© Кеворк Ванлян
Когато Lydia Zimmer започне да се движи, околният свят утихва. Във всякa нейна стъпка личи ясно намерение, но не прозира никакво усилие. Напротив, лекотата, с която преминава през тежкия терен на изоставения на природата строеж из софийските околоности, е повече от пленителна. Единствено нежни капки пот по челото й издават напрежението зад всяко движение. И неслуайно е така. Безупречната техника на обещаващия канадски хореограф и танцьор е резултат на две десетилетия работа. Родителите на Zimmer я записват на фигурно пързаляне, балет и ски, когато е само на 8. Непохватният дребосък от Халифакс не се трогва от зимните кънки, но упорства с танцуването и ските, докато постепенно не оставя и щеките, за да се захване сериозно с танцуване. На 11 влиза в лятната програма на Националното балетно училище на Канада, повтаря следващото лято и балетът постепенно става основната й страст. Поне докато не открива съвременния танц по време на легендарния фестивал Jacob’s Pillow в Масачузетс, за да реши, че това е нейното нещо и продължава обучението си по изящни изкуства в Щатите. Следват редица солови и групови разработки, участия във фестивали и работа като преподавател в Бостън и родната Нова Скотия. Миналата година е избрана от 111 чуждестранни артисти за едномесечната резидентска програма на Derida Dance Center, по време на която разработва авторски проект в София и обучава български съвременни танцьори.
Щеше ли да танцуваш, ако не бяха родителите? Семейството ми е много спортно. Баща ми е на 70 и още играе хокей на лед с приятели, майка ми е запалена по йога и колоездене. Не са танцьори, но винаги са ме карали да експериментирам и са ме подкрепяли – нещо нетипично за дете, което решава да се занимава с изкуство, но не е от такова семейство.
© Кеворк Ванлян
Защо заряза балета? Не съм го зарязала! Танцувах балет много дълго и в един момент деконструкцията на техниката просто започна да ми става по-интересна. Балетът има много строг характер, правилата са непреклонни. С годините започнах да откривам нови начини на движение на тялото и исках да експериментирам повече в тази посока. Като разглобяване на наученото по балет и построяването на нещо ново. В един момент започнах да възприемам ходенето на балет като вземане на витамини – правих го, за да поддържам форма, но не и да ми е крайна цел.
Най-яркото ти изживяване с танцуване? 20-годишна отидох на представление, на което се появи и мъж с болестта на Паркинсон. Тресеше се много силно, беше в инвалидна количка и се настани на реда пред мен. Светлините угаснаха, танцьорите започнаха да танцуват и той спря да трепери. В човешкия мозък има огледални неврони, които ни карат да се влияем от това, което виждаме. Движенията явно му действаха успокоително. Изглеждаше в пълен покой и това ме впечатли ужасно силно. А самите танцьори дори не подозираха какъв ефект имаха върху този човек. Когато свърши представлението и прожекторите светнаха, треморите се върнаха и се замислих за минутите свобода от болестта, които този човек бе получил. Тогава си казах: това е причината да искам да се занимавам с това изкуство. Много танцьори не биха се съгласили, но за мен танцът е отделен език и начин на изразяване, който ти дава инструменти извън речника. На мен лично ми е помогнал в много трудни моменти. Има нещо невероятно в танцуването, първично е. Дори когато вървим, това е танц. Няма нужда да е хореографирано движение. Всяко движение, което правим, е някакъв вид танц.
© Кеворк Ванлян
Как попадна в София? Случайно – няколко приятели ми препратиха обявата за резиденцията. Не се поколебах да кандидатствам и бях супер щастлива, че ме избраха. Силата на социалните мрежи, хаха. Беше страхотна възможност. Работата ми в София е продължение на това, което започнах по време на предишната ми резиденция в Исландия.
Какво започна там? Позволих на ума да се скита из тялото ми и да потърси места, на които не обръщам внимание. Създадох представление на име Embankment. Базирано е на исландско стихотворение, което се появява в песента Árbakkinn на Ólafur Arnalds. Бях излязла на разходка по западните фиорди с един исландски хипар, когато я чух и той ми преведе текста. Беше за мястото, където авторът на стихотворението Einar Georg е израснал – за водопадите, за реката и за дигите, които я държат в коритото й. В Исландия има ужасно много водопади, не бях виждала такова нещо. Да наблюдаваш водопад е като да гледаш в безкрайността. Движението е неспиращо и постепенно започваш да се губиш в него, започваш да се чувстваш като част от него. Имах странно преживяване с тази вода, ок? (Смее се.) Въобще не осъзнах случката тогава. Чак пет месеца по-късно разбрах, че всичко е свързано.
