Видеоклиповете на 2016

Boyscout обзорът на най-силните заглавия от света на музиката, киното и телевизията, с които ще запомним изминаващата година, продължава с най-добрите музикални видеоклипове на 2016. Видео форматът успешно се налага като любима медия на деня, а потенциалът му да достига милиони хора по целия свят означава все повече и по-качествена видео продукция. Независимо дали имат политически послания или правят частична дисекция на човешката природа и действителност, десетте видеоклипа в селекцията на Boyscout впечатляват с остроумие, страхотна хореография, чувство за естетика и въображение.

Jamie xx – Gosh
Режисьор: Romain Gavras

Gosh излезе още през 2015 и си имаше приличен видеоклип, преди тлъстите пачки на Apple Music да почукат на вратата на френския режисьор Romain Gavras и да не му позволят да си помисли Така и така са много щедри, защо да не снимам абсолютно нов клип на любимото си парче на Jamie xx с 400 изрусени тийнейджъри в меко казано най-абсурдното място на земята – репликата на Париж в китайския призрачен град Тиандученг? Речено-сторено. Gavras е успял да организира перфектната и амбициозна по севернокорейски хореография на малка армия от стотици последователи на мистериозен лидер-чернокож албинос и му се получава добре. Пропуснахме ли да споменем, че във видеото не са използвани никакви специални ефекти? – Светослав Петров

Róisín Murphy – Whatever
Режисьор: Róisín Murphy

Поредното саморежисирано видео на Róisín Murphy успява едновременно да е супер семпло и адски проникновено. Ирландката вдъхва нов смисъл и контекст в нежната Whatever от последния й албум Take Her Up To Monto с помощта на елементарна концепция, страхотни разкадровки, недодялани спец ефекти и заигравка със социалните мрежи и екраните, в които се взираме по цял ден. Murphy сблъсква студения, безличен град с чувството за празнота, с което често ни оставя съвременната комуникация, за да създаде една тъжна картина на болезнена самота, тиха безнадеждност и екзистенциално отчуждение напук на нарастващия брой канали, през които можем да общуваме. Аудио и видео са в перфектна симбиоза, а гениалният нюх на ирландката да вдъхва нов живот в тривиалното работи на пълни обороти – от сигналния работнически гащеризон, през иконите от телефоните ни, до жестоката гледна точка, с която представя иначе изтъркани и безпогрешно лондонски пейзажи. – Петър Грудов

DJ Shadow & Run The Jewels – Nobody Speak 
Режисьор: Sam Pilling

Тотално идиотската във всяко едно отношение 2016 година си заслужава и своето Doctor Strangelove и гигантски иронично видео за фиктивна среща на върха на световните лидери, която бързо прераства в сериозен ръкопашен бой ала дискотека в Несебър. Политически зареденият видеоклип на Sam Pilling илюстрира социалните рими на Killer Mike и El P върху превъзходния бийт на DJ Shadow като свирепа рап битка между улегнали мъже в украйнския изложен център в Киев и симпатична алегория за огромната пропаст, която стои помежду ни и заплашва да се разширява все повече и повече през 2017. Досущ като при Bowie, и тук очевидните визуални метафори и сценарий не пречат на посланието да е достатъчно силно, кратко и ясно. – СП

Genghis Khan – Miike Snow
Режисьор: Ninian Doff

Ninian Doff се разписа с два жестоки клипа тази един година. Докато Love Again на Run The Jewels беше животински, хумористичен и доста натуралистичен поглед към необятната тема за секса а ла National Geographic за възрастни, видеото към Genghis Khan печели точки с препратките си към стари холивудски мюзикъли, златната ера на James Bond и легендарните му първообрази Sean Connery Roger Moore. Видеото на Miike Snow искрено забавлява с драматично преувеличено вътрешни борби, епичен танцов дуел и неочаквано очакван обрат. – ПГ

Anohni – Drone Bomb Me
Режисьор: Nabil Elderkin

Когато събереш фотографът и режисьор Nabil Elrdekin, дизайнерът и артистичен директор Riccardo Tisci и голямата пантера Naomi Campbell в мръсно и изрисувано с графити хале, можем да очакваме най-малкото брилянтно въздействаща фотосесия или кампания за Givenchy, примерно. Добавяме обаче първия сингъл от албума на Anohni и получаваме красив, изключително политически и противоречив любовен романс, който отговаря на двусмисления текст на Anohni със сълзи и пламъци в очите, предизвикателно позиране и анонимна хореография от облечени изцяло в черно сериозни мъже. Anohni може и да съжалява, че се е съгласила Apple Music да финансира видеото към Drone Bomb Me, но от тази сделка с дявола се е получил много силен коментар върху модерните начини за война през ХХI век, пък дано още някой се замисли сериозно по въпросите не само на войната, но и на истинската същност на корпоративните интереси зад подобни бизнес практики. – СП

