Guillermo del Toro е сред малкото артисти в киното, някак успели безгранично да правят каквото пожелаят от самото начало на кариерата си. Oще от пълнометражния си дебют Cronos през 1993, мексиканецът се доказва като същински кино-изобретател на готически приказки за големи, които ловко се лутат из равнините на арт-хаус и мейнстрийм киното, като редовно примесва силна национална идентичност и историческа осведоменост дори и в най-комерсиалните си, фантастични продукции. Не е тайна, че предпочитаното изразно средство на del Toro са чудовищата, които често се изявяват като реакционери на историята и обществото без бремето на човечеството, или поне на човешката форма. Вероятно няма по-чист пример за това в творчеството на del Toro от Формата на водата, където връзката и любовта между два свята са сведени до един елемент.
1962. Осиротялата, безмълвна Eliza (Sally Hawkins) работи като чистачка в американска правителствена лаборатория. От Южна Америка пристига водно създание, по което започват експерименти в името на научно надмощие над СССР в 60-тарския климат на силна антисъветска параноя. Докато почиства помещението, където активът се съхранява, Eliza и създанието установяват връзка, в която откриват взаимна утеха – тя се чувства разбрана и уважавана от същество, което не вижда безмълвността й като дефект, а то за пръв път усеща загриженост и нежност. Двамата постепенно се сближават след редица затрогващи срещи, в които Eliza учи новия си партньор да бели варени яйца или развива вкуса му към легендарния джаз кларнетист Benny Goodman. Експлоатацията на водното създание обаче загрубява ден след ден, особено от страна на подлия и жесток директор на лабораторията, брилянтно изигран от Michael Shannon. С помощта на бъбривата си приятелка и колежка Zelda (също толкова изключителна Octavia Spencer) и хомосексуалния си съсед художник (също толкова незабравим Richard Jenkins), Eliza започва да крои налудничав план да отвлекат и освободят създанието – план, който отвъд логистичната си сложност придобива и много емоционални пластове.
Когато del Toro излезе на сцената за да получи тазгодишния Златен лъв на кинофестивала във Венеция, развълнувано заяви: вярвам в живота, вярвам в любовта и вярвам в киното! Това само по себе си частично обяснява магията на творчеството му. След толкова години майсторска работа, той продължава искрено да се впечатлява от чудесата на любовта и добротата, и с огромна лекота предава своето удивление на зрителите. Тази вяра му дава способността да превърне една толкова семпла романтична нишка в истинска сага на емоционално и драматично ниво. Oт начало до край съхранява есенцията на историята си, като ненатрапчиво припомня абсурдите на Студената война, сегрегацията на чернокожите и карикатурната (мис)концепция за провалил се хомосексуален артист. Успява да балансира детска наивност и експлицитна сексуалност, приказен voice-over и свойствена вулгарност. Вмъква във филма всеки жанр, за който бихте могли да се сетите, както и безброй референции към киното, музиката и изкуството, които обича. Свободата на del Toro не се изразява само в това, че е сценарист, режисьор и продуцент на Формата на водата. Изразява се в това, че има безупречен контрол върху формата на филма си, както и върху наративните и емоционални граници на допустимото. Така изгражда творба, която е наситена във всеки един аспект, но без капка излишък.
Формата на водата е по кината от 9 март.
