Evangeline’s Feast, Тампа, Флорида
Tristan Eaton започва да рисува по стените на изоставени сгради в тийнейджърските си години. Роденият в Лос Анджелис и израснал в Лондон артист, се влюбва в графити културата покрай своя по-голям брат и на шестнадесет вече се е преместил в постапокалиптичния тогава Детройт в годините преди последния му плах ренесанс. Тъжните фасади на пустеещите масивни сгради превръщат столицата на американската автомобилна индустрия в идеална детска площадка за група приятели с афинитет към рисуване по стени, билборди и кофи за боклук. Четири години по-късно Eaton вече е в Ню Йорк, където среща всичките велики местни олдскул графити артисти и се задържа там повече от десетилетие. Макар и да е минавал през най-различни медии (показвал е свои дизайн предмети в MoMa), Eaton винаги се връща към спрея. Днес негови неизменно ярки, детайлни и силно свързани с духа на локацията стенописи, могат да бъдат видени в Северна Америка, Европа, Австралия и къде ли още не. Срещаме се под Моста на влюбените часове след като Tristan e пристигнал в София по покана на Johnnie Walker, за да продължи съвместната колаборация с уиски бранда с огромен стенопис, който ще остане подарък за града. Това е третото му интервю за последния час и ако е вече е изтощен (будя се много рано, за да рисувам от сутринта, тъй като супер бързо се стъмва), въобще не му личи. Eaton се усмихва неуморно и изглежда искрено ентусиазиран, докато разказва за първите си стъпки в уличното изкуство, демоните на артиста и смисъла да има обособено място за графити във всеки съвременен град.
Pele Maila Hina, Лос Анджелис © Brandon Shigeta
Как бяха първите години в Ню Йорк? Изкарвах прехраната си като артист и рисувах графити в останалото време. Нямах кинти, скучаех и нямах търпение да пробия. Въобще беше много трудно там и вършех каквото се наложи, за да оцелея – рисувах по мотори, правих всякакви илюстрации, какво ли не.
Илюстрации, живопис, дизайн на играчки… Трябва ли един съвременен артист да умее много неща или търсеше себе си? О, това въобще не е всичко – имах дизайн студио, писал съм ТВ шоу за Disney, пробвал съм всякакви неща. Търсех себе си просто. Опитвах се да намеря нещо, в което съм добър, което ми доставя удоволствие и с което мога да се издържам. Тези три неща не винаги съвпадат. Трябва да опитваш, за да нацелиш нещото за теб. Двадесет години опитвам ужасно много неща и реално се издържам само с изкуство. Доста е уморително, като се замисля за това. (Смее се.)
Можеше да ги прекараш в офис… Мисля, че ако бях почнал работа в офис, щях да пожертвам възможността да направя това, което правя днес, реалност. Запознавал съм се с артисти, които бяха много по-талантливи от мен, направо докоснати от Бог, и някои от тях станаха известни и успешни супер бързо. При мен не стана от раз, трябваше да положа много усилия и ужасно много да експериментирам, за да открия какво мога, което другите не умеят и не правят. Бяха ми необходими много години, но успях да събера в едно всичко натрупано като опит и умения, за да създам този мой гигантски хаотичен колаж като стил.
The Revolution Will Be Trivialized, Париж
Как стигна до настоящия си характерен и доста успешен стил и имаше ли момент, в който си каза: да, това е? Абсолютно. Дълги години правих комикси и графити и се занимавах с дизайн. В свободното си време рисувах – много фигури, по-свободни неща, обичах да рисувам с четки. Имах и тайна кариера под друго име в продължение на пет години, за която не съм казвал до ден-днешен – има над хиляда мои графити под друго име, което има пет изложби. Беше яко. Отивам на изложба и си пия питието и никой не знае, че аз съм артистът. Направих го, защото някои от нещата можеха да ми навлекат проблеми със закона, но най-вече защото още се опитвах да разбера кой съм и какво мога да дам на света. Някои от работите ми показваха, че ме бива като дизайнер, други, че съм мислещ човек, трети, че мога да рисувам, но някак нищо не ме показваше като съвкупност от тези неща. Пред пет-шест години дойде момент, в който всички проекти, с които се занимавах просто се сгромолясаха. Това беше мигът, в който си казах: сега е времето да започна да правя това, с което наистина искам да се занимавам. Взех всичко, което обичам да правя, и го събрах на едно място. Стана нещо като пъзел, в който трябва да се вгледаш, за да видиш истински. Обичам да си играя и с текстури, и с дизайн, и с шарки, и да работя с портрети, а хармонията между тях идва от чувството ми за естетика и опита ми като дизайнер. Усетих момента, защото се почувствах все едно най-накрая използвам целия си мозък. (Смее се) Чувствам се голям късметлия.
