Стъкления е достойна глава в трилогията на Shyamalan

McAvoy в ролята на Хълк преди специалните ефекти © Universal Pictures

Истинските герои се разхождат сред нас. Или поне така си мислех преди близо двайсетина години след първоначалното очарование от странния прочит на супергеройския архетип в Неуязвимият. Именно той, заедно със страхотната игра на Bruce Willis (бивша футболна звезда/настоящ охранител със свръхестествени способности) и Samuel L. Jackson (злият гений Elijah Price), превръщат филма на M. Night Shyamalan във вечен фаворит, който се гледа поне веднъж на няколко години. Най-малкото за още едно пълно потапяне в разпознаваемия стил и майсторско умение за създаване напрежение, но и като антидот на съвременната постоянна бомбардировка от шаблонни супергерои, вселени, беззъби злодеи и нито една капка кръв.

Споменавайки злодеи, не помня скоро да съм се захласнал по такъв от боксофис кралете на последното десетилетие. Поне докато не оставам зашеметен от смайващата актьорска игра на James McAvoy в На парчета в ролята на шизофреник с 23 различни самоличности. Втората глава в трилогията на Shyamalan е оставена с отворен финал, само и само режисьорът да си я затвори като пич през 2019 в диригентската роля на истински Machiavelli, способен да развие и съхрани пълнокръвни и много специални персонажи в продължение на 20 години.

Редовна среща в клуба на анонимните шизофреници © Jessica Kourkounis

Стъкления започва горе-долу там, където свършва На парчета. Kevin Wendell Crumb (McAvoy) и неговата орда от 23 самоличности продължава да всява смут в града. David Dunn (Willis) пък е собственик на магазин за охранителни системи през деня и виджиланте през нощта заедно с порасналия си син Joseph. Неприятната психиатърка Ellie Staple (Sarah Paulson) обаче успява да ги вкара в психиатрично отделение за оценка до каква степен не са ок с главата, преди да бъдат съдени за своите деяния. Там ги очаква старият познайник Elijah Price, оставен да вегетира в своя инвалиден стол с една тиха, но заплашителна осанка.

Разбира се, това е само параван. Злият гений просто дебне и изчаква търпеливо своя момент. Оттук нататък, филмът е много, много сериозна актьорска игра (McAvoy отново мачка с бруталното си превъплъщение в Patricia, Dennis, Hedwig, Norma и Звяра), постоянни обрати и онова характерно напрежение на Shyamalan с многобройни малки детайли, които изискват повече от едно гледане. До последно не е ясно точно какво се случва, кой е добър, кой е зъл и дали въобще можем да ги делим по този начин. Мотивацията на всеки един от персонажите минава по свой собствен път и катарзис до самия финал, за да направи почти невъзможно избирането на кой от двата отбора симпатизираш.

Кое точно в “Не паркирай! Пукам гуми!” не разбрахте, идиоти такива? © Universal Pictures

Харесвам филми, които провокират да се загледаш някъде, където по принцип не би. Освен това Стъкления е сниман за IMAX, без да е 3D – любима комбинация от Nolan-овата трилогия за Baman. Сериозен недостатък в последния филм на Shyamalan обаче е неговата леко осакатената динамика. И докато споменатите филми на Nolan са над два часа и двайсет минути, Стъкления продължава само два часа и девет минути – разлика от петнайсетина минути, която на пръв поглед не изглежда особено фатална, но пък напълно достатъчна за по-доброто развитие на определени сцени и диалози. На фона на слабата 2018 в киното обаче, 2019 започва със сериозна заявка от истинско изкуство.

Стъкления е в кината.