© Радослав Атанасов
Биляна Славейкова е готина мадама с остър ум, която се занимава с доста интересни неща извън карането на ролкови кънки в парка. Отскоро работи с Тео Чепилов за връзките с обществеността на лейбъла Facing The Sun (Ъпсурт и останалите около тях) чрез собствената си агенция Star PR и организирането на партитата Легенда в Sugar (обича да танцува на олд скуул хип хоп както повечето красиви момичета, които познаваме). Освен това се занимава с детски концерти с класическа музика под името Фортисимо Фамилия. Идеята е да зарибим хлапетата по класиката от малки, за да може Бетовен да не е само куче, а Моцарт да не са само бонбони. Засега върви страхотно, лицата им направо греят, родителите се счупват да пишат колко е хубаво това, което правим. Вероятно я помните като отговорния редактор на списание Intro, което вече не излиза, но Биляна продължава да пише когато намери време, защото списанието и липсва много. Чак като го спряха осъзнах колко съм го обичала това нещо всъщност – голямата любов от работите ми. Другата основна любов в живота й са мъжете, затова я помолихме да разкаже за музиката, която обича.
Yes, I do събира мъжете и звука, с които до голяма степен съм в състояние да прекарам живота си. Банди, които никога не са, а и не биха могли да правят асансьорна музика. В началото бе Jim Morrison. Той е бунтът в мъжко тяло, дългокос, полусъблечен, неразбраният поет, който става разбрана рок звезда. Чух ремикса на Love Me Two Times в един от епизодите на Californication. David Duchovny носи бонус точки, а в саундтрака на сериала често попадат приятни парчета като You Rascal You на Hanni El Khatib. Приликата с The Black Keys не е случайна. Особено място в живота и подкаста ми има Dave Gahan! Открих Depeche Mode след като спечелих детски конкурс за рисунка с тебешир върху асфалт. Защо и как така някой беше сметнал, че Exciter е подходяща награда за 13-годишно момиче не знам, но съм му длъжница – нека да ми се обади, за да го почерпя с ром. Не успях да се спра само на една тяхна песен и затова заложих персонално на Dave и Dirty Sticky Floors.
Следващият, с който нямам никакви възражения да къкря в ада или да слушам арфи в рая, в зависимост къде е отседнал, е Mark Sandman. Дрезгав тембър и непукистки вид, заради които бих обръщала чаши бърбън, мъркала цяла нощ без да обеля и дума (нека звучи неговият глас), абе въобще всичко (уха – бел.ред.). Една от ранните му банди Treat Her Right е нещо, което си заслужава часовете слушане, а всичко с етикет Morphine просто съблича.
Според един приятел The Black Keys са новите Stones (има и ужасната прогноза, че Kings of Leon се превръщат в Bon Jovi – някога са били много рок, а после започват да ги слушат само мацки, ама това е друга тема), не знам доколко това е така, но мръсният им американски рок е нещо, заради което си струва да прелетиш океан, макар и да не е крайно необходимо, понеже датите им в Европа зачестиха. Предпочитам ги в тъмен бар с евтино осветление и силен звук. Вероятно няма да ми се получи, но да си кажа. She Said, She Said е кавър на The Beatles – по-дълбок и по-секси от оригинала, да ме прощават в Ливърпул.
© Радослав Атанасов
Това лято преоткрих Suede по време на фестивала Low Cost в Бенидорм, Испания. Бях отишла за Kasabian, но Suede ме изненадаха приятно с откровено добър лайв и смазваща енергия. Нямах никакви очаквания към Citizens! На същия фестивал, но след третия бис бях готова за още трийсет. За Mike Patton си е светотатство да се изказвам. Възхищавам му се искрено заради невероятния midas touch, който притежава, независимо в какъв проект се замеси (от бийтбокс до опера) – той си струва. Faith No More са банда, която се радвам, че съм чула достатъчно рано, за да дръпне вкуса ми в правилната посока.
Историята около Joy Division е повече от достатъчна причина да чуеш и оцениш музиката им. Ако към това добавим и безумно красивия начин, по който Anton Corbijn e способен да я покаже – не ти е нужно повече. She`s lost control е химн. Драмата, която минава през пълната еуфория на сцената и отчаянието извън нея преди да завърши със самоубийство, си заслужава издадените книги. Не разбирам само едно – как така след смъртта на Curtis групата се променя до нещо толкова жизнерадостно като New Order.
Останалите имена в подкаста натискат други копчета. Докато Joy Division, Depeche Mode, Morphine или The Doors отключват настроения, другите просто си пасват с разни поводи и усещания – Theophilus London ми действа мръснишки, The Drums са за парти, а White Town вкарват във филм.