Въпрос на търпение ли е да намериш пресечната точка между това, което обичаш, и това, с което можеш да си изкарваш парите? Това е най-голямото мъчение за всеки артист. Важно е винаги да вярваш, че си по-добър от това, което правиш в момента. Често може да си мислиш, че просто не си достатъчно добър, но трябва да упорстваш – от време на време се случва да направиш нещо, което те кара да повярваш, че си добър. Което ти дава надежда. Прекарваш остатъка от живота си да гониш това. Гониш дракона. (Смее се) Това си е някакво изтезание. Трудно е, но трупаш работа и се променяш. Аз например започнах да ползвам само и единствено спрей бои и това все едно отвъртя някакъв кран и всичко започна да се излива оттам. Нямаше вече бариера между това, което е в главата ми, това, което е в сърцето ми, и това, което беше по стените. Спрейовете станаха перфектният проводник за мен като артист.
Audrey of Mulberry, Ню Йорк
Има ли граница между улично изкуство, драскане или откровен вандализъм? Зависи как ще погледнеш на нещата. За мен спрейът е едно от най-великите оръжия на свободата на словото. Ако погледнеш от тази страна, няма граница, защото в крайна сметка това са хора, които изразяват себе си. Винаги е здравословно да се изразяваме. Невинаги е красиво, невинаги е мило, но е полезно упражнение като погледнем голямата картина. Всяко голямо име в тази култура е минал през графити и тагване. Докато рисуват графити, работата им става все по-сложна и софистицирана – започват постепенно да работят с обем, светлосенки, текстури и дизайн. Много артисти откриват, че са такива именно чрез графити. Аз правя големи стенописи в публични пространства и много хора очакват да се отрека от грозните графити, но не мога да го направя, защото по някакъв начин и аз идвам оттам и това, което правя днес, нямаше да съществува без другото. Трудно е да ожениш двете неща. Трябва да спомена обаче за европейските градове с паркове, в които е позволено да рисуваш графити. Олбор в Дания е добър пример за такова място. Там има огромен парк, където всеки може да отиде да рисува графити по всяко време – не е някакъв гаден, криминален парк с наркомани или нещо подобно. Напротив, хората си правят пикници, много е красиво. И познай какво – нелегалното тагване е спаднало със 70 процента в другите части на града. Сериозна цифра!
Даваш алтернатива. Именно. Младите масово се вълнуват от улично изкуство, това е тяхното изкуство. Когато са на 16 и искат да се занимават с изкуство, което намират за яко, това често са графитите и няма къде да се упражняват, освен навън. Не можеш да се бориш с това или да го спреш, можеш единствено да използваш тази енергия, ако си умен.
The Monster Within & The Fool That Follows, Коуни Айлънд, Ню Йорк
Какво е бъдещото на уличното изкуство? Бъдещето е сега. Аз се приемам като по-малък брат на някой от големите – Ron English, Kaws, Shepherd Fairey. Израснал съм с тях и те са се грижили за мен и ги усещам буквално като големи братя. Сега обаче се чувствам като част от нещо ново. Има цяла нова фаза в развитието на тази култура, в която има експлозия от мащабни стенописи по цялата планета от Киев, през Токио до Хавай. В последните години се появиха дори 20-етажни стенописи. Истински бум от мащабно публично изкуство, каквото не сме виждали досега. Всичко това е заради графитите, които родиха цяло поколение художници на стенописи и ние можем да рисуваме толкова бързо само заради спрейовете. Супер вълнуващо е.
Какво мислиш за работата с търговски марки и как избираш с кои да работиш? Лесно е да се продадеш и да тръгнеш срещу принципите си, за да работиш с бранд, който не е твоят. Но е супер прозрачно, когато го правиш само заради парите – оставя кофти чувство в хората. За съжаление, много артисти не са в позицията да избират – няма много богати арт колекционери, които ще ти помогнат да си платиш наема, когато си неизвестен. По много начини големите брандове днес могат да бъдат покровители на изкуството както католическата църква е била за Микеланджело. Артистите също имат нужда от покровител и има брандове, които могат да играят тази роля. От друга страна, могат да дадат на един артист и много сериозна платформа. Ако съвпадат като ценности и естетика, колаборациите са полезни и за двете страни. Проблем е, когато не е естествено. Аз определено съм уиски човек, така че тази колаборация с Johnnie Walker бе съвсем логична. Всичките ми приятели бяха: ами да, какво друго. (Смее се) Поканиха ме в шотландския замък на Johnnie Walker, където се съхранява цялото изкуство за бранда от 1820. Галерии от скулптури, живопис и 200-годишни уискита в бутилки със змии. Супер яко. Много ме впечатли грижата, която полагат за изкуството, което са създали. Искам да съм част от това наследство. Но наистина трябва да се внимава с такива колаборации. Аз гледам да правя възможно най-малко, но с годините искам все повече да се отварям към нови публики и това е готин начин.
Какво да очакваме от колаборацията ти с Johnnie Walker в София? От началото на седмицата рисувам 5-етажен стенопис, с който ще отбележим колекцията ми за Johnnie Walker и който е вдъхновен от статуята на Света София. За мен е важно да остане за града отвъд този проект и се надявам софиянци да го припознаят като свой.
Софийският стенопис на Tristan Eaton ще бъде представен в понеделник, 18 декември, от 11:00 на ул. Граф Игнатиев 74. Повече за артиста има тук. Тази публикация излиза с подкрепата на Johnnie Walker.
