична музика, примерно рок с много други неща, без да са натрапчиви или да избиват много в етно или електро. Синтезираното взаимстватване от много стилове създава някакъв букет с рок привкус. Това е бъдещето.
Защо двумилионен град не може да разпродаде инди/рок концерт повечето пъти? Познавам доста хора, които ще откачат от групите, на които съм бил. Повечето не ги познават, което донякъде ги спира. Освен това, тези малки лайфове не стигат до подобна публика и тя не знае, че съществуват. Слаба реклама просто, затова и публиката е предимно от запознати фенове. Аз лично голяма част от бандите не съм ги чувал, но отивам и ме размазват. Оставям се да ме изненадат и в 99% от случаите не греша.
Но ти си частен случай. Е, да. Факт е, че имам отношение към всички стилове и обичам да слушам много. Рокендролът винаги е бил приоритет, но не отхвърлям и другите, личи си в подкаста. Но да се върнем на предишния въпрос. Основният проблем за мен е, че тези концерти не достигат до много хора. Групите са яки, свирят жестоко и това, че не си слушал нито едно тяхно парче няма никакво значение. Концертите дават съвсем друга енергия. Сблъсквал съм се с интересно противоречие – ако си пуснеш някоя група предварително в YouTube, може да не ти харесат и да не отидеш. Но ако отидеш на лайфа без предубеждение и очаквания, после не само си ги пускаш онлайн, но си купуваш и плоча. Това е разликата. Затова предпочитам като има лайф, направо да ходя.
Допускаш ли, че просто може да няма публика за такава музика или да не им е интересно? Виж какво става на север в Букурещ и на юг в Солун и Атина и на изток в Истанбул. Не, не, не. Напротив, има публика, но просто не достигат тези събития до тях. Ето тази банда (посочва към касетофона, гърмящ с Apathy на украинската стоунър банда Stoned Jesus) е идвала общо два пъти. Първият път не знам колко хора е имало, но на втория лайв Mixtape се пръскаше, публиката им пееше текстовете, а украинчетата се чудеха какво става и направо откачиха.
Решението? Реклама. Една от причините за съществуването на този подкаст е именно такава. Аз се кефя на всичко, което независимите промоутъри като Alarma Punk Jazz Fest, Indioteque, Blood Becomes Water, Wrong Fest, DerCircle, Rawk’n’ Roll, Threechords Records Store и ReelFeel правят и им благодаря за шанса да бъда част от тези концерти. Искам да им дам още гласност, за да стигнат до още хора. Заслужават, защото не се отказват въпреки невинаги пълните зали.
Най-паметните случки от родните концерти на бандите в подкаста? Интересно, но се сещам моментално за банди извън рока. Неслучайно започваме с Ambient Folklore, които ме впечатлиха невероятно много преди четири години на концерта си в Първо студио на БНР. Толкова се запалих, че ходих на още няколко техни лайфа, купих си и албума им за колата и всеки път като ги пусна се намира някой да ме пита какво по дяволите е това. Хората питат, когато им харесва. Или Shazam-ват (смее се). На King Ayshoba нямаше много хора, бях изморен, групата започна чак към един след полунощ, но разтанцуваха абсолютно всеки. Техният ритъм те хваща и изстрелва в транс. Не можеш да спреш.
Тихомир Рачев в в Instagram.