Frank Ocean – Nikes
Режисьор: Tyrone Lebon

Водещият сингъл от дългоочаквания албум на Frank Ocean Nikes преминава като поток от мисли за материализма, социалната несправедливост, любовта, наркотичните зависимости. Подобно на песента, която придружава, видеото към Nikes е разхвърлена поредица от картини – хипнотично и много Tumblr-friendly редуване на аматьорски и лъскави кадри с голи момичета върху бели коне, горящи шофьори на състезателни коли, жертвени ритуали, преплитащи се андрогинни тела в доларови възстановки на сцени от Американски прелести и Lynch-ови дяволи в концертни зали. Сюрреализъм, реализъм, фантазии, кошмари и още каквото се сетите в опаковка, която се усеща като ужасно актуален коментар за съвременността. – ПГ

Radiohead – Daydreaming
Режисьор: Paul Thomas Anderson

Jonny Greenwood ot Radiohead е композирал саундтраците за някои от филмите на Paul Thomas Anderson, но кой би предположил, че режисьорът ще върне услугата с видео, станало обект на 14-минутно видео есе-анализ и безброй теми в Reddit заради тежкия (предполагаем) символика на всеки един от елементите вътре. Екранизацията на Daydreaming e трудно обяснима красива житейска метафора и страшна благодат за многобройни тълкувания, които си заслужават отделеното време. Иначе в самото видео, Thom Yorke минава през много врати и коридори на различни несвързани с една друга локации като хотел, болница, пералня и магазин, за да изкачи по заснежен връх и да се свие в ембрионална поза до огъня в някаква мъничка пещера – както казват Guardian, надежда, че нещата все пак ще се оправят. Да видим. – СП

Massive Attack – The Spoils
Режисьор: John Hillcoat

Лицето на Cate Blanchett като символ на женската красота извън времето. Видеото към тихичко опустошителната оркестрална балада на Massive Attack с вокалите на Hope Sandoval от Mazzy Star приковава вниманието с бавната си деконструкция на лика на Blanchett – минава го през филтри, изгражда го отново в различни текстури, разхожда го през епохи до времето на Нефертити с помощта на грим и нескромо количество специални ефекти. През цялото това време кара зрителя да се удивлява на нейната одухотвореност, да разсъждава за женската сила и нежност, за стандартите ни за красота, за това какво е душевност, за това какво ни изгражда и прави хора. – ПГ

David Bowie  – Lazarus
Режисьор: Johan Renck

Привилегията да оркестрираш собствения си епитаф по такъв стъписващ и запомнящ се начин се отдава на малцина. Режисираният от шведа Johan Renck в Ню Йорк последен видеоклип в живота на David Bowie е не само неочакваното продължение на окултния мистицизъм и символика от предходния Blackstar, но и елегантен и напоен с чувство реверанс и сбогуване с публиката в последните дни преди смъртта на извънземния англичанин. Мракобесната атмосфера от смъртното легло и изтерзаното от рака тяло на Bowie въздействат именно заради своята откровена директност и тотално разголване на всички чувства и мисли в съзнанието на главния герой на прага на най-голямата си трансформация досега. Независимо дали ще пуснете сълза заради същинското послание на песента, дискретно режисираната и не без чувство за ирония метафора за смъртта като прибиране в гардероба, тънките попкултурни гаври (танцът от Hotline Bling за секунди като от конспиративна история) или носталгичните препратки към минали години (диагоналният костюм на Bowie като директно намигане за задната обложка на преиздадения Station To Station от 1991), Lazarus вероятно е видеото на годината заради смелите и очевидни визуални метафори, които няма не губят нито частица от своето внушение предвид контекста на целия проект, който неслучайно е и най-добрият албум на годината в годишния обзор на Boyscout. – СП

Solange – Don’t Touch My Hair
Режисьори: Alan Ferguson и Solange Knowles

Solange прави ненатрапчив политически коментар с последния си сингъл Don’t Touch My Hair. Косата е много сериозна и чувствителна тема за афроамериканските жени не само заради всички културни и исторически наслагвания, с които е обременена, или заради дългогодишния конформизъм към белия стандарт за красота сред черните жени, но и като символ на равноправие. В режисираното от Solange и съпруга й хиперстилизирано видео на Don’t Touch My Hair косата на малката сестра на Beyonce минава през половин дузина трансформации, но посланието е ясно: винаги е точно такава каквато тя иска да бъде. – ПГ