© Кеворк Ванлян
Сигурна ли си, че хипито не ти е дало нещо? Не! (Смее се.) Аз съм малко странна и понякога виждам неща, които не са там. Стихотворението ми направи много силно впечатление, което беше неочаквано, защото дори не беше на английски, но го свързах с чувството да гледам водата и си казах: ок, това явно ще е темата на следващата ми работа и така се появи Embankment.
А тук, в София? Работата ми се казваше The Dissociation Project. Страдам от дисоциация от 10-годишна (психологическо разстройство, при което неочаквано се случва частично или пълно откъсване от реалността – бел.ред.). При мен се проявява като дерматиломания – импулсивно чоплене на кожата, което може да стане доста страшно, и танцуването ми помага да се справя с него. Случвало ми се е да се погледна за секунда в огледалото и да се изгубя за часове. Губиш представа за времето, след това нямаш спомен как си се наранил. Много неприятно и е срамно, защото оставя видими белези. Докато гледах водопада в Исландия усетих подобно чувство на дисоциация, но по някакъв много спокоен и позитивен начин.
© Кеворк Ванлян
Като мъжа с Паркинсон? Да! Точно. Не се бях сетила, но е точно така. Това е по-дълбокият пласт, който исках да вкарам в този проект. В рамките на Dissociation се появи Sonderling – 15-минутен солов танц, разделен на три части. Името ми попадна, докато слушах музика в Spotify – означава нещо от рода на особняк на немски. Песента не ми хареса, но думата беше перфектна за мен. (Смее се.) Движението, което исках да извлека от времето си тук бе един вид разбиване на тялото, задвижването на различни части в един и същи момент, нещо като пъзел, който е разглобен и се опитва да се събере обратно. Разработих различни движенчески задачи на тази база. Харесва ми да мисля за тях като за танцови решения на проблема с дисоциацията.
Какво научи от престоя си у нас? Резиденцията в България се случи в перфектното време и се чувствах супер вдъхновена. Научих много за себе си и за навиците си като танцьор и опитах да променя част от тях. Харесвам да съм в съвсем различна среда и да съм заобиколена от чужд език. Винаги се опитвам да го визуализирам, да си представя как се движи и да си играя с тази идея. Първата седмица бях в културен шок, но срещнах много открити хора. Много танцови студиа са леко високомерни към хора, които не са професионални танцьори, а в Derida всички са добре дошли. Харесва ми това топло отношение. Иначе българските танцьори, с които работих, ми се сториха много отдадени на процеса, доста талантливи и много отворени към нови неща. Май си е европейска черта – северноамериканците сме малко по-трудни в това отношение.
© Кеворк Ванлян
Кой те вдъхновява? Crystal Pite! Начинът, по който работи и създава с компанията си Kidd Pivot, е велик. Тя наистина се гмурка в занаята по гениален начин. След като си гледал нещо нейно, можеш да умреш спокойно. (Смях). Работи с всички елементи, мозъкът й е най-дивото нещо на всички времена. Искам да постигна нейното ниво на красота и майсторство в танца. Тя е сериозно вдъхновение. Иначе основният ми вдъхновител е човешкото тяло и всичките начини, по които може да се движи. Много обичам да гледам катерачи и скейтъри, защото при тях движението не е подчинено на това как изглежда. Когато се пресягат или скачат, тялото им се намества по начин, който се подчинява на целта, а когато скейтърите скачат, тялото само знае къде трябва да отиде и какво да направи, докато е във въздуха. Този инстинкт ме вдъхновява много. Имах гадже катерач и тогава за пръв път го забелязах. Беше кофти връзка, ама се движеше страхотно. (Смее се.)
Мечтаната работа като танцьор или хореограф? Откъде да започна? Искам да стана добър хореограф и да разработя собствена техника на движение. Това е нещото, върху което ще работя най-вече. Искам също да открия група танцьори, с които мислим и се движим по сходен начин, за да работим заедно и да създадем компания или просто отделни работи. Искам да създавам. Това ме прави щастлива.
Какво ще кажеш на човек, който никога не е танцувал? Бих му казала: изпускаш! За мен танцуването е едно от най-инстинктивните неща, които човек може да прави. Същевременно е предизвикателство. Като да се научих да свириш на инструмент е. Толкова е удовлетворяващо, освен това тялото ти става много по-чувствително и усещаш къде се намираш в пространството. Да не говорим пък как променя езика на тялото. Та на такъв човек бих казала да го направи го за себе си. Трябва да танцуваш преди да умреш.
Lydia Zimmer гостува в България в рамките на резидентската програма на Derida Dance Center.
