Събота вечер в Терминал 1. Две огромни найлонови завеси с кървав надпис психо бавно се разтварят. Рушен Видинлиев, заедно с още трима музиканти и две беквокалистки, открива поредния от вече традиционните си концерти в клуба с кавър на Bittersweet Symphоny. Типично за него, изборът е контраинтуитивен за събитие, на което ще представя нова музика за пръв път от повече от десетилетие, но раздвижва хората и рамкира вечерта с послание. Руши изглежда пораснал, но без да е загубил момчешката си непринуденост и най-силното си оръжие – онази усмивка, която вероятно все още разбива по няколко сърца в минута.
Не губи повече време с лирични отклонения и започва с хитовете, които отскоро са в Spotify в компилация под името Best of Руши и снимка от архива, за да не помислите, че все още е същият човек. Познатите песни са облечени в нови аранжименти и макар лично аз да нямам нужда от рок версия на Il Ritmo Del Mio Cuore, повечето интервенции са право в целта. Всичко се връща получава готин и навременен ъпдейт, Онзи никога не е звучала по-добре от новата си диско/глем рок инкарнация, а Така те искам се превръща в неочакван претендент за една от най-добрите му песни въобще.
По-важното обаче е, че тази вечер Видинлиев представя нова музика за пръв път след последния си албум Post Sleep от 2008, маркирал временната пауза от музикалната кариера, за да се съсредоточи върху актьорството и режисурата. Пътят до предстоящото EP Психо минава през поредица разпродадени концерти през последните три години на същата сцена, на която е и тази вечер. Новата музика идва органично, след очевидно насищане от носталгия. Направих тези песни благодарение на вас, защото идвате на концертите ми.
Психо, Черна котка, Ал Пачино и Несъвършен са правени с Денис Попстоев, Момчил Колев и най-вече с новия за Видинлиев музикален продуцент Константин Бешков (Kay Be). Обяснимо, звучат хем ново, хем познато и много Руши. Работят добре на живо и макар след едно слушане да е трудно да се каже дали с времето някоя ще заеме заслужено място до най-добрите му песни, опитите с нови бийтове и вокални техники показват растеж и са добре дошли.
Откроява се мрачното арендби на язвително ироничната Психо и бавната част на Ал Пачино. Черна котка е фън без последствия, в противоположния ъгъл на която стои Несъвършен. Първият сингъл от новия проект, представен на (иначе обичайно скандалните) награди на БГ Радио миналия месец, оживява на сцената. Пее го с пълно гърло и го превръща в най-емоционалния момент на приятно еуфоричната вечер.
Казва, че се вълнува повече от обикновено, защото майка му е в публиката. Поздравява я с думите: Мамо, извинявай, че съм психо. Ама и ти не си съвсем наред. Както се подразбира, самоиронията и хуморът са на макс през цялата вечер – и когато моли някой да го почерпи една бира от сцената, и докато прави кратки вметки като Леко е жегичка май?, Видинлиев успява да нацели идеален баланс между скромност и напереност. Непринудеността му безоръжава. Кара публиката да иска да си пие бирата с него, без реално да знае почти нищо за него извън обраната му публична персона.
Видинлиев не е от хората, които дават много интервюта, правят промо блицове по медии и участват в реалити формати. Загадъчността е важна част от бойния му арсенал и една от причините да продължава да е интересен за разлика от голяма част от собственото му поколение в българската поп музика и в публичното пространство въобще. Шеговитото всички искат да ядат това, което аз ям, и да разберат точно колко ми е голям продължава да е съвсем правдоподобна постановка, а рефренът има ли неща, които да са лични звучи по-навременен от всякога днес.
Талантът му на текстописец (особено когато пише за себе си) често е пренебрегван заради личната му легенда и обаятелното присъствие на сцена. На фона на ревностния начин, по който пази личния си живот встрани от публичното внимание, текстовете на новите песни правят впечатление с доста личния си характер, още повече когато удрят под кръста с реплики от рода на пак ме сравняваш с онзи палячо. Усеща се, че музиката идва от истинско място, а не от фокус група, и в това има нещо поне толкова освежаващо, колкото факта, че Видинлиев има сериозна музикална култура, изпипва нещата и ги прави както трябва.
Изпускам подгряващия сет на Пламена Гиргинова, но се класирам за още един детайл, който няма как да остане незабелязан. Лично е подредил плейлиста, който озвучава клуба преди да се качи на сцената. Звучат песни на The Blaze и Roísín Murphy, както и чистак нови парчета на артисти като FKA twigs, J. Cole, Kelsey Lu и Tyler, The Creator, за да разсеят всяко съмнение, че има и вкус, и отношение към добрата музика. А и към екип. Стилист е Иван Цуцуманов, Сабина Христов пък създава семпла, но ефективна сценография от своеобразна отворена стая от три стени, покриващи обичайното лого на клуба, няколко лампи и стар телевизор, персийски килим и тапет, напомнящ змийска кожа отдалеч. Нищо повече и нищо по-малко от интимност и рокендрол.
Тълпата (в която се мяркат хора като Михаела Филева, Ваня Щерева, Мила Роберт и Борислав Банев, с когото се шегуваме, че сме като на среща на класа) вика още и го вади два пъти за бис. На първия изпява леко пимпната версия на все още отличната и в оригинал Ти беше и, привидно неподготвен за втория, се връща по-близо до оригинала на Il Ritmo-то и пее още малко от Всичко се връща.
Иронично, психото се оказва глътка нормалност, която е толкова дефицитна на музикалната сцена у нас. 17 години след първата си поява по телевизия ММ, Руши някак неочаквано отново е най-интересната БГ поп звезда наоколо.
