Последните десетина години се развиват повече от добре за Jay-Z – нюйоркският пионер и ветеран с 20-годишна забележителна кариера, 12 албума и велики истории зад гърба и реална възможност да завърши жизнената си трансформация от гето дилър на наркотици до абсолютен бизнес могъл и доларов милиардер ала Puff Daddy и Dr. Dre след някоя и друга година. И макар нерядко напоследък да е обвиняван (вкючително и от нас) в прекалено мрънкане за бизнес и липса на болезнените лични откровения от шедьоврите Reasonable Doubt и The Blueprint, Shawn Carter има какво да предложи на индустрията няколко години преди да чукне 50. Причината за положителните отзиви след премиерата на новия му албум 4:44 (издаден ексклузивно за Tidal с помощта на мобилния оператор Sprint) e колкото прозаична, толкова и очаквана и изненадваща едновремено – как отговаряш на звучния шамар от обвиненията в изневяра и липса на чувствителност в миналогодишното поп събитие на собствената си съпруга и дали не е по-добре да си замълчиш и да си спасяваш разклатения брак, вместо да се възползваш от прословутата си остроумна и много хитра уста?
47-годишният Shawn Carter може да си позволи да не се съревновава с новите млади звезди в американския рап и опитва нещо съвсем ново и нечувано за същите тези надежди: да запише стегнат и сравнително кратък албум от десетина парчета само с един единствен продуцент в лицето на чикагската легенда и бивш ментор на Kanye, No I.D. (Dion Wilson). Липсата на много гости (Frank Ocean в припева на Caught Their Eyes, Damian Marley в Bam и мама Gloria Carter в Smile) и откровени радио хитове, заедно с леко консервативните олдскуул инструментали, на километри от модерните младежки тенденции и семплирани от лесно разпознаваеми тракове на любимите музиканти в плейлистата на Jigga (Stevie Wonder, Nina Simone, Sister Nancy, Fugees, The Alan Parsons Project, Donny Hathaway), изглежда като съвсем умишлен опит да служат само за фон и да не отклоняват вниманието от катарзистичната и забележително интимна изповод на бруклинския рапър, който излага своята страна на нещата, съжаления, срам, страх да загуби семейството и други екзистенциални въпроси за човек на неговите години.
Обработването на популярните семпли с живи инструменти добавя онази душа, от която представените публично лични теми в 4:44 се нуждаят. Непрекъснатият интимен монолог и анализ на проблемите в неговия брак, бащинство, поколенчески различия и проблеми на афроамериканците в съвременното американско общество е представен по запомнящ се директен начин още в самото начало. Отговорите на силните обвинения в изневяра от Lemonade започват още в откриващото Kill Jay-Z и продължават да се промъква в различни моменти до края на 4:44. Асансьорният инцидент със Solange Knowles и Beyonce-иното Of course sometimes shit goes down when there’s a billion dollars on an elevator (ремниксът на Flawless) са застигнати непоколебимо с You egged Solange on, knowing all along all you had to say you was wrong/You almost went Eric Benet, let the baddest girl in the world get away… I don’t even know what you woulda done, in the future, other niggas playing football with your son. Запомнящото се Looking at my watch, he shoulda been home/Today I regret the night I put that ring on… He only want me when I’m not there/He better call Becky with the good hair от Sorry е последвано от обещанието на Jigga да понесе целия срам и I’ll fuck up a good thing if you let me/Let me alone Becky!/A man who don’t take care of his family can’t be rich… Nobody wins when the family feuds (Family Feud).
Бързият преглед на десетината заглавия в албума обаче разкриват не само откровенната цикличност с убиването на егото в откриващото Jay-Z, адресирането на проблемите със съпругата и размишленията какво наследство ще остави в закриващото Legacy, но и още доста актуален материал. Охладняването на отношенията с Kanye West e повече от очевиднo (But you got hurt because you did cool by ‘Ye/ You gave him 20 million without blinkin’/ He gave you 20 minutes on stage, fuck was he thinkin’? Fuck wrong with everybody? is what you sayin’/ But if everybody’s crazy, you’re the one that’s insane от Kill Jay-Z). Бавното Moonlight със семпълa на Fugees се гаври добронамерено със съвременните skrrt рапъри, упадъка на съвременния хип-хоп (We stuck in La La Land), Marcy Me e задължителното носталгично посещение на предишния му живот като дилър в кварталите преди възхода му до шеф на огромна бизнес империя, a едноименното и записано на един път в конкретния час 4:44 е откровенното извинение за всичко и всичко (най-вече за невъзможността да чувства любов, ама ще се научи, няма как). Smile пък остава в съзнанието с признанието за хомосексуалността на собствената му майка (Momma had four kids but she’s a lesbian/ Had to pretend so long, she’s a thespian).
Всичкото това с уговорката, че целият материал в текстовете от 4:44 може да е истина, но може и да не е. Независимо дали смятаме последния албум на Jay-Z за най-искрената му изповед от повече от десетилетие или поредната фиктивна (и много печеливша) глава в драматичния музикален сериал Войната на семейство Картър за двама влюбени, събрани от съдба, слава и фарс (по Jon Caramanica от The New York Times), няма как да не оценим подобаващо искрената заявка за честност, откровеност, болка и мъжка чувствителност – все неща, които остават в съзнанието за разлика от 90% от тъпотиите на всички моди. Иронията в цялата случка: истината обаче, макар и обективна, все по-често е представяна като въпрос на гледна точка, особено в Америка.
4:44 (Roc Nation/Tidal) е на пазара.
