Пришълецът за сай-фай хоръра е същото, което Междузвездни войни е за романтичната фантастика – абсолютен основоположник. Кръстоската между Ridley Scott и H.R. Giger от края на 70-те продължава да е извор на вдъхновение или откровено копиране за десетки, да не кажем стотици други филми, игри и какво ли още не. Дали защото е знаменито последствие от страшните сънища на Giger или неизчерпаемия талант на 42-годишния тогава Scott не е ясно, но този легендарен филм е ненадминат и до днес. Всеки един от режисьорите на първите три серии в поредицата (Scott, James Cameron и David Fincher) прави свой собствен прочит на историята за ксеноморфите, без да го обръщат в захаросан и лесносмилаем формат. Най-ценното и специално качество на Пришълецът обаче е, че всичко се развива в необятна, студена и безгранично интересна вселена, която продължава да ни плаши цели 38 години по-късно.
Дългогодишната идея на Scott да режисира предисторията на оригиналния Пришълец и да изследва неговия произход и други недокоснати части от митологията за тази извънземна чума се реализира във време, в което старата научна фантастика се усеща все повече като абсолютно възможна реалност. И тъй като противоречивият Прометей (2012) бе сериозна крачка в неизвестното с дузина философски и оставени да висят във въздуха въпроси, то Пришълецът: Завет е натоварен с огромните очаквания на феновете за (поне частично) разяснение. Десетина години след фиаското на мисията на кораба Прометей, новият филм ни среща с екипажa на едноименния кораб Завет, който пътува в дълбока стаза с 2000 колонизатори и хиляди ембриони към отдалечената планета Origae-6. Единственият буден е синтетично стандартният бойскаут Walter (Michael Fassbender), който се грижи за системите на кораба и безопасното достигане до крайната дестинация.
В космоса, както знаем, никой не може да чуе твоите писъци, а и е въпрос единствено на време нещо да се обърка. Ударната вълна от звездно избухване поврежда Завет, убива няколко колонизатори и принуждава нашия синтетичен David-оподобен приятел да събуди екипажа. Освен че овладяват ситуацията, екипажът на Завет успява да си хареса и друга планета, значително по-близо от първоначалната им цел. Казваме екипажът, но всъщност става дума за една безразсъдна постъпка на новия капитан Oram (Billy Crudup), който тръгва по следите на мистериозен, но много познат сигнал. Изключително красивата планета ги успокоя съвсем за малко, но нещата започват да се сговнясват почти веднага след кацането им на новото непознато място.
Още в първите минути на филма се откроява една тенденция, която го преследва до самия край. Първите заглавия от поредица за Пришълеца винаги са разчитали на дефинитивни актьорски състави и персонажи, 95% от които са напълно достойни за всяка попкултурна енциклопедия. И тук, както и в Прометей, голяма част от основните персонажи не са развити достатъчно, за да са по-запомнящи се от манекени в магазин – фактът, че малките им роли са от типа пушечно месо не би трябвало да означава компромис и неглижиране на подбора на основни актьори. През цялото време, докато се прощавате с повечето членове на екипажа на Завет, не усещате каквато и да била мъка – минимална стъпка назад, която Ridley компенсира с невиждани досега кадри на ужас, кръв и брутално разчленяване. И то какви! Разбира се, има и добри актьорски попадения като Katherine Waterston в ролята на Daniels, новата женска wannabe Ripley и Danny McBride като упорития пилот с оръфана каубойска шапка Tennessee, които е зает да спасява положението и да изпитва чистия ужас на публиката пред нейните очи (нещо като Veronica Cartright в първия Пришълец).
Michael Fassbender обаче открадва шоуто със шизофренична игра на два различни персонажа, които на всичкото отгоре не са никакви хора – супер предизвикателство, с което гаджето на Alicia Vikander се справя великолепно. Scott винаги е имал реалистично бруталистки стил на режисиране и самият R рейтинг на филма е успокояваща гаранция, че визуално нещата са повече от перфектни. Миксът от най-добрите елементи от първите два филма на Scott и Cameron и тези от Прометей са изобретени отново чрез изключително графични сцени на насилие, терор и напрежение. Леките проблеми с темпото и монтажа от последния обаче се забележат и тук. Макар Ridley да е пълен бог в напасването и на двете, последните два филма от сагата за Пришълеца са леко тромави на моменти, сякаш студиото изрично е настоявало да се вмести в рамките на два часа. Можем и да грешим, но обилните промо материали и предварително излезли сцени като липсващата в самия филм вечеря на екипажа дават надеждата за много симпатичен blu-ray с удължена режисьорска версия.
Освен споменатите брутални кадри, увлекателна и изпълнена с предсказуеми, но приятни обрати история и готина актьорска игра на част от персонажите, Пришълецът: Завет се отличава и със завидните опити да се хареса на хардкор аудиторията на поредицата – от саундтрака в ключови моменти с цели теми от оригинала през цветовете и светлината в тъмните сцени, направени така, че да не скрият дребни детайли като нашивките върху костюмите на екипажа и предупредителните знаци по вратите, та чак до дузината преплетени идеи и натрапчивото чувство, че сме попаднали отново във военната база от Пришълците или в клаустрофобичните коридори от първата (1979) и третата серия (1986). За малко да забравим за най-силните елементи на Прометей, които намират място и Завет – спиращите дъха екстериори, философските разговори и мащабът на разширяващата се вселена, изясняването на ролята на инженерите и присъствието им в целия този необятен свят. Всичко това води до ясното заключение, че Пришълецът: Завет полага основите на мост между философския и по-скоро автономен Прометей и оригиналната трилогия. Макар голяма част от въпросите в Прометей да намират своите отговори, новопоявилите се такива подготвят пейзажа за съвсем нова посока и още поне две продължения.
Ridley все още го може и Пришълецът: Завет е живото доказателство за това. Способността да поляризира публиката е налице и тук, но няма как да очакваме нов Пришълец (ненадминат и досега в личната ми класация) с прекалено лесни и достатъчно на брой отговори. Къде би била мистерията и красотата на целия този поетичен хорър, ако всичко е поднесено като за идиоти? Зачеването на тази вселена преди близо 40 години и нейният добре проправен път (разбира се, не без проблеми и падения) са достатъчни причини да продължаваме да вярваме в потенциал на поредицата, нуждаеща се единствено от правилните хора. Остава само да пожелаем крепко здраве на сър Scott и леко и безаварийно пътуване към непознатите кътчета на вселената на пришълците в търсене на още отговори, докато злите ксеноморфи продължават да си дебнат в тъмното.
Пришълецът: Завет е по кината.